Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Гешев е сакралната жертва на олтара на европеизма

Е-поща Печат PDF

Това заяви анализаторът Валентин Вацев на 13 май, два дни преди

да отекне перфектната буря с оставката на главния прокурор,

в разговор с Петър Волгин, в предаването на БНР „Политически некоректно“

 

Петър Волгин: В „Полити­чески некоректно” разговаря­ме с анализатора Валентин Ва­цев. Да започнем оттам имайки предвид характеристиките на политическия профил на г-жа Мария Габриел, която се очак­ва да стане българския минис­тър-председател. Защо според Вас се смята, че един класически еврочиновник, какъвто е Мария Габриел е най-добрия вариант за български премиер?

Валентин Вацев: Да. Това е добре поставен въпрос, но той заслужава една минута повече анализ. И започвам с това, кое­то вие оценихте и наричате ев­рооптимизъм и питате каква доза еврооптимизъм може то да понесе България. Всъщност, ев­рооптимизмът е официалната държавна задължителна иде­ология на България. Така че, България ще понесе целия въз­можен в света еврооптимизъм.

П.В.: Колкото трябва, тол­кова ще понесе.

В.В.: И повече. Тъй като това е държавната идеология на страната. Второто, което тряб­ва да се подчертае, че ние живе­ем в един псевдорелигиозен, или псевдохристиянски свят, в който има много интересни аналогии с учението на бл. Ав­густин за божествения град и земния град на греха.

Всъщност, в съзнанието на българския политически бюро­крат те са строга механика от псевдорелигиозен тип. Работа­та е там, че Европа, забележете главната буква с която аз озна­чавам тази дума Европа. Европа е някъде там, с нейния идеален център Брюксел. А ние тук жи­веем в земния град на греха. И тук има една сложна диалектика от Августиновски тип от „Гра­дът Божии”. Европа с Брюк­сел-центъра, където както е из­вестно „нет ни печали, ни возди­хания, а радост безконечная”. И нашият грешен свят, тук, в кой­то Бойко Борисов като един български Авраам, основопо­ложник на вярата, слага на дръв­ника своя първороден син Ге­шев. В резултат от това от „гра­дът Божии”, т.е. от Европа, идва ангел, който се предполага, че ще създаде подобие между земното царство и „Божието царство”. Значи вие абсолютно правилно отбелязахте, че г-жа Габриел е клиширан образ. Но тя не може да не бъде клиширан, тъй като тя е ангел. А ангелите са клиширани. Ангелът е прост вестител, той няма биографи, той няма никакви особени лич­ни характеристики. Той прос­то е неземна сила, която е из­пратена да благовести. Г-жа Габриел ще ни благовести с ана­лог на царството Божие на земя­та, като създаде правителство, ако наистина го създаде…

П.В.: Вие направихте тази много интересна аналогия с бла­жения Августин. На мен не чак толкова библейска аналогия ми хрумва с Максим Горки и него­вия прословут разказ за Данко, когато той изважда сърцето си. И със светлината на това сър­це той повежда хората, които са объркани, несигурни, не им е ясно какво става, докато идва Данко със сърцето и ги повежда към светлото бъдеще!

В.В.: Точно така. Между дру­гото този Горкиевски сюжет също има обоснован християн­ски скрит смисъл. Ние няма да ровим там.

Аз приемам вашата анало­гия. Ние очакваме г-жа Габри­ел да „разкъса гърдите си” и да извади своето горящо евро­пейско сърце, за да ни поведе към едно, дай Боже, по-светло бъдеще.

П.В.: Дано да не приемат тази ваша фраза. Буквално вие метафорично говорите.

В.В.: Аз говоря изцяло ме­тафорично и никакви посега­телства за телесната цялост на уважаемата г-жа аз не мога да предвидя.

П.В.: Докато сме на тази евроатлантическа темати­ка, тук си заслужава да обсъдим състезанието, което отдавна тече в българския политически живот и, което аз простичко наричам „Кой е по-по-най евро­атлантик? Спечели ли го Бойко Борисов окончателно? Издърпа ли той това килимче изпод кра­ката на противниците?

В.В.: Направен е опит за из­дърпване. Но все още основ­ните сюжети не са разгърнати. Всъщност аз бих перифразирал вашата постановка, без да я про­меням същностно, че става дума за едно благородно състезание за това кой ще бъде назначен за любима съпруга от амери­канското посолство. ПП-ДБ или ГЕРБ? На този етап Бойко Борисов ги изпревари с една много голяма крачка. Те нямат полезен ход. Но всъщност ние не сме видели още действията на жертвеното агне, действията на сакралната жертва. Глав­ният прокурор Гешев ще бъде сакрална жертва и тя трябва да бъде положена на олтара на българския неоевропеизъм. Той има право и да говори, до­като отива на олтара!...

П.В.: А има ли такова пра­во, защото може да се окаже, че няма? И трябва да приеме безро­потно случващото се?

В.В.: Трябва да се приеме някаква канонична оценка на това, което става. Каноничната оценка гласи, че Гешев е свид­ната, сакрална жертва, която ние трябва да платим за пра­вото да влезем в „Царството Божие” на европеизма. Така че, вие можете да се окажете прав, задето Гешев дори няма пра­во на думата. Но доколкото го познавам, ми се струва, че той все пак ще се опита да каже нещо и да извади някакви до­пълнителни аргументи в това мрачно тайнство. Предстои ни да видим как всичките негови приближени го ругаят и изра­зяват видим възторг от него­вото жертвоприношение.

П.В. Между другото, има една интересна тенденция, коя­то се наблюдава. Както знаете партии като ДБ дължат цяло­то си съществувание едва ли не именно на тази реторика за съ­дебна реформа: да се маха Гешев! Ето сега Гешев е на път да бъде махнат, ако не се случи нещо неочаквано. Обаче без никакво участие на ДБ. Представяте ли си това, каква драма е за тях?

В.В.: Това е срам и позор. Това, което може да последва като отговор на този срам и по­зор, това е да кажат, че нико­га не е ставало дума за глава­та на Гешев. А е ставало дума за дълбинно, структурно прео­бразуване на българската съ­дебна система. Но то ще бъде закъсняла радост и тя няма да компенсира неудоволствието от това, че им измъкнаха един ос­новен аргумент.

Както казах току-що и ще повторя накратко. Бойко Бо­рисов успя да ги изпревари на завоя. Но те могат да навак­сат като поставят на дневен ред родовите грехове на Бойко Борисов – руската тръба, коя­то мина през България и една снимка, на която той подаря­ва на Путин куче.

П.В.: А пък има и снимка, на която се гушка с Херо Мустафа!

В.В.: Според римския прин­цип никакви добродетели не могат да компенсират порока.

П.В.: Добре. Оттук ната­тък как виждате да се разви­ят тези два успоредни сюжета. Единият – правителство. Кой вариант ви изглежда по-реалис­тичен? Дали коалиция на ГЕРБ с ПП-ДБ или т.нар. хартиена ко­алиция с останалите, без „Въз­раждане”? И вторият сюжет – съдбата на Гешев, която кол­кото и да изглежда предрешена, може пък да се окаже не толко­ва лесно махането на неговата глава?

В.В.: Аз също очаквам Ге­шев да направи нещо, за да се измъкне от необходимостта да легне на олтара като свидна европейска жертва. Така че, Гешев има полезен ход, според мен. И доста хора ще трябва да се почувстват неудобно. Колкото до коалициите, да, възможни са и двете. По-вероятно е хар­тиената коалиция. Това е раз­говор на Бойко Борисов с ДПС. Бойко Борисов с ДПС никога не са имали сериозни, същест­вени различия или противо­речия. Много е трудно да имаш противоречия с ДПС, тъй като ДПС символизира идеалния политически център, който е отворен във всички посоки. На­където и да протегнеш ръка ше срещнеш ръката на Йордан Цо­нев.

И разбира се с участието на БСП.

П.В. Как БСП, тя откакто съществува ГЕРБ обяснява, че те са срещу ГЕРБ. Г-жа Нинова само това говори през последните 7-8 и години откакто е лидер на пар­тията? И обяснява как БСП е ал­тернативата на ГЕРБ. Как сега ще влязат в едно легло?

В.В.: Всяко твърдение на ръ­ководството на БСП е предпо­следно, като за промяната на твърдението в неговата противо­положност ще се прибегне към главния дълг на БСП да служи на българското общество. Ние не можем да не участваме в това правителство, тъй като „тряб­ва да дадем гаранции за осигуре­ността на социалния проблем“. Т.е. целият елит на БСП ще се окаже готов да жертва своите идеи на първородство, своите идеи на политическа девстве­ност, в името на службата към Отечеството.

Така че, няма значение как­во е казала Корнелия Нинова. Тя ще каже обратното при първа необходимост.

П.В.: Т.е. вие не виждате осо­бен проблем БСП да бъде коали­ция?

В.В.: Не, разбира се. БСП е система с безкрайно много сте­пени на свобода. Единствено­то, което за тях е недопустимо, е излизането за известно вре­ме извън сферата на властта. Това вече е наистина библейско предизвикателство, което те не биха приели.

П.В.: Добре. Сега пак искам да ви върна от чисто нашите бъл­гарски актуалности в по-широ­кото поле на европейскостта. Тази седмица отбелязахме Де­нят на Европа – 9 май и аз се за­питах всъщност какво празну­ваме на този ден? Това празник на обикновените европейци ли е – италианци, румънци, българи и т.н., или това е празник на една по-особена категория хора. На едни хора, които са достатъч­но интелигентни и разбира се достатъчно начетени, дали пък това по-скоро е техния празник?

В.В.: Нещата са половинчати. От една страна това е празник на средния европеец, или така го виждаме към днешна дата. Това е празник, който по някакъв на­чин съдържа в себе си и памет­та за това, че ако танковете на Йосиф Страшни не бяха сру­тили Берлин, нямаше да има никаква Обединена Европа от типа, в който днес я виждаме.

П.В.: Пак щеше да е Обедине­на, но някаква друга.

В.В.: Пак щеше да е Обеди­нена, но тогава поздрава „Зиг Хайл” щеше да бъде официа­лен. Трябва да помним, че в гер­манските войски на Източния фронт са воювали и десетки хи­ляди обикновени европейци – датчани, холандци, италиан­ци... И може би само българи, сърби и гърци, поради различ­ни причини, не са участвали в Обединения фронт на цивили­зована Европа срещу „руското варварство“. Така че, за обикно­вения европеец, доколкото все още го има, този празник е инте­грален. Празник, който обръща паметта към едни отдавна ми­нали, но все още незабравени взаимовръзки, особености. Но много по-вероятно е този праз­ник оттук нататък да се възприе­ма като свещеното тайнство на европейския бюрократ, това е светата литургия на евробю­рократа, който се причестява в този празник към непреходни­те европейски ценности. Така че, предстои да бъде празник на благословената европейска бюрокрация, спрямо която ние, в България, сме наистина в под­чинено състояние.

П.В.: Т.е. вие говорите за тази европейска бюрокрация, коя­то си е поставила изключител­но тежката задача да докара до върха, до Ханаанската земя на еврощастието, целокупните ев­ропейски народи, които не са чак толкоз…?

В.В.: Това е тежкото бре­ме на европейския бюрократ. Да вкара Европа в Обетована­та земя. Да вкара обикнове­на Европа в Обетованата земя в която се знае че няма ни пе­чали, ни воздихания. Така че 9 май предстои да бъде празник на европейското бюрократическо тайнство. Разбира се, под звуците на „Одата на радостта”, както си му е реда. Трябва да помним, че ние сме в малко по-външно положение спрямо това тайн­ство. Ние сме новопричестени и трябва да не жалим усилията си за причестяването спрямо това тайнство.

П.В.: Да. Ние, даже и партии със сериозен електорален дял вече, имам предвид партия „Въз­раждане” дръзват да се изказват срещу тези тайнства и да имат някакви забележки.

В.В.: Разбира се. Това е не­търпимо кощунство. Това е об­ръщане към долния регис­тър на битието. Това е отказ от светото тайнство на евро­пейския празник. Но разбира се, ние знаем, както непрекъс­нато ни напомнят анализато­рите на Нова България, че пар­тия „Възраждане” „е достигнала своя електорален таван“.

П.В.: Да. От време на време се покачва този електорален таван.

В.В.: Покачва се, но все пак е таван!

П.В.: Как мислите, как гле­дате на тези хора – анализато­ри, сериозни, в това число, кои­то казват, че Европейския съюз все повече се превръщал във ва­риант на някогашния Съвет­ски съюз, който беше изграден на принципа „Центърът разпо­режда – периферията изпълня­ва”?

В.В.: Известни аналогии мо­гат да се направят. Но сме длъж­ни да помним огромното иде­ологическо различие. В СССР изграждането на реалния ко­мунизъм означаваше,че е първа задача, първа цел, и първо задължение на редовия гражданин на СССР. Днес няма такива изисквания. Днес прос­то трябва да се изгради единен, светъл европеизъм, който е ле­чител на всички наши недъзи.

П.В.: Как обаче ще бъде из­граден този европеизъм?

В.В.: Като се усили вярата и се засили натиска срещу не­верниците. Има неверници, които от време на време си поз­воляват тънки и перфидни на­меци по повод развития евро­пеизъм, който ние сега изграж­даме. Значи по-голямата част от българско общество няма тър­пение да влезе в шенгенската обетована земя и да възпри­еме божествената благодат на еврото като стъпка към светото тайнство. Но има отделни не­верници, които е редно да бъ­дат разобличавани, заклеймя­вани и заковавани на позор­ния стълб, за които ние знаем, че те водят обществото в друга посока. Някои от тях, с извине­ние, са русофили. Но ние ще се преборим с тях.

П.В.: Да. И аз така мисля. Интересен е въпросът с еврото, защото той се превръща в един сакрален въпрос, както казахте. Ти не може да бъдеш признат за 100-процентов европеец, ако не си 100-процентен привърженик на влизането на България в ев­розоната, колкото се може по- скоро. Нали така?

В.В.: Разбира се. Това е също израз на благочестие и на от­далеченост от греха и от по­гибелта на човешката сла­бост. Това е нещо като влизане в осветеното царство, където просто благодателта е гаран­тирана. И тази благодат има своето изражение в определен вид банкноти с типични цве­тове. Ние този въпрос още не сме го решили. Все още тече ре­ферендум „за” или „против” еврото. Така че и в общество­то вече има определени раз­личия. Ясно е,че възражения­та срещу еврото, това е нещо еретично, нещо греховно в са­мото съмнение в силата на ев­рото.

П.В.: И това не трябва да бъде допуснато. Признак на ру­софилство е дори това ако хо­рата се съмняват в еврото.

В.В.: И няма да бъде допус­нато. Това е признак на скри­та русофилия, която не бива да бъде търпяна.

П.В.: Между другото обаче този аргумент може да звучи много точно. Но аз се сещам за някои държави като например Полша. Последното, което може да се каже за Полша и нейния уп­равляващ елит, е че са русофили, а те в същото време са катего­рични противници на еврото. И нямат никакво желание да вли­зат в еврозоната и сега някак си неудобно става да ги обвиняваш в русофилство, както се прави тук, в България.

В.В.: Полша не може да бъде обвинена по никакъв на­чин. Те са доказали правото си да бъдат русофоби, доказали са го практически и исторически.

Но на нас като обикновени грешни хора ни е забранено да разширяваме прекалено мно­го своите аналогии и подобия. Трябва да гледаме в своята ясла, в своята копаня. И да не се съм­няваме в изчерпателната сила на европейския смисъл, който стига до нас чрез нашите евро­пейски представители в Брюк­сел. Така че, самият опит да се правят аналогии вече съдържа нещо греховно.

П.В.: Как мислите, г-н Вацев, когато вероятно, поне засега, изглежда да се сформира прави­телство с еврокомисар Габриел, начело и класическо евроатлан­тическо правителство, какво ще става с опозицията? Какъв тип опозиция ще има едно та­кова правителство?

В.В.: Може да се появят опо­зиционни сили, които си поз­воляват публично да се съм­няват в благодатната роля и същност на това правител­ство. Но, наистина, правител­ство изградено по този начин, по европейски тертип, е мно­го трудно да му се измисля опозиция, освен политическа сила „Възраждане”, за която ние знаем, че вече е стигнала до та­вана си и няма накъде да расте. Аз още не съм сигурен, че ще има правителство, тъй като в сърцевината на българския бюрократично политически елит все още има видимо не­съгласие. Кой е „любимата съ­пруга на американското посол­ство“, кой стои твърдо върху еврокилимчето, кой е дока­зал окончателно или не своята причисленост към светлите и вечни европейски идеали? Т.е. българският европеизъм още не е напълно хомогенен и още не е разпределен равномерно върху носителите.

П.В.: Може би сега сформи­рането на едно такова евро­атлантическо правителство ще бъде тази решителна крач­ка, която окончателно ще оф­орми победилия български евро­атлантизъм и, които влязат в това правителство, те ще бъ­дат с печата – ето това се кла­сически европартии?

В.В.: И обратно. Тези, кои­то не успеят да влязат в прави­телството, ще трябва да носят бремето на проклетата опози­ционност. Те могат дори да бъ­дат обвинени в евроскептици­зъм, което разбира се е грехов­ност.

П.В.: Представяте ли си ПП- ДБ да останат в опозиция, да търпят подобни обвинения? Това би било нечувано. Може пък това да е някакъв подтик за тях пък да вземат да влязат в това правителство?

В.В.: Фантазията ми не стига да следвам вашите предположе­ния. Но вие сте прав. Формули­рано така, това е напълно въз­можно по начина, по който го казвате.

П.В.: Ако билетът за това правителство е равносилен на пропуск за евроатлантическия свят, тогава би трябвало всич­ки партии неистово да се стре­мят да вземат този билет.

В.В.: Би трябвало неисто­во да се стремят към участие в правителство, което озна­чава, че България би могла да остане и без опозиция. Това е много страшна ситуация, но това би било равносилно на още една крачка от града на зем­ните грехове към царството Божие.

П.В.: В царството Божие опозиция няма.

В.В.: В Божия град понача­ло не може да има опозиция, тъй като там има само ангели. А падналите ангели са изхвър­лени.

П.В. Много ви благодаря, г-н Вацев. Започнахме с библейски­те символи и завършваме с тях.

 

ИСТИНАТА ЗА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ

Е-поща Печат PDF

Христо ТепавичаровПисания и заявления по случай отбелязването на 115-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание на Петрова нива през август 2018 година за пореден път напомниха за кървящата от столетие рана, нанесена от турския ятаган върху достойнството, идентичността и безрезервната преданост към род и родина на тракийските българи.

Президентът Румен Радев, в прочувствената си реч припомни саможертвата на тракийските българи поели по пътя към свобода и достойнство, където, по думите на летописеца на въстанието Христо Силянов „едновременно действаха ножът, куршумът, огънят и бесилката“.

Президентът счете за уместно да информира всички заинтересовани от последиците на тези събития, че е поставил въпроса за компенсациите на тракийските бежанци и че ще продължи да изисква ясен отговор при всеки случай когато историческите факти се пренебрегват или се поставят под съмнение. Намерението е похвално, но разговорите за „компенсации“ на някакви „бежанци“, след 100 годишен грабеж и продължаващата варварска разходка на завоевателя по незасъхналата кръв и крещяща за възмездие памет на подложените на геноцид тракийски българи в Източна Тракия, меко казано няма нищо общо с пренебрегване на историческите факти. За престъпления срещу човечеството не само няма давност, но не може да има и прошка.

 

Да, историческите факти се пренебрегват, но трагичното от национална гледна точка в случая е, че за 99% от управляващите и кандидатите да управляват България, такъв въпрос не съществува поради пълното му непознаване. Изявлението на президента е не само повод, но и задължение за анализ на казаното, за припомняне на фактите и опит за оценка на възможните и необходими решения по този въпрос.

Какво имаме предвид?

След 100 години най-сетне е време да се осъзнае, че на тракийските българи, жертва на турския геноцид (ако има такива останали) и на техните наследници компенсации не се дължат. Компенсации се дължат за отнети по законен път или приемлив за съвременните цивилизационни нрави блага (къщи, имоти, земи, гори, движимо имущество, животни и т.н.) , а не за престъпления срещу човечеството, каквито са геноцидът и етническото прочистване, извършено в Тракия.

Налага се обяснение на използваните термини и внасяне на яснота по статута на тракийските българи, жертва на турския геноцид. Те не са „Тракийски бежанци“. За турските историци те дори не са бежанци, а изселници, емигранти! Дори във френския текст на протокола към договора за приятелство към Ангорските спогодби жертвите на турския геноцид са определени като “immigrant” – имигрант, преселник, пришълец, статут, който свързва лицето със страната на новото местожителство, а не със страната, от която е прогонено с всички произтичащи от този факт последици. Бежанец е лице, което по своя инициатива или желание, доброволно или по принуда, напуска родното си място, за да запази живота си и този на близките си, установява се в друга държава, където му се предоставя статут на „бежанец“*. Оцелели след геноцида, Тракийските българи не са имигранти, а изгнаници*-бегълци, успели да спасят живота си чрез бягство от ятагана, поставен на врата им, поради липсва на какъвто и да е друг избор, освен смърт!

На тракийските българи и техните наследници

се дължат отнетите от отоманските и турски власти имущества. Дори Женевската конвенция за бежанците не е предвидила решение на въпроса за правата на бежанците върху имотите, останали в държавата на произхода. Задължение на т.н. “велики сили“, които продължават да дължат справедливост на тракийските изгнаници, е било и понастоящем е да принудят Турция да върне отнетото и да компенсира унищоженото имущество в резултат на извършени престъпления срещу човечеството, каквото е геноцидът и да наложат, ако е необходимо със сила, връщането на правоимащите по родните им места. Това произтича от разпоредбата на чл. 1 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид, съгласно който държавите, страна по конвенцията, поемат задължението да „предотвратяват и наказват“ геноцида. Извършеният срещу стотици хиляди български тракийци геноцид не може да се компенсира с пари – мъртвите нямат нужда от пари, за да си платят сметката! Обстоятелството, че Турция отказва да се присъедини към Конвенцията за геноцида, не освобождава нейните управници от задължението да спазват нормите на обичайното международното право!

Компенсации се дължат, но не за да се откупят престъпниците, наредили, толерирали и извършили геноцида, а за пропуснатите ползи, за експлоатацията на заграбените в продължение на един век държавни, общински и частни български имоти.

Право на избор за начина на възмездяване на жертвите на геноцида има пострадалата страна, а не престъпникът! Тактиката на Турция по този въпрос в продължение на век, която продължава до днес, е да отказва разговори, да предлага всевъзможни несъстоятелни конструкции или решения, върху крайния резултат от които тя си запазва пълен контрол. Такава е и лансираната идея за „колективен иск“, по който страна да бъде българската държава в преговори с турската държава. Двустранни преговори между България и Турция са безсмислени, тъй като те са предварително обречени. Турция отрича извършените престъпления срещу човечеството.

 

 

При тези обстоятелства, предявяването на „колективен иск“, пред турски съд, без прието от двете страни ясно международно правно основание, би било несъстоятелно, а от процесуална гледна точка - неосъществимо. Съгласно международното право една държава не може да бъде страна по гражданско дело за компенсации за извършен от нейни граждани и институции геноцид, каквато в случая е Турция, срещу лица, придобили чуждо гражданство на основание етнически произход в резултат на извършено престъпление срещу човечеството - етническо прочистване в държавата на произход. Виновните за извършени престъпления срещу човечеството са наказателно отговорни, а за извършените деяния давност не тече. На жертвите и техните правоприемници се дължи възстановяване правото на собственост върху заграбените имоти по административен път и компенсация за причинените страдания и пропуснати ползи по съдебен път, както и признаване правото да се върнат по родните места на своите родители и прародители. По съществуването на тези основни права на право-имащите и задължения на извършителя на престъпления по силата на международното право няма място за спор.

Възстановяване на правото на собственост и ползване върху заграбените лични имоти на Тракийските българи поставя въпроса и за възстановяване правото

на собственост и ползване върху държавни и общински имоти,

разположени на територията на обитаваните от тях села и градове и ползваните мери, пътища, гори, кариери от всички тях… Естествено е тези въпроси да бъдат обсъждани и решавани от представители на турската и на българската държава със съдействието на представители на великите сили в качеството на арбитър.

Единственото решение за Тракийските българи е възстановяването на status quo ante ex tunc!

Ако днес говорим за проблем с Тракийските българи, той е не в пренебрегване на „историческите факти“, а в тяхното превратно, недобросъвестно, тенденциозно, непоследователно, злоумишлено, необосновано от правна и историческа гледна точка тълкуване.

Когато мислим и говорим за Източна или Одринска Тракия имаме предвид земята, разположена между Черно море на север и североизток, Бяло море на юг, Мраморно море на юг и югоизток, река Марица и Странджа планина на запад, с площ от 20,500 кв. км. Тракия – Одринска и Беломорска - е неотделима част от визията за българската държава в навечерието на Освобождението, включваща още Мизия и Македония. Що се отнася до историческата истина за тези земи, както България, така и Турция четат и тълкуват по различен начин фактите, причините и последиците за случилото се. Необходимо е, с помощта на държавите, играли и играещи решаваща роля в поддържане на мира и съблюдаването на международния ред и право в междудържавните отношения на Европейския континент, да се постигне общо приемливо разбиране на фактите досежно:

Броят на пострадалите – избити и прогонени българи и местообитанието им; най-често споменаваната цифра е „наследници на 350,000 българи от Одринска и Беломорска Тракия“.

Според доц. Георги Митринов (БЪЛГАРСКОТО ЦЪРКОВНО-ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО В БЕЛОМОРИЕТО) основната част от българското християнско население, обитаващо Източна Тракия е било прогонено или избито от турските редовни наемнически военни формирования по време на Междусъюзническата война от 1913 г. Живеещото компактно българско население в Одринско, Лозенградско, Бабаескийско, Визенско, Малкотърновско, Кешанско, Еноско, Малгарско, Узункюприйско, Чорленско, Силиврийско, е избито, а близо 200 000 българи са прогонени от родните им места.

Петко Карамитрев пише в дневника си: „В Тракия населението беше турско и българско - наполовина. Гърците бяха малко. Турските села бяха малки – по три четири къщи. Българските - от 200 до 500“…

Извършен ли е геноцид; има ли извършено престъпление срещу човечеството съгласно нормите на международното право?

Да, има. Източна Тракия е обезбългарена и прочистена със сила и убийства. Според член 2 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид от 1950 година под „геноцид" се разбира всяко едно от следните действия, извършено с цел да се унищожи, отчасти или изцяло, една национална, етническа, расова или религиозна група като такава:

а) убиване на членове на групата; б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата;

в) умишлено налагане на групата условия за живот, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти;

г) мерки за предотвратяване ражданията на групата;

д) насилствено предаване на деца от групата на друга група.

В Източна Тракия турските власти извършват всяко едно горепосочените деяния срещу тракийските българи, обитаващи тези земи от хилядолетие – избиват ги, травмират успелите, прогонват оцелелите, заграбват имотите и унищожават имуществото им, за да ги лишат от възможност за препитание и от шанса да се завърнат по родните места, отнемат децата им. Тези престъпления срещу човечеството остават ненаказани повече от век! Въпросът е: трябва ли това да продължава? И до кога? Геноцидът е престъпление по общото международно право и изработването и приемането на Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид от Генералната Асамблея на ООН през 1948 година , в сила от 12 януари 1951 г., единствено кодифицира действащите вече обичайни норми в тази област на правото.

Престъпления като геноцида, извършвани срещу тракийските българи и арменските обитатели на Тракия, в продължение на десетилетия от властите на Османската империя и на турската държава, са основната причина това престъпление да бъде квалифицирано и кодифицирано, като едно от най-тежките престъпления срещу човечеството.

Стореното е сторено, но

няма престъпление без извършител, без престъпник.

Кой извърши престъплението геноцид срещу тракийските българи? Поел ли е отговорност и в какво се изразява тя? Няма спор по преките извършители и отговорни за геноцида срещу тракийските българи. Това са редовната турска армия, башибозука на служба при турските султани и техните слуги, само-организиралите се орди за извършване на безпощадни убийства, издевателства и грабежи над друговерците под благосклонния поглед на управляващите правоверни служители на Аллаха. Това е онази част от ръководната върхушка в османската и турска държава, в различни исторически периоди в края на ХІХ до средата на ХХ век, която носи и основната отговорност на вдъхновители, подстрекатели и подбудители за прочистване на Тракия, избиване и прогонване на коренните й обитатели – българските тракийци. Имената им са известни, те носят наказателна отговорност, но не те, а държавата, която управляват и представляват носи цялата гражданска отговорност за нанесените вреди, за причинените страдания и заграбено имущество от жертвите на геноцида. И както няма давност за наказателно преследване на извършилите престъпления срещу човечеството, така няма давност и за търсенето на отговорност за причинените от тях вреди. Международното право не може да остане безсилно, а тези които са призвани да го прилагат и съблюдават, като гаранти на световния обществен договор, т.н. велики сили, не би трябвало да продължават да наблюдават с безразличие гаврата на престъпниците с жертвите!

Престъпления са се извършвали и продължават да се извършват и сега. Отново питаме – до кога това трябва да се търпи и да продължава?

 

Следва


 

Искаме прошка

Е-поща Печат PDF

Йоан Павел Втори се извини на държа­ви, общности и етно­си, страдали някога от безпътствата на европейски­те кръстоносци. Това тогава бе добър знак, защото е пръв слу­чай Западна Европа – „пъпът на света и солта на земята!“ да се извинява някому. Дошло е време и ние да чуем европей­ски извинения към България и българския народ – я за Сан Стефано, я за Ньой, я за Па­риж 1947; я за Шенген, задето още ни държат като молепсани, зад оградата.

Преди да бъдат светци на православната църква, Ки­рил и Методий бяха вече све­тци на българската църква. И затова е светотатствено да премълчаваме истината, дето солунските братя са прежи­вели злостния прием на тога­вашната Европа, вечно едино­същна в ревността си. Ревност към разпространяване на хрис­тиянския закон чрез българ­ска писменост, от български учители и на български език. Зер, тежкият канон на латин­ския език не е разрешавал дру­го общение между още нециви­лизованите там немци, фран­ки, европейци уж божем. Зна­ем единствено позволената им свобода: да говорят немски само със своите високо инте­лигентни коне!

При всичката си твърдина през вековете Кирило-Методи­евото дело в наши дни губи откъм самобитност, яснота, образ и съзвучие. По неговите одежди вече има чужди нашив­ки, знаци, гънки и изкуствени цветя. Песенността на езика ни губи откъм мелодика. Срич­ките стават нервни и неразби­раеми. Нашествието на чужди думи е толкова по-неотразимо, тъй като приносители са тези, които би трябвало да са му най- истински стражи: професио­нално пишещите и професио­нално говорещите. Тези нера­зумни служители с могъщи ин­струменти в ръце: печат, радио и телевизия.

На 17 май беше изпитът по български език и литература на зрелостниците по темата “Жи­вотът и книгите” върху стихо­творението “Книгите” на Ата­нас Далчев. Явно бе много до­бра, умно намерена и зарад­ва учениците. Упълномощена учителка (гледахме на живо по Националната телевизия из­пита) излезе на екрана и оце­ни достойнството на задание­то с думите: “Далчев е един про­вокативен автор!”... Думите на учителката (тя е от обкръже­нието на просветния министър) ме изгориха като кълбовидна мълния: Далчев бил провока­тивен автор! Един от поети­те с най-тиха вдълбоченост в българската реч е провокатор, така ли? Я да се махате от екра­на, изедници! Както виждате и аз зная чужди думи (например - хай, сиктир, оттук!), но ги говоря не под българско небе, още по- малко по Националната телеви­зия. Какво означава на българ­ски този латински глагол pro-voco с немска наставка – ieren?

Предизвиквам, но с лош умисъл, със злост дори.

Телевизионното войнство боледува от възходящ идиоти­зъм. Момчета и момичета вся­какви цупят устни по екрана, уд­рят ни с цепеници по простите глави и се заканват да ни до­вършат. Пет милиона зрители, останали без душа, дирим по­мощ и чакаме погалване с чо­вешка реч. Сказуеми на българ­ски изречения ли са: дистри­бутира, сублимира, ситуира, комуникира, индикира, финали­зира, трансферира... хвърли реч­ника по тях, българ, българино!

Объркани и смущавани сме всеки Божи ден. “Парла­ментът не заседава адекватно. Пожарникарите не действат адекватно. Най-важна е превен­цията и профилактиката на престъпността. Атмосфера­та се замърсява дистанционно. Има варианти с акценти по ин­териора. Оказваме логистична (?!) подкрепа на войната в Аф­ганистан. Откриваме себе си в телевизора чрез дигиталното време. Панелните гета ще бъ­дат санирани. Заедно с туропе­раторите ще си купуваме брей­ди облигации и чрез дистрибу­торите на мотопфое ще си взе­маме по една кола на лизинг...”

В безсилието си да се защи­тим от инвазията (нападение­то) се обръщаме към Кирил и Методий. Светите братя ни да­доха не само Аз, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Ест, Живете, но и ни преведоха мъдър биб­лейски текст: “За всяка праз­на дума, която ще кажат чове­ците, ще отговарят на Съдния ден.”

Тежко ни в европейското грехопадение! Брате Кириле, и ти, брате Методие, искаме прошка! Тъпчем вашето дело, ругаем грешно бащини си кос­ти и нашите нрави, че те били прости!

Ядем киселото грозде. А ще скриптят зъбите на сино­вете ни!...

 

АБОНАМЕНТ

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели,

До 15 декември може да се абонирате за в. „Нова Зора“. През 2021 г. често се обръщахме към вас да ни подкрепите в абонаментната кампания. Така и остана неизпълнена задачата за 1000 годишни абонамента. По тази причина поради драстичното поскъпване на хартията, електроенергията и печатарските услуги, се наложи след 18 години, цената на един брой да бъде променена на 2 лв. Повече от всякога обаче обществото ни се нуждае от убедени защитници. Не само защото годината е особено важна, преминаха вече изборите за парламент и за президент, но за да пребъде България, никой не бива да остане безучастен в битката на истината с лъжата. Подкрепете ни.

Разпространението на вестника, по независещи от нас причини, все така продължава да бъде ограничено. Абонаментът за сега е най-сигурният начин,  „Зора“ да участва в битката за България. Отново ви призоваваме: във всяка пощенска станция може да осъществите вашата подкрепа с абонамент за 2022 г. Можете да се абонирате за 1 месец, за тримесечие и полугодие. Абонаментът за всички тях се изчислява съобразно на вторниците умножени по 2 лв.

Каталожният номер на „Нова Зора“ е непроменен - 311.

Всеки вторник очаквайте „Нова Зора“. Търсете го и го разпространявайте.

Можете да се абонирате и в офисите на ДОБИ ПРЕС. Редакцията на вестника има договорни отношения с тази фирма.

Същото може да направите и чрез пощенски запис за избрания от вас срок на адрес: София 1000, ул. „Пиротска“ 3, за Минчо Мънчев Минчев. Особено е важно да бъде изписан точния адрес и името на получателя, както и телефон за обратна връзка.

Допълнителна информация може да получите на тел. 02 985 23 05;  02 985 23 07, както и на мобилни телефони: 0879 140 122 и  0894 66 49 00.


 

24 май – и нека забучат просторите

Е-поща Печат PDF

В пространното житие на св. Кирил се каз­ва, че буквите, създа­дени от солунските братя, са “боговдъхновени”. В догмата на средновековната църковна мисъл това озна­чава, че те - буквите - са по­лучили легитимност свише.

И неслучайно Черноризец Храбър в полемичното си съ­чинение “За буквите”, като спори с триезичниците, каз­ва: “Славянските букви са по- светли и по за почит, защото свят мъж ги е създал, а гръцки­те - елини езичници.”

Като казахме това, ще ка­жем и друго - в продължение на векове съчиненията на старобългарските писатели се преписват и разпростра­няват от Северния ледовит океан до Адриатика. Старо­българският език се превръ­ща в литургичен.

Старобългарският език е класическият език за славян­ството, както латинският за западните народи.

Така българският народ се превръща в народ цивили­заторски. Това е всъщност и “държавата на духа”, за която говори акад. Лихачов.

Добре е тези неща да се при­помнят и знаят поне от нази си, когато не само ни втълпя­ват чувство за малоценност, но се и правят внушения, че трябва да заменим кирили­цата с латиница, за да бъдем припознати като европейци.

Това е манталитет на кур­тизани. Един политолог, бивш възпитаник на АОНСУ, в кое­то, разбира се, няма нищо лошо, дори изрече кощун­ството, че докато се осъзна­ваме като славяни и право­славни, нас няма да ни при­емат в Европа. Е, приеха ни.

Но за такъв човек и подоб­ни нему отродници някога Добри Войников написа пи­есата си “Криворазбрана циви­лизация”.

Всъщност посегателства­та върху духовните български достижения не са от вчера.

Опитите да се насложи вър­ху нашия живот цивилиза­ционно-политическата док­трина на неолиберализма, не е нищо друго освен посегател­ство върху българския етно­културен модел, формиран от историята.

Неолиберализмът е типи­чен задокеански продукт, взет на въоръжение и в Западна Ев­ропа.

Прицелът на неолибера­лизма, налаган у нас, е на­сочен и днес срещу сърце­вината на Кирило-Методи­евото дело - срещу техните боговдъхновени писмена и литургиката на българска­та култура. И че това бе тъкмо така, дойде да ни убеди и бив­шият президент Петър Стоя­нов, който заяви преди време, че въпросът за подмяната на кирилицата с латиница бил “дискусионен”.

Такава “дискусия” в бъл­гарското общество, слава Богу, не съществува, но това бе тестът, с който високите етажи на властта и техните задгранични вдъхновители, провериха жизнеността на нацията.

Няма никакво съмнение, че в определени среди съществу­ва нагласата и склонността да бъдем подменени, след като се извади националния ни живец. Тъкмо поради тази причина един министър на просветата - съвсем неслучай­но! - даде израз на своето не­долюбване на Вазов и най паче на неговото стихотворение “Аз съм българче”.

Въобще нашите европе­иди вече години наред бя­гат като дяволи от тамян от всичко българско, застина­ли в срамно угодлива поза, та дано бъдат удостоени с госпо­дарска ласка. Забравят нечес­тивците, че слугите ги полз­ват, но не ги уважават, а на­края ги и захвърлят като упо­требеност. Но въпреки това усилията да се харесат на всяка цена, не секват.

Това са все камъни в гра­дината на нашата тради­ционна ценностна система, в градината на боговдъхнове­ните писмена.

А от небитието някой гле­да!

Слава Богу, че сме жилав, препатил и мъдър народ, и че имунната ни система е ис­торически приучена да се съ­противлява, и то успешно, на всякакви посегателства.

Ние устояхме на турския ятаган, на фанариотския бяс, на майкопродавство­то на разни медарнеещи се чуждопоклонници, та повече от сигурно е, че пак ще наме­рим брод да се спасим и опа­зим.

Но това можем да напра­вим само под пряпореца на единната народна воля, въ­оръжени със съзнанието, че сме оплодители на една ве­лика цивилизация - славян­ската.

Написаното остава. В него е нашата сила.

Софроний Врачански мъдро ще каже: “И туч, и ка­мен стопятса - само писаното слово остает во веки веков!”

Не може да мине без сле­да, че поколения българи пяха: “Напред, народността не чез­не, там дето знан’ето живей!”

А що е “знан’eто”? Това не е само грамотността, на коя­то безсрамно се посяга, но и дълбокото, глъбинно усеща­не за приемственост, при­вързаността към бащината стряха, към родното огнище, към съборността на българ­ското племе.

Не, наистина “Не се гаси туй, що не гасне”!

България продължава да е Държава на духа и семената на българската свяст и пребъд­ност са хвърлени още преди 1000 години от ръцете на све­тите братя Кирил и Методий. И още тогава ние сме напра­вили своя цивилизационен избор!

Затуй - напред към тради­цията и към химна на наша­та велика духовност - “Върви, народе възродени!”.

И нека забучат простори­те!

 


Страница 17 от 533