Продължение от брой 29
Крайната цел на горната социално-технологична постановка е на всяка цена да се скрие какво става зад кулисите чрез безкомпромисно контролираните медии, които заливат електората с лъжливи факти и комплементарни коментари с претенцията за абсолютна правда и с яростни критики на всичко, което е извън установката. Зад кулисите - абсолютна "държавна" тайна покрита с мрак. Там се броят парите и е необходимо безветрие.
За участието на политиците в информационната война е излишно да говорим - те са на 24 часов работен режим. Интерес при тях представляват изпълнения на живо, базиращи се на такива фрапантни идеи, които не са по силите даже на един изкуствен интелект. По най-професионално свидетелство на журналистката Моли Айвинс "Те предоставят най-доброто възможно безплатно забавление. По-добро от зоологическа градина. По-добро от цирк."; заедно с най-живописни подробности в нейния „Ню Йорк Таймс“ бестселър "Molly Ivins can't say that, can she?"; "Моли Айвинс не може да каже това, нали?".
За абсолютното дебелоочие при пренебрегване на факти, които не са в хармония с даден политически наратив, можем само да кажем, че то е част от истинския политически професионализъм. Последното може да се илюстрира с реч на Хумза Юсаф, Съдебен секретар на Шотландия (Scottish Justice Secretary), в рамките на стигналата и до там антирасистката пандемия. Той чете публично дълъг списък на административни позиции, добавяйки след името на съответния служител характеристиката "бял". Приключвайки с правосъдието, той преминава към медицината, към профсъюзите, към директората на шотландския парламент, добавяйки след всяко име думата "бял", завършвайки с извинението, че списъкът не е достатъчно пълен. Трябва да отбележим един малък пропуск в неговата информация - пропуска да спомене, че населението нс Шотландия е над 96% „бяло“.
Позициите в информационната война се определят автоматично по елементарния принцип "Който не е с нас е против нас!", технологично разработен на ниво кухненска рецепта за интелекти от всевъзможен калибър: оценката на каквото и да е по-важно събитие, различна от тази на лидера, определя къде минава фронтовата линия т.е., определя кой е враг и кой е приятел. По принцип има само два лагера: този на вечно правата страна и този на всички останали, към който автоматично попадат и тези, които още не са определили собствената си позиция. Последното се приема като сертификат за умствена недостатъчност след като е очевидно, че няма какво да се мисли по единствено правилното решение, обявено и разгласено от най-висок амвон.
Напоследък се оказа доста неочаквано, че освен външни противници (главно Русия, Китай и техните "васали") в САЩ има и вътрешни и то толкова поляризирани и сериозни, че по същество става въпрос за най-свирепа гражданска информационна и културна война между лагера на демократите и този на републиканците, които, в момента, могат да се класифицират формално като
анти-Тръмп и про-Тръмп.
Разбира се, тази вътрешна фронтова линия пречи много в битката на САЩ срещу външни врагове, снабдявайки ги богато с неочаквано удобни аргументи за оспорване на основните ценности и принципи на Глобалния лидер.
Ето един изключително неудобен пример. Знае се информационното правилото, че ако се съмняваш в печатаното в „Ню Йорк Таймс“, то ти не можеш да се считаш за американец. Според това правило сегашният президент на САЩ, Доналд Тръмп, не може да се счита за американец, позволил си да заклейми този флагман на световната журналистика като редовен разпространител на фалшиви новини. Без съмнение става въпрос за агент на Путин, за което, официално и неофициално, явно и неявно, беше и е разследван. По всички линии. Не е за учудване, че антиамериканската информационна армия е в постоянна еуфория от редакционния проблем коя новина да публикува по-напред.
Друг, съвсем пресен пример покрай националния празник на САЩ, 4-ти юли. Телевизионна водеща на CNN представя тържество организирано от президента Доналд Тръмп в Националния Мемориал в планината Ръшмор (Mt. Rushmore, South Dakota) като поклонение пред скулптурите на двама робовладелци (Джордж Вашингтон и Томас Джеферсон), изсечени на "земя отнета от индианците".
Същата телевизия, отразявайки президентската кампания през 2008 на Барак Обама и използувал същия мемориал, характеризира събитието като "впечатляваща гледка" и "величествено" (“quite a sight” and “majestic”). И дума не е обелена за робовладелци и индианци.
III. 4. Културна война
Збигнев Бжежински строго препоръчва изпитаната рецепта от времето на Студената война - налагане на американската култура като много ефективно оръжие в случаи, че има противодействие при насаждане на демокрация по американски. Тук не става дума за някаква висока култура, а за т.нар. Tittytainment (Тититейнмънт), дума хибрид от "цици" и "забавление", термин предложен от Hans-Peter Martin and Harald Schumann - повърхностна, злободневно-занимателна култура с продукти от типа на сапунки, MTV (music TV), шоу програми като Биг Брадър и Сървайвър, способструваща интелектуална деградация и насаждаща култ към потребителство (потреблядство).
На другия край на културния спектър са теоретични разработки от професионали хуманитаристи, главно от Западна Европа, които и произвеждат академичните критерии за качеството на културния продукт.
Логическата структура на всяка теория се гради върху начални предположения. Доколко работи такава една теория, при липса на логически грешки, се решава чрез сравнение с експеримента като при несъответствия не се обвинява природата, а началните предположения. Това е желязно правило в математиката и физиката, и неговата ефективност се доказва от постоянния технически прогрес. Има, обаче, теоретици с идиотска мания за величие, които винаги са готови да обвиняват практиката, например, като неправилна. Оставени сами на себе си, такива индивиди не са голям проблем и спокойно могат да се отнесат към раздела за особени развлечения. Ситуацията в хуманитарните науки е значително по-комплексна и дифузна и ако произведените там теории предлагат възможност за пропаганда и политико-социална манипулация на масите (електората) играта коренно се променя и неимоверно загрубява. В такива случаи не се атакува теорията, а само и изключително "неправилната" практика. Атакува се безмилостно по всички фронтове на възможна критика и съпротива с всички средства на медии и администрация като преференциални усилия се полагат и за контрол на образованието. След включване в играта на социалните мрежи се създава такава каша от "факти" и интерпретации, че (по Александър Зиновиев) "какво е теория и какво е практика, е невъзможно да се определи нито теоретически, нито практически."
Това е и идеалната атмосфера за осигуряване на безпрекословен идеологически конформизъм, за което не се скъпят никакви средства: "Прави каквото ти се казва или...!" Пример: функциониране и поведение по каноните на либералната демокрация, за която днес вече е съвсем ясно, че е точно като морското свинче, (което нито е морско, нито е свинче), демонстрираща
патологична нетърпимост и недопустимост на алтернативно мнение.
Невероятни висоти на откъсването от реалния живот ("експеримента") ни се предлагат ежедневно от постиженията на т.нар. Политическа Коректност (Political Correctness, PC). С лов на вещици, който се повтаря като средновековен екзалтиран фарс, само не и за потърпевшите.
Конфронтацията на теоретиците хуманитаристи е с всичко и с всички, от ден първи. Опитите им с точните науки също не са от вчера. В книгата, която подпали война в науката през 1994 г. (Higher Superstition: The Academic Left and Its Quarrels with Science, by Paul L. Gross and Norman Levitt; Висше суеверие: Академичната левица и нейните кавги с науката), авторите Грос и Левит описват атаката на постмодернистите обвинявайки точните науки в конструиране на наративи за власт.
Защитниците на точните науки, реалистите, застават на позицията, че фундаменталните научни идеи е необходимо да се обсъждат и прецезират преди всичко в рамките на тяхната собствена терминология. Още тогава става ясно, че вътрешната, собствена логика на "твърдите" (точни) науки ("hard" sciences), математика, физика, химия и по-голямата част от биологията, е единственият бастион, който успява да спре инвазията на постмодернизма там, докато в областта на социалните науки такава защита няма и, съответно, щетите са драстични.
Робин Фокс (Robin Fox), изтъкнат културен антрополог, описва в своя книга как неговата дисциплина е била просмукана от политически виждания извлечени от областта на постмодерната литературна критика. Неговите заключения за плачевното опошляване на любимата му наука напомнят това, което можем да видим и днес, демонстрирано от кампанията "Да изключим Науката, Технологията, Инженерството и Математиката" (#ShutDownSTEM).
Кампанията в социалните мрежи #ShutDownSTEM (STEМ - от първите букви на Science, Technology, Engineering & Mathematics), е активна в момента, обвиняваща STEM науките в расизъм, с помощта на нови методи за познание, неясни и неизискващи доказателства, без съмнение постмодерни по дух. В края на краищата какво общо може да има един наратив, по същество субективен, с обективността на науката? Елементарният отговор е - нищо общо. За един постмодернист знанието се заменя от наратива и достоверни резултати се обявяват без значние (идеологически недопустими) ако противоречат на този наратив.
Такива научни резултати се считат за получени чрез расистки структурни, мисловни и езикови процеси, недопустими за духа на кампанията и, следователно, трябва да се анулират.
Наративът е по-важен от обективността на науката.
За активистите на кампанията анулирането е изява на тяхната наративна власт, в пълно съгласие с вижданията на Мишел Фуко, най-цитираният автор в университетските среди, абсолютно убеден, че езикът е власт (идея, която циркулира в лявото идеологическо пространство от десетилетия).
На дъното е очевидната истина, че всъщност става дума за мързелив ум, който е напълно доволен от самото изразяване на мнение, леко гримирано, за да изглежда правдоподобно. Перфектната рецепта как точно се прави това е намерена в модерната теория на критиката заедно с доктрината за екстремален релативизъм, която прокламира, че в края на краищата всичко може да се сведе само до мнение.
От горното се вижда, че става дума за такава "наука", която поставя субективната интерпретация над обективните факти. И докато се усетим, вече днес, мъжете станаха жени, мълчанието се превърна в насилие и науката стана расистка.
За нещастие, появи се един сериозен проблем за "науки" от този сорт - един чисто "експериментален" вирус, който показва най-безпардонна нечувствителност към елегантните теоретични постройки на джендър малцинствата, правейки разлика само (донякъде) между мъже и жени. Следващата стъпка на тези "науки" е да го обявят за несъществуващ и да го "анулират". Нещо, което се прави на практика - организират се масови протести, пренебрегвайки наредбите за социално дистанциране. Заедно с последствията.
Сега, малко за правата на човека и тяхната абсолютизация като върховна ценност за либерали, неолиберали и особено за последната им трансформация в суперпрогресивни западни леви хунвейбини. Формулирани като абсолютна ценност правата на човека са фикция по простата причина, че тяхната пълна реализация е осъществима само във вакуум. Самото включване на даден индивид в коя и да е система от други обекти, (в частност, в система в която има и други индивиди) вече налага ограничения на тези индивидуални права при очевидното условие, че се иска запазването на тази нова система като такава поне за известно време. Пример: пренасяме нашия абсолютно свободен индивид от теоретичния вакуум в джунглата, с аборигени или без аборигени, с условието да остане жив поне известно време. Ясно е, че тривиалното изискване за запазване на системата, поне за известно време, налага ограничения на т.нар. абсолютни права на нашия индивид. Ако индивидът продължава на настоява за безкомпромисно спазване на неговите абсолютни права, резултатът може да бъде само разрушаване на системата т.е., в рамките на примера, най-вероятният резултат е индивидът да загуби живота си. Оттук веднага следва, че абсолютизацията на правата на човека (свободата на човека) е фикция взета на въоръжение с една единствена и фундаментална цел - разрушаване на дадена държавна политическа система заклеймявана неизбежно и абсолютно обосновано в тяхното нарушаване. Използуваме думата "фикция", защото думата "право" няма смисъл без думата "задължение" или както твърдят юристите, двойката "право-задължение" е в нерушимо единство. На който и да е списък с ненарушими права на човека, съществува комплементарен списък със ненарушими задължения.
Следва
Политическата реклама (политическият маркетинг) се заражда чрез заимстване на техники от търговската реклама (търговският маркетинг) през XIX век, след като се оказва, че са ефективно средство за продажбата на стоки и услуги. Това го знае всеки първокурсник, докоснал се до материята „реклама“. Ако продавачът успее да убеди купувача, че има изгода (benefit) да купи предлаганата стока или услуга, то търговската реклама успешно е постигнала целта си. При това изгодата трябва да бъде конкретна, купувачът сам да стигне до извода, че има лична изгода от предлаганата му сделка. В повечето случаи не се интересува дали и други ще имат същата изгода. Има изключения, но те само потвърждават правилото: единственото, което мотивира купувачът е лично той/тя какво ще получи.
Същото е и в политическата реклама. Какво обаче видяхме на последните общински избори? Конкретно в София се наслушахме на вяли обещания за нови детски градини, спиране не презастояването, асфалтирани улици, нови тротоари, край на „ремонта на ремонтите“; дори че било по- добре „държавна собственост, отколкото Държавна сигурност“. И билбордове за милиони, милиони – все от нашите данъци и такси...
Каква е личната изгода, какво конкретно би получила средностатистическата електорална единица от тези обещания? Нула! Отдавна на столичанина му е писнало три десетилетия да чува едно и също. Видяхме и резултата: 70 процента отказват да участват или не подкрепят никого в този „електорален“ цирк. Защото и днес столицата остава един от най-мръсните, най- несигурни, с най-многобройни ПТП и човешки жертви, с неподдържана, неефективна инфраструктура и т.н., и т.н., градове в Европа.
Тъмносиньо мръсна София!
Дори в центъра, когато се спъна в някоя плочка или кракът ми неочаквано потъне в дупка, винаги се сещам за пародийната елегия на слънчевото дете на българската поезия Христо Смирненски:
„Тъне в смрад и рядка кал
рядката по хубост столица
и души ме зла печал,
сякаш ще изплащам полица.“
Впрочем, при 30-процентно участие от имащите право на глас (а налице е и обосновано предположение, че част от този вот ефективно е контролиран, дори имаме признанието в „оня запис“ на Кирил Петков и Асен Василев, че можели да манипулират вота), в правовите държави такива избори се обявяват за невалидни.
Но да се върнем към изгодата. На 3 септември 2007 г. публикувах в органа на СБЖ в. „Поглед“ статия под заглавие: „Ако бях кмет или... какво искат столичани“, препечатана във в. „Нова Зора“, а години по- късно – и в поглед.инфо1 (Поводът бе предстоящите общински избори). Текстът предизвика сериозен, макар и доста разнопосочен, отзвук сред публиката и професионалистите. По-младите го отхвърлиха като утопия, но архитектите от по-зрялото поколение видяха в него идеи за бъдещия облик на София, лансирани от такива именити дейци на градоустройството, като Иван Васильов, Никола Николов, Александър Баров, Атанас Агура, Христо Генчев и редица други. Всъщност, съдържанието на текста бе синтез на редица техни публикации за бъдещето на столицата, които съм събирал след края на 70-те години. Просто, отворих папката и извлякох ония идеи, които счетох – и днес считам, че отразяват визионерството на колосите на българската архитектура; как биха си представили
облика на столицата в средата на 21 век.
Тези идеи и сега са актуални и осъществими, при наличието на кмет с визия за развитието на София поне 30-40-50 години напред и сърцато ръководство на столичната община, готово да предприеме решителни мерки, та столицата да се превърне в един от най- привлекателните, екологично чисти и гостоприемни градове на Европа и в света.
Каква е обаче конкретната, личната изгода за над 90 на сто от жителите на столицата ако поне две от предложенията, съдържащите се в публикациите ми биха били осъществени?
Първото касае
въвеждане на безтаксов градски транспорт
Прилага се с успех в над 400 града в Европа и в света. Писмено предложение до столичния кмет г-жа Фандъкова е направено от Гражданско сдружение „Софийски обществен съвет“ на основание чл. 109 от АПК, заведено е в Столичната община с вх. №СО-6200- 1323/02.12.2014 г. До днес отговор няма. Нито пък информация, дали въобще е било обсъждано. Очевидно досегашните ръководства на Столичната община хич не ги е еня за гражданските предложения, включително такива, които вече успешно са се утвърдили като добри практики в страни на Евросъюза.
Безтаксовият или нулев градски транспорт се разглежда в контекста на тенденцията към социализация на публичните услуги (транспорт, ток, вода, газ, парно и др.) и отнемането им от монополисти, печалбари и мутри. В света отдавна са установили безспорните ползи от въвеждането му за гражданите и обществото:
- административни – по- бърз достъп до крайната точка; по-голяма ефективност; отпадат оперативните разходи (отпечатване и продажба на билети, заплати и осигуровки на персонала; и пр.);
- комунални – спад на задръстванията; по-висока средна скорост на МПС; по- лесно паркиране; рязък спад на ПТП; икономии от намаляване износването на уличната мрежа;
- търговски – ръст на търговските обороти, а оттам и приходите на общините; стимулиране на туризма; впрочем, големите вериги отдавна практикуват безплатен транспорт до своите хипермаркети и молове;
- социални – подобряване на околната среда, а оттам и здравето на хората; ликвидиране на дискриминацията, проявите на расизъм, на толерираният сега от ЦГМ незаконосъобразен произвол на някои от т.нар. инспектори;
- глобални – смекчаване проблемите, произтичащи от климатичните промени и използването на въглеводороди.
Нека не забравяме, че столичният градски транспорт и сега изцяло се издържа от „компенсации” от Столичната община; „компенсации” от държавния бюджет; „компенсации” от Столичния електро- и автотранспорт за покриване на загуби(!) – все от данъците и таксите на столичани. И това без постъпленията от продажбата на билети и карти!
Съобразявайки българските условия, Гражданското сдружение „Софийски обществен съвет“ предложи допълнителна възможност за финансиране и модернизиране на публичния превоз в столицата: облагане с данък „градски транспорт“ в размер на 1% върху доходите; което ще доведе до непосредствени изгоди за гражданите и за икономиката на столицата. Личната изгода за 90 на сто от столичани ще е както следва: месечната карта сега е 70 лв. Ако се въведе 1% данък „градски транспорт“, при средно брутно месечно възнаграждение на наети лица по трудово и служебно правоотношение през второто тримесечие на 2023 г. в София от 2697 лв., според официалните данни на НСИ2 столичанинът ще плаща само 27 лв.
Но това не е всичко.
Най-голямата изгода при въвеждане на нулев (безтаксов) градски транспорт е поне 50-процентно намаляване на автомобилния трафик, а оттам – резкият спад на ПТП и жертвите от автопроизшествията, както и рязкото, 50-процентно намаляване замърсяването на околната среда в столицата. Да, ама на Георгиев, Фандъкова и компания не им пука за живота и сигурността на столичани. Защото въвеждането на безтаксов транспорт би означавало рязко да намалеят комисионите им от „бензинджийската мафия“, от „обществените поръчки“ за ремонти на улиците и т.н. (за което са налице обосновани предположения).
Ето тук трябваше да бъде главният акцент в предизборната надпревара: не между „държавната собственост или Държавната сигурност“, а между тези, които са за опазване живота на столичани и онези, които са за продължаване убийствата по улиците! Защото въвеждането на безтаксов (нулев) превоз ще намали поне наполовина автомобилния трафик и оттам – жертвите при ПТП.
И още един проблем,
изгоден за повече от 200 000 столичани
Приблизително толкова са жителите на София към 1989 г. с нереализирани жилищно- спестовни влогове. Нека припомним, че тези влогове по същество са облигационни договори с държавата, по-точно – с две от нейните институции: ДСК, която срещу безлихвено депозираната вноска се задължава да отпусне заем в размер на стойността на заявеното жилище (апартамент); а Главна дирекция за изграждане на София (ГДИС) към Столичната община се задължава да постои това жилище и да го предаде във владение на правоимащия. След 10 ноември 1989 г. ДСК бе приватизирана, а Столична община спря да строи, защото ГДИС бе ликвидирана. Но облигацията към всеки правоимащ със жилищно-спестовен влог продължава да съществува.
По време на краткотрайното ФилипДимитрово властване бе извършена законодателна шмекерия: бе приет Закон за уреждане правата на граждани с многогодишни жилищно-спестовни влогове (ДВ, бр. 82/1991). Само че този „закон“ е недействителен и нищожен, не само защото не отразява обективното право; а и защото облигацията не може да се отменя едностранно, дори със закон. Това го знае всеки първокурсник. Облигационен договор може да се изменя само със съгласието на страната- носител на правото; в случая – със всеки един от тези над 200 хиляди правоимащи столичани или с техните правоприемници. И понеже това не е извършено, ще дойде ден и срещу България – когато най- сетне се превърне в правова държава, ще завалят искове за милиарди.
Почитаемите кандидати за столични кметове смятат ли, че е редно нашите деца и внуци да бъдат обременявани с милиарди, поради невъзможността на държавата след 1990 г. да изпълни облигационните си задължения? Или и това не им пука. Дори да настъпи потоп, тях вече няма да ги има (Après nous le déluge)! С което досега показваха цялостното си омерзително отношение и безразличие към съдбата на хората, чиято подкрепа уж търсят.
Какво да се прави ли?
Ами решението е Столичната община да предложи на всеки правоимащ (или на неговите наследници) такова изменение на облигационния договор, което да го удовлетвори с регулиран общински парцел с изградена инфраструктура, одобрен архитектурен проект и виза за строеж на едно- или двуфамилна къща, включително строителните материали. Така, край София ще изникнат нови квартали на общинска земя с китни къщи с гаражи и дворове – практика, която от години съществува в големите европейски мегаполиси. Европейците все повече изоставят апартаментите си в централните части на градовете и се насочват към екологично чисти предградия в нови, едно-двуфамилни къщи.
Такова решение именно представлява голямата изгода за над 200 хиляди столичани. И повечето от 70-те процента имащи право на глас нямаше „да ходят за гъби”, а още на първия тур щяха да пуснат бюлетините си за кмета, който демонстрира държавническо мислене, който има визия за бъдещето на столицата поне за следващите 30-50 години!
Но такова решение може да се осмисли само в контекста на върховенството на правото. Затова е необходимо сериозно щудиране на теорията, за препоръчване – да започнат с трите тома на Стефан Баламезов. Ако изпитват затруднения – да прочетат поне популярните текстове на Радко Ханджиев. Защото който не чете, не става кмет, нали?
|
интелектуалците не могат да продължават да обслужват статуквото
Продължение от брой 43
Тъй като беседата беше в Харвард, беше особено важно да се постави фокус върху интелектуалния елит и неговите специални връзки с правителството. Харвардският факултет беше много изтъкнат в администрацията на Кенеди и Джонсън. Митологията Камелот (наименование за идеализираната по онова време администрация на президента Кенеди – б. пр.) е в значителна част тяхно творение. Но, както обсъдихме, това е само една фаза в дългата история на интелектуалната служба на властта. Тя все още се разгръща, без някаква фундаментална промяна, въпреки че активизмът от шейсетте и изводите от него, промениха чувствително много неща в страната, разширявайки въздухарството, с което „побърканите“ могат да преследват своята ценностно ориентирана подривна дейност.
Това влияние много разшири и историческата перспектива, от която събитията в света са възприемани. Никой днес не би написал голяма история на дипломацията на Щатите, описвайки как, след като британското владичество е отхвърлено, бившите колонизирани, по думите на Томас Бейли, „се съсредоточиха върху сеченето на дървета и очертаването на естествените територии на индианците“ – в условията на „самозащита“, разбира се. Малцина през 60-те напълно осъзнаваха факта, че нашата „нескончаема война“ беше започнала през1783 г. Ужасяващото 400-годишно досие на изтезания на афроамериканците също беше едва признавано от официалните академични среди, много по-лошо – то постоянно беше преоткривано. Същото е вярно и в други области. Отдаденият и съзнателен активизъм може да отвори много прозорци за създаване на стойностна историческа перспектива.
С. Д.: Светът много се промени от епохата на Виетнамската война насам и мисля, че ще се съгласите с мен, че днес сме изправени пред предизвикателства, по-големи от когато и да било. Освен това, живеем в много по-малък свят и някои от предизвикателствата пред нас са наистина глобални по характер и обхват. В този контекст, каква трябва да бъде ролята на интелектуалците и на социалните движения в глобализирания свят и в споделеното бъдеще на човечеството?
Н. Ч.: Много сте прав, че днес сме изправени пред много по-големи предизвикателства, отколкото през епохата на Виетнам. През 1968-а, когато либералните интелектуалци деряха ценностно ориентираните „безумци“, главният проблем беше, че „Виетнам, като културна и историческа величина, беше заплашен от унищожение, защото вътрешността на страната буквално загива под взривовете на най-големите военни машини хвърляни някога върху площ с такъв размер“, според оценката на най-уважавания специалист по Виетнам, военния историк Бърнард Фал.
Сега организираното човешко общество е „заплашено от унищожаване“ под ударите на екологична разруха, преимуществено от богатите, концентрирани в богатите държави. Това отделно от не по-малко зловещата и растяща заплаха от ядрен холокост, трупаща се и в момента.
Живеем в епоха на сливане на кризите, която няма равна в човешката история. За всяка от тях съществуват възможни решения, въпреки че времето е малко. Няма нужда да хабим думи за отговорността.
Кой поема историческата задача за справяне с кризите? Кой проведе стачката срещу климатичните промени на 24 септември, отчаян опит да бъдат събудени пипкавите лидери на глобалното общество и гражданите, които са приспани в пасивност от коварството на елитите? Знаем отговора: младите, наследниците на нашето безумство. Трябва да е много болезнено да станеш свидетел на сцената в Давос, годишната сбирка, на която богатите и могъщите позират в своята увереност и учтиво аплодират Грета Тунберг, докато тя кротко и задълбочено ги наставлява за катастрофата, която те с лека ръка създадоха.
Симпатично малко момиченце. А сега – обратно в училище, където ти е мястото и остави сериозните проблеми на нас, просветените политически лидери, загрижените корпорации, трудещи се ден и нощ за общото благо, отговорните интелектуалци. Ние ще се погрижим предателството да бъде апокалиптично– каквото и ще бъде, ако им дадем властта да управляват света според принципите, които те са установили и следват.
Принципите не са неясни.
В момента правителствата по света, начело с правителството на САЩ, оказват натиск върху нефтопроизводителите да увеличат производството – след като току-що бяха посъветвани от августовския доклад на IPCC (Междуправителствен Панел по Климатичните Промени), най-ужасният дотук, че катастрофата е надвиснала, освен ако не започнем на мига да намаляваме използването на изкопаеми горива година след година, докато ги заменим ефективно до средата на века. Медиите на петролната индустрия, са в еуфория от откриването на нови нефтени полета за експлоатация, докато търсенето на петрол нараства. Бизнес пресата спори дали американската фракинг промишленост или ОПЕК, е с по-големи шансове да увеличи производството.
Конгресът обсъжда закон, който може и леко да забави надпреварата за унищожение. Партията на отрицанието е 100 процента против, така че съдбата на закона е в ръцете на „умерените“ демократи, по-специално Джо Манчин. Той ясно заяви позицията си за климата: „Да харчим за иновация, а не за елиминация.“ Не се изненадваме, че главният получател на компенсации от изкопаеми горива в Конгреса цитира директно от ПР-наръчника на нефтените компании. Употребата на изкопаеми горива трябва да продължи безпрепятствено, водейки ни към катастрофа в името на краткосрочната печалба на много богатите. Точка.
Относно останалата част от пакета на Байдън (за преминаване към зелена енергия – б. пр.), Манчин – суингиращият вот – изясни, че ще приеме само малка капка от него, настоявайки да останат тромавите и унизителни процедури, изискващи големи усилия за нещо, което е стандартна практика в цивилизования свят. Тази позиция определено не е в полза на неговите избиратели. Що се отнася до останалите „умерени“, положението е почти същото. Без още по-интензивен обществен натиск, няма голяма надежда, че този Конгрес ще позволи на страната да отблъсне жестокото посегателство от страна на доминиращата бизнес мощ.
Ненужно е да губим време в чудене до какви последствия води това за отговорността.
Още веднъж, ние не се осмеляваме да пренебрегваме облака, който беше разпрострян над света от човешкия интелект преди 75 години и става все по-тъмен през последните години. Режимът за контрол на оръжията, грижливо изграждан в продължение на десетилетия, беше систематично разрушаван от последните две републикански управления, първо Буш II и Споразумението за ограничаване на антибалистичните ракети, след това Тръмп, който изостави всичко в разруха. Той напусна управлението почти навреме, за да позволи на Байдън да спаси договора Нов Старт, приемайки молбата на Русия за удължаване. Байдън обаче продължава да подкрепя раздутия военен бюджет, да участва в състезанието за производство на още повече опасно оръжие и да извършва силно провокативни действия там, където дипломацията и преговорите със сигурност са възможни.
Голям повод за съперничество сега е
„свободата на навигация“
в Южнокитайско море. И по-точно, както посочва австралийският стратегически анализатор Клинтън Фернандес, конфликтът е относно военноразузнавателните операции в Китайската ексклузивна икономическа зона, простираща се на 200 мили от брега. Щатите отстояват, че подобни операции са допустими на територията на цялата Зона. Китай твърди, че не са. Индия е съгласна с тълкуването на Китай и остро протестира срещу последните военни операции на Съединените щати в Китайската ексклузивна икономическа зона.
Ексклузивната икономическа зона беше създадена по Закона за морското право на ООН от 1982 г. Съединените щати са единствената морска сила, която не е ратифицирала този закон, но уверява, че няма да го нарушава. Съответните текстове относно военни операции в Закона не са съвсем прецизни. Със сигурност този случай изисква дипломатичен подход, без силно провокативни действия в този регион със значително напрежение, заплахи за ескалация, по възможност без ограничения.
Всичко това е част от усилията на Съединените щати да „удържат Китай“. Или иначе казано, да заявят официално, че „Фактът, че по някакъв начин издигането на 20% от човечеството от крайна бедност до нещо, приближаващо се до модерна държава, е нелегитимно и нещо повече – със самото си съществуване е обида за Съединените щати. Китай не представлява заплаха за Съединените щати, той никога не е изричал или показвал такова нещо, но самото му присъствие представлява предизвикателство за американското превъзходство.“
Такава е доста реалистичната оценка на бившия министър-председател на Австралия Пол Кийтинг, в коментара му за неотдавнашното споразумение между Австралия, Великобритания и САЩ за продажбата на 8 модерни ядрени подводници на Австралия, така че тя да бъде включена във военноморския състав на САЩ, за да може да се даде отговор на „заплахата от Китай“.
Споразумението наруши договора между Франция и Австралия за купуване на конвенционални подводници. С характерна имперска арогантност Вашингтон дори не извести Франция и постави на място Европейския съюз в доминирания от САЩ световен ред. В отговор Франция отзова посланиците си от САЩ и Австралия, игнорирайки Великобритания в качеството й на почти васална държава.
Австралийският военен кореспондент Брайън Тухи отбелязва, че подчинението на Австралия на САЩ не засилва нейната сигурност – точно обратното – и че споразумението Австралия-Великобритания-САЩ няма ясна стратегическа цел. Подводниците няма да бъдат оперативни в следващите десет години, през който период Китай със сигурност ще увеличи военния си флот за справяне с новата военна заплаха, точно както направи, след като беше обграден с ядрени ракети от 800-те военни бази, които Щатите имат по света (Китай има една, в Джибути).
Тухи подчертава нарушаването на военноморския баланс от споразумението Австралия-Великобритания-САЩ (AUKUS). От полза ще е директният цитат, за да се разбере как Китай заплашва Съединените щати – не на Карибското или на Калифорнийското крайбрежие, а по границите на Китай:
„Ядрените оръжия на Китай са толкова ужасяващи, че не дават увереност в способността им да отвърнат на удар от Съединените щати. Да вземем за пример ядрените балистични ракетни подводници (SSBN). Китай има четири клас Jin SSBN. Всяка от тях може да носи 12 ракети, всяка с по една бойна глава. Подводниците лесно се откриват, защото са шумни. Според централата на американското Морско разузнаване, всяка от тях е по-шумна от първата съветска подводница, пусната през 1976 г. Руските и американските подводници сега са много по-тихи. Очаква се до 2030 г.Китай да придобие още четири подводници SSBN, които са малко по-тихи. Ракетите на тези подводници обаче няма да имат обхват да достигнат до континенталната част на Съединените щати от най-близката им база на остров Хайнан в Южнокитайско море. За да достигнат континенталната част на САЩ, те трябва да достигнат подходящи локации в Тихия океан. Те обаче са ефективно затворени вътре в Южнокитайско море. За да избягат, те трябва да преминат през серия проливи, където ще бъдат лесно потопени от ядрените подводници ловци-убийци, от типа на тези, които (австралийското) правителството на Морисън иска да купи. За сравнение, Съединените щати имат 14 клас Охайо SSBN. Всяка от тях може да изстреля 24 ракети Трайдънт, всяка от които има осем бойни глави с независимо насочване, способни да достигнат всяка точка на земното кълбо. Това означава, че само една подводница може да унищожи 192 града, или други цели, в сравнение с 12 от Китайските. Клас Охайо е заменен сега с по-големия клас Колумбия. Те са произведени едновременно и като нови Щатски подводници от типа ловец-убиец.“
Това е преди осем нови ядрени подводници да бъдат построени за Австралия. По отношение на ядрените сили и на друг военен потенциал, Китай е разбира се далеч зад Съединените щати, както са и останалите потенциални съперници на Щатите взети заедно.
AUKUS обслужва
определена цел:
да затвърди здраво намерението на Съединените щати да управляват света, дори и ако това изисква ескалиране на заплахата от война, вероятно окончателна ядрена война, в силно взривоопасен район. И ще избягва разни „лигльовски“ средства, като дипломацията.
Това не е единственият пример. Един подобен пример би трябвало да е на първите страници на изданията в последните няколко седмици, когато Съединените щати се изтеглиха от Афганистан, в изпълнение на циничната разпродажба на Тръмп в Афганистан, когато през февруари 2020 той сключи сделка с талибаните.
Очевидният въпрос е: Защо администрацията на Буш нахлу в Афганистан пред 20 години? Съединените щати нямаха интереси в Афганистан, както ясно подчертаваха изявленията на Буш тогава. Истинската награда беше Ирак, а след това и нататък. Буш беше ясен също и че много слабо се интересува от Осама Бин Ладен или „Ал Кайда“. Тази липса на загриженост беше ясно изразена от държавния секретарпо отбраната Доналд Ръмсфелд, когато талибаните предложиха да се предадат. „Ние не договаряме примирия“, беснееше той.
Единственото вероятно обяснение за инвазията беше дадено от най-високо ценения лидер на антиталибанската съпротива, Абдул Хак. Той беше интервюиран скоро след инвазията от специалиста по Азия Анатол Ливен.Хак каза, че инвазията ще убие много афганци и ще осуети сериозните усилия да се подкопае талибанският режим отвътре, но това не е проблем на Вашингтон: „Съединените щати се опитват да покажат мускули, да отбележат победа и да уплашат света. Тях не ги интересуват страданията на афганците или пък броя на хората, които ще изгубим.“
Същото е точно описание и на настоящата стратегия на Съединените щати за „удържане на китайската заплаха“ чрез провокативна ескалация, вместо с дипломация. Това не е иновативно в историята на империите. Връщайки се към отговорността на интелектуалците и нейното изражение, няма да е нужна особена изобретателност.
Източник: truthout.org
Превод за „Гласове“: Екатерина Грънчарова
СЪДБАТА НА ПИСАТЕЛЯ КАТО ПРОБЛЕМ НА ЛИТЕРАТУРАТА И ОБЩЕСТВОТО
По повод книгата на проф. Бончо Асенов „Случаят Георги Марков”
 Всеки сериозен и значим писател е особен проблем за литературата и обществото, който различното историческо време разрешава според нагласите, критериите и конюнктурата си. Не писателят избира времето, но времето непременно избира писателя, формира, утвърждава или го отрича, подтиква или задържа развитието му, използва го, казано направо, като своя собственост. Творецът е продукт или жертва на времето, а не обратното. Когато писатеят забрави това и си въобрази, че е по-силен от всичко и всички; че в него е властта и е способен да обръща времето, без да позволи да бъде обръщан от него, настъпва колизия, от която почти никога не преодолява и не се измъква от нея.
Писателят най-често си въобразява, че борбите, които води в живота и в литератуата, са все епични и обогатяващи историята, придавайки й високи цели, героичен дух и величавост. Но те обикновено остават до битовото си равнище, а драмата му – лично поражение и загуба.
И все пак, личната драма на писателя е огромен и обикновено трудно разбираем и разрешим социален и литературен проблем, защото събира в себе си и типологизира драмите на стотици и хиляди хора, заблудили се, че могат да надмогнат правилата на бита и историята. Или че животът е достатъчно дълъг, за да остане време за поправяне на грешката.
“Клещите“ и ръцете, които ги държат
От живота и драмите на писателя винаги могат да си извлекат поуки. В това е смисълът те да се изучават – особено на писател, доброволно попаднал в клещите на голяма политическа или геополитическа игра, в която трябва да изпълни определени действия, чийто резултат ще го засегне отгоре-отгоре. Понеже като човек е твърде малък, за да бъде пряк участник в нея. Затова и в началото не си дава сметка какви са тези клещи и какво ще извадят чрез него; нито чии са ръцете, които ги държат. Коварството на личния му избор е в това, че влизането в тях е лесно, дори приятно, раскаещо честолюбието и обещаващо онова, към което толкова се стреми.
Драмата идва после, когато осъзнае, че повече не може така; че се нуждае от спокойствие и свобода; че едно са му обещавали, а идва друго; че мечтания успех така и ще го подмине.
Точно тогава тези, които го държат, нехаят за това. Защото те играят друга игра и малко ги интересува участта на този, който е в техните клещи. Стига, разбиа се, да не ги предава и злепоставя непоправимо.
А тези отстреща не го посрещат с отворени обятия, а както обикновено се случва, вкопчват го безцеремонно в своите клещи и изобщо не се церемонят с него.
И триумфът се превръща в поражение.
Думата ми е за станалия митичен писател Георги Марков. Моите разсъждения са предизвикани от една много интересна и добросъвестно написана книга: „Случаят „Георги Марков” от проф. Бончо Асенов, посветена на неговия живот, творчество и смърт. Всъщност, главната тема е тази смърт, с която толкова спекулират определени кръгове в антикомунистическата си ярост. Тя трябва да докаже колко жестоки и безчовечни са били методите на предишната власт срещу всеки дръзнал да я критикува или дори само да я постави под съмнение. А Марков няколко години бил правил това по радио ВВС, а после и по радиостанциите „Дойче веле” и „Свободна Европа”.
Един от непреодолимите комплекси на антикомунистическата пропаганда е постното и хилаво българско дисиденство до 1989 г. Този комплекс тя няма как да го прикрие и дори постоянно го вади на показ. Затова и с такава радост използва съчинената от нея история за „героизма” на Георги Марков. Неговите „Задочни репортажи за България” са обявени за литературните шедьоври на антикомунистическата борба, образец на високо писателско майсторство, смелост и дори героизъм. А като се добави лесно конструираната версия, понеже изглежда достоверна за всеки ленив ум, чакащ подобна залъгалката, че уж е бил убит от ДС по нареждане на Тодор Живков заради изобличителнията в тях, дефицитът от толкова нужните й „борци срещу комунизма” като че ли леко намалява. Ала само в очите на тези, които са заслепени от поразяващата й власт.
Бончо Асенов е кадрови офицер от ДС. Един бивш офицер от ДС винаги притежава повече информация от всички журналисти, писали книги и статии за убийството на Георги Марков. Като професионалист много повече от когото и да било от аматьорите-журналисти познава дейността на тайните служби и умее да я анализира. Те май изобщо не я познават, а само се опиват от получената даром смелост да я ругаят и разобличават. Бончо Асенов няма необходимост да съчинява басни, а преценява достоверността на факти през тяхната допустимост и достоверност. Т. е. най-напред по това дали тези факти са реални или измислени. Именно с тази си професионална умелост той пристъпва към излагането и преценката на събитията по въпросния случай. Б. Асенов лесно отделя истината от лъжата, факта от измислицата. Защото познава отлично от собствен опит на служител в службите познава похватите и начина на мислене на хората, които конструират сценария, по който се повежда операцията заедно с целия облак от лъжливи следи с цел да се отклони (поне за известно време!) вниманието на контраразузнаването и агентът остане задълго неоткрит и неоткриваем. Разбира се, докумените за подобни важни от различна гледна точка операции нито са в изобилие, нито се оповестяват. А хората, работещи по подобни случаи, винаги са най-високи професионалисти, неподвластни на съблазните за шумотевици и слава, готови да отнесат в гробовете си
тайната на замисъла и изпълнението.
Почеркът и начинът на мислене и действие обаче остават. Но четенето им трябва да бъде добросъвестно и професионално. Както го прави Бончо Асенов в тази си книга.
Преди да стане писател Георги Марков е бил инженер-химик. Този факт пряко се отнася до неговата сетнешна съдба на писател и герой в една грандиозна (истинска и спекулативна) игра. Затова и наблягам на него!
В началото на 50-те години на ХХ век, когато Марков публикува първите си разкази и очерци, в българския литературен живот вече се е утвърдило едно неписано правило – новите писатели са предимно филолози по образование, студенти в Софийския университет (най-вече по специалността българска филология). Те са най-близо до редакциите, участват в университетски литературни кръжоци, наблюдавани са от ръководството на СБП и редакциите. Те си имат свои места в кафенета и аудитории за срещи и разговори. Компаниите на младите писатели са обикновено съставени от такива студенти. Затова на идващите „отвън” се гледа с известно недоверие и дори подозрение. На тях им е по-трудно „да пробият”. Георги Марков сякаш без усилие нарушава това правило – при това почти без някой да му оказва съпротива. Този психологически момент е важен за по-нататъшното поведение на младия тогава писател. Той „изпреварва” доста други свои връстници-филолози и категорично се утвърждава като един от най-надеждите и талантливи млади автори. Марков охотно бива приеман в средите на утвърдените писатели, на известни и влиятелни хора от писателската, но и от партийната и държавната власт. За него се говори, името му е популярно, съветват се с него. Бил е и привлекателен за жените мъж.
Още нещо важно в биографията на Георги Марков: сериозното му заболяване от туберкулоза и дългото лечение на коварната тогава болест. В крайна сметка бива излекуван. Още една победа за младия мъж и творец.
Към писателската слава и успехите сред жените се добавят високите хонорари, синекурната длъжност, но и интересът на високопоставени ръководители на тайните служби към личността му. Кой не би бил щастлив с такава биография.
Но една такава щастлива биография не носи само радости и пари. Тя, както се казва,
дърпа дявола за опашката
и насочва вниманието му към новоизгрялата звезда на българската литература от 60-те години на ХХ век.
В края на 1969 г. заминава в Италия при брат си. И повече не се връща.
Днешните му апологети и биографи твърдят, че Георги Марков е избягал от България по политически причини. Да избягаш „тайно” с личен автомобил, при това западен, по онова време е чиста фантастика. За да преминеш българската гранаца освен входяща виза за съответната страна се изискваше и изходяща. Задграничните паспорти трябваше да бъдат снабдени с тези две визи, за да те пропуснат през съответния граничен пункт. Проф. Бончо Асенов подробно разказва в книгата си с чия изключително висока протекция и по какъв начин Георги Марков напуща страната, за да отиде при брат си. Въпреки категоричния отказ на неговия директор на издателство „Народна младеж”, където тогава е работел. В книгата се проследяват действията му в Англия, начините, с които успява да започне работа в ВВС, анализират се писмата, които изпраща от там до свои близки в България. Но най-важното: на Марков цели две години българската консулска служба в Лондон охотно продължава изходящата му виза, защото без нея ще се окаже невъзвращенец. Към края на този двегодишен период в писмата си той става все по-критичен и гневен заради бавенето на визата в българската консулска служба. Бончо Асенов ни подсказва, че вече е задействана решителната част от сценария, по който Георги Марков „бяга” от страната и получава доверието на английските тайни служби да започне работа в ВВС.
Аз не отричам, че една от причините Георги Марков да приеме участие в цялата тази без съмнение сложна и опасна операция, е амбицията му да пробие като писател в Англия и Западна Европа. Представите му за литературния успех на Запад са извлечени от българския литературен живот, в който ДС отваря повече пътища към лесното издаване на книги, към наградите, похвалите, високото място в литературната йерархия. Затова е силно изнервен от слабия интерес към творчеството му в Англия. Вече невъзвращенец Георги Марков може да разчита единствено на себе си в устройването на бита и литературното си положение. Колкото и странно да е, въпреки слабия интерес към творчеството му и редките му чисто литературни изяви, той живее богато, купува имоти, не се лишава от нищо. Заплатата му в ВВС не е кой знае колко висока, за да има такъв жизнен стандарт. Но той го има. И не е трудно да се отговори на въпроса откъде и чии са тези пари, с които българският писател разполага. България очевидно не го е хвърлила ей така
в устата на лъва
– България не го е забравила. И как ще го забрави, когато той изпълнява нейна опасна и отговорна задача.
Тази задача, както пише и Бончо Асенов, е да проникне в радио „Свободна Европа”, да постъпи там на работа – поне за известно време, да събере сведения за някои от сътрудниците на българската секция, след което да се прибере в България. Тогава ще се разрази огромен политически скандал и ще бъде разобличено участието на ЦРУ в подривните акции срещу България и социализма.
Бончо Асенов смята, че тук операцията очевидно е „прихваната” от английските тайни служби и ЦРУ и Георги Марков става обект на разработки от тях. Работите му вече вървят зле, трудностите се увеличават, възможностите за постигане на литературен успех на Запад са по същество изчерпани. Както се казва, „облаците над главата му се сгъстяват”. Все пак неговите „Задочни репортажи” биват четени по „Свободна Европа”. „Пробивът” е организиран от тези, които Марков е трябвало да разобличи по-късно, и които вече подготвят развръзката в играта, в която се е въвлякъл.
За нововизлюпените наши антикомунисти предишните тайни служби са съставени от глупави, неграмотни и злобни служители, чиято единствена задача е да вербуват и убиват. Без дори да мислят. Антикомунистическата версия за смъртта на Георги Марков като убийство за отмъщение и наказание заради критичното му отношение към властта, заповядано лично от Тодор Живков (но съгласувано с тогавашния ръководител на СССР Юрий Андоропов) е плод на легендата за времето преди 1989 г.
За лъжата, като грях
Тази легенда, обаче е родена в празни глави, които се надяват повтаряйки хиляди пъти една лъжа, да я превърнат в истина. За младите, които не познават реалностите от миналото, а и не им се разсъждава дали това, което им говорят е истина и дали изобщо е възможно да се действа по толкова нелепи начини, е лесно да се оставят да ги заблудят и убедят. Лъжата обаче е грях, който рано или късно бива застигнат от възмездие.
Бончо Асенов аргументирано, вещо и най-важното добросъвество и като подготвен специалист доказва несъстоятелността и неверността на версията за намесата на българските тайни служби в смъртта на писателя. Това не е трудно да се докаже от професионална гледна точка, но въпреки това лъжата битува толкова години и се насажда като истина. Георги Марков обаче не е герой или мъченик, а жертва на своята суета, амбиция, наивност, лекомислие. Но и на жестокостта и безсърдечието на английските тайни служби, които не се поколебават да пресекат операцията, която му е възложена и която той допуска да бъде разкрита. И пада жертва в т. нар. „студена война”.
Но по-важното е друго.
Дори и в смъртта си Георги Марков не може да излезе от примката, в която от суета и непредзливост, нереална преценка на собствените си сили и възможности, психологическа издържливост и професионални способности е влязъл. Животът не е литературен сюжет, който можеш сам да насочваш в благоприятна за тебе посока, за да получиш онова, което смяташ, че ти се полага. Изборът на Марков не може да е постъпка на герой от криминален роман, а решение, за което се носи отговорност. В подобни случаи обратният път е затворен!
Аз силно се надявам, че тази книга ще сложи край върху т. нар. „случай Георги Марков” в неговия пропаганден вариант и антикомунистически смисъл. За да отвори разсъждения за човека и неговата съдба и особено за избора, служението и отговорността на писателя, който трябва да помни, че личният му живот би могъл да съблазни други и да ги вкара в изкушения, на които те не биха устояли. Но не само за писателя, а за всеки, който си представя живота като безкраен празник...
Животът обаче не е безкраен празник – особено когато се включиш в нещо, чиято цена е твърде висока.
Съдбата на Георги Марков го доказва за сетен път.
|
