Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Мястото на NATO е при Варшавския договор

Е-поща Печат PDF

Доц. Валентин Вацев пред „Нова Зора“ в разговор с Тодор Токин за „Труд news“:

 

Тодор Токин:

-Г-н Вацев, президентът на САЩ Доналд Тръмп спря военната помощ за Украйна и даването на разузнавателна информация на Киев. Веднага последваха руски удари с доста жертви. Според вас съгласувани ли бяха тези действия?

Валентин Вацев:

- Тук вероятно има и елементи на координация. Ако Генералният щаб на руските въоръжени сили са знаели, че е спряна разузнавателната информация, то те са длъжни да ударят на същата минута. Но Тръмп видя просто интереса си. Отдавна се знаеше, че той пет пари не дава нито за Украйна, нито за Европа. Трябва обаче да разреши китайския проблем, който е много сериозен, за него постоянно се говори и се пише в американски аналитични центрове. Това е истинско предизвикателство пред Америка и е много тясно свързано с нейното величие, което Тръмп иска да върне. Това първо. Второ – Тръмп видя това, което винаги му е трябвало – възможността Русия да му бъде полезна. Точно както навремето между двете войни на 20 век  американската икономика помогна на Сталин да индустриализира страната.

- Дълги години беше неудобно да се говори за това.

- От пропагандна гледна точка този факт се премълчаваше, за да се подчертае трудовият подвиг на СССР. Но истината е, че американските капитали се изляха в Русия и помогнаха съществено за тогавашната много успешна индустриализация на страната. В дъното на душата си Сталин винаги е бил американофил. През целия си живот обаче той се е отнасял с крайно подозрение към Великобритания. За него нищо английско не е било достоверно и не е било безопасно. Докато към Америка той е бил отворен с цялото си сърце. Възхищавал се на американските промишлени успехи - в интерес на истината е имало от какво да се възхищава. Онази Америка, която Сталин е харесвал, беше наистина великолепна и велика. Ето ти една непрочетена страница от историята на 20 век.

- Но вече сме в 21 век....

- В наше време Тръмп просто разбра, че Русия има официално към 132 трилиона долара неизвадени от земята природни ресурси. Половината от тях не може да ги извади днес, тъй като няма съответните технологии. И Путин му предложи сделката на века – от нас природните ресурси, от теб – технологиите. Тръмп цял живот се е борил за това, това е най-краткият път за реиндустриализация на САЩ. Става дума не за проста реиндустриализация, а за неореиндустриализация, залагане на най-последните технологии в света. Истината е, че Путин цял живот е мечтаел за същото. Има две неща при Путин. Големият проблем бе как да се отърве от олигарсите – той го направи с триста зора до 2007 година и оттогава не спира да мисли как да се реиндустриализира Русия и ако може, по най-модерен начин, тъй като след перестройката тази велика държава остана с около 25 процента от производителната си мощ. Русия бе сведена до икономическо джудже. Това е голямата амбиция на Путин. Доскоро той не виждаше как може да стане това освен чрез много десетилетия упорит труд. Сега се оказа, че може да стане в реално време със скоростни темпове в резултат на разбирателството между него и Тръмп.

Между Путин и Тръмп не бива да се правят никакви аналогии, те са напълно различни хора, продукт на различни системи и цивилизации. И всеки от тях се движи по своя път, но тези пътища се пресичат в една точка преди хоризонта и в тази точка стои необходимостта от реиндустриализация и на Америка, и на Русия. И двамата са готови да преодолеят всички препятствия и да направят всички възможни компромиси, за да стане това. Не вярвам те да се обичат и да се заобичат и занапред. Но всеки един от тях видя победата си в другия. Казано по български, и двамата видяха далаверата на века – американски технологии и руски суровини на едно място. Без американско съдействие Русия ще се индустриализира още 30 години по неизвестен начин.

- И цената на това е Украйна?

- Ти си прав, цената е Украйна, но това не е голяма цена. На следващия ден цената ще бъде всъщност НАТО, през 2026 година. НАТО е стара дрипа, която вече не е необходима от времето на Варшавския договор. Мястото на НАТО е при  Варшавския договор, за да започнат най-после новите времена на света и на Европа. Тръмп го разбира това. Той има един генерален проблем, който няма нищо общо с Европа и с Украйна – това е как да реши проблема с Китай. Ако не започне да го решава ефективно до 2028 година, след това няма да може да го реши изобщо, тъй като американски анализатори на няколко различни места, независимо един от друг, изчислиха, че при тези темпове на развитие военният потенциал на Китай до 2028 година вече няма да може да бъде преодолян. До тази година Америка има някакво надмощие, което дава възможност да води и война, ако трябва. След 2028 година и войната не помага. 2028 година е разделно време. Има един много важен друг детайл – Тръмп може да реши въпроса с Китай не непременно с война, но за тази цел му трябва Русия, която да внася здрав разум в отношенията.

- А не може ли просто на Китай да бъде позволено да си вземе Тайван и въпросът да бъде решен?

- Не само че може, но това става все по-вероятно, защото за Китай Тайван е екзестенциален въпрос, те не могат да се откажат. За Америка не е, но Америка има няколко слаби места, болезнени точки, които Китай ще се втурне да лекува.  Китайците знаят какво значи дългосрочно планиране. Така че шансовете засега са на страната на Тръмп и ако не го застрелят, той има възможност да реализира своята линия, в която са събрани три неща на едно място. Първо – това е традиционният американски цикличен изолационизъм. Тези цикли са някъде към 80 години. Второ – това е т. нар. реалполитик, последовател на това е онзи, който воюва не за ценности, а за интереси. Воюва се за интереси, а не за ценности. Тръмп е типичен неосъзнат реалполитик. Той идва от бизнеса, но случи на съветници и на помощници, то така се учи голямата политика, а не сам да си биеш главата в стената. И трето – той е успешен бизнесмен, четири пъти е фалирал и четири пъти се е вдигал на крака. Сега видя исторически шанс да получи на напълно достъпни цени това, което му е необходимо.

- Украинските редки метали?

- И тях също, но повечето редки метали са в Русия, украинските резерви ги има естествено и Тръмп не се е отказал от тях. В Украйна ще трябва да свикнат, че са поразена страна и че великите сили са решили така. И няма да се учудя, ако утре Путин каже „Да направим Русия отново велика“. Защото тези идеи са прилепчиви.

- Това ни връща години назад във времената, когато нямаше сила на правото, а право на силата...

- Т. нар. реалполитик слага на мястото на силата на правото и правото на силата.

- Може ли по тази логика тогава Русия вече да не е агресор, а Украйна да бъде виновна за войната?

В Русия никой не мисли за себе си като за агресор. В началото на 2014 година в Украйна живееха два вида хора. Ако запиташ единият вид „вие какви сте“ , те отговаряха „аз съм украинец, защото живея в Украйна, иначе съм руснак, руско говорещ“. Другият тип човеци отговаряха „аз съм украинец и навсякъде ще бъда украинец, защото такава е моята нация и няма значение къде живея“. Думата „украинец“ за половината означаваше местоживеене, за другите – идентичност. Олекси Арестович, един от най-умните претенденти за мястото на Зеленски, каза възможно най-правилната концепция за това какво е трябвало да се прави в Украйна тогава и какво трябва да се прави сега – държавността на Украйна трябва да се изгражда с една толерантна и маскимално широка държавна платформа, в която руснаци и украинци да са абсолютно равноправни, със запазени групови и етнически права и всички заедно да строят европейска процъфтяваща Украйна. Той е против влизането на Украйна в НАТО, но е с две ръце за влизането є в ЕС.

- Путин нямаше нищо против Украйна да влезе в ЕС...

- Той никога не е бил против европеизацията на Украйна. Съвсем друг е въпросът с НАТО. За огромно съжаление на всички нормални хора в Украйна всичко можеше да стане иначе. Можеше да направят дори не федеративна, а унитарна държава, в чиято платформа са заложени еднаквите права на украинци и руснаци. И сега щеше да има процъфтяваща европейска Украйна.

- Какво ще означава за Путин победа във войната?

- Тръмп повярва на Путин, че Русия няма намерение да воюва до края на света. Но Русия има една цел, която е по-различна от официално обявените за денацификация и демилитаризация на Украйна. От териториална гледна точка идеята е Югоизточна Украйна да стане Новорусия, да стане част от Русия, макар и не веднага, а след десетина години. Второ, да има една малка неутрална Украйна със столица Киев, и трето, което е доста сложно, но в Кремъл вече имат нагласата - Западна Украйна ще бъде разпарчетосана и по-голямата част ще бъде дадена на Полша, друга на Унгария, има много унгарци в Закарпатието. Румъния няма търпение да си вземе Буковина. Това е териториалният аспект на решението на въпроса. И Тръмп е напълно съгласен там да има мир и спокойствие, да има задоволени държави с териториални амбиции. За Путин това е въпрос на чест, тъй като те успяха да го ядосат и той им обеща да ги декомунизира – т. е. всичко, което сте получили като подарък от комунистическа Русия, ще ви бъде отнето. Това става в момента – декомунизация по путински. Тръмп много добре разбира, че Европа не може да направи нищо без Америка. Дори в Лондон, където се събраха да решават как ще я карат без Америка, постановиха, че без Америка не става нищо.

- Но Европа ще се превъоръжава, ще бъдат отделени 800 милиарда евро?

- Това е последният етап на разкъсването на връзката между европейската бюрокрация и европейските народи. Средният европеец е бесен на идеите за милитаризация, той си иска стандарта на живот отпреди две десетилетия. Той не е съгласен да затъва, деиндустриализирайки се и губейки ресурси. На следващите избори тази евровърхушка ще бъде изметена, за да започне Европа да се връща към здравия разум. Евротроцкистката върхушка ще се опита на милитаризира Европа - няма да стане. В момента в Европа виждаме три идеи на едно мястогерманската за производителност, британската за свободна търговия и френската за рационалната държава, която бе заложена в идеята за ЕС, но сега е умряла. Без нормална политическа концепция ЕС просто е спрял.

- Тази бъдеща концепция ще включва ли създаването на Европейски съединени щати?

- Това е невъзможно, по-лесно е човек да може да си обуе панталона през главата. Италия не е щатът Калифорния. В Америка има щати, а в ЕС има древни нации, има държавности, които са осветени и благословени от времето. Нито един европеец няма да се съгласи да живее в условията на съединени европейски щати, което беше мечтата на Лев Давидович Троцки. Тръмп разбира това и е напълно спокоен за бъдещето на Европа.

- Виждате ли вече наченките на новия световен ред, господин Вацев?

- Да, първите 50 процента са налице. Има разбирателство по далечните цели между американския и руския елит. Това е половината от работата. Би трябвало на следващия етап Китай да започне да се държи като държава съюзник и тук Путин може много да помогне на Америка. Това е образът на новия световен ред – великите сили да имат спокойно разбиране за бъдещето, а ако в настоящия момент имат нерешени проблеми, тогава сядат и ги решават. Разбира се, има и проблеми...

- Кажете ги!

- Първият е Турция. Тя безпокои всички и е дълбоко неясно какво ще става с нея. Турция ще се бори за регионална велика сила и вече е на път да постигне тази цел. Това по никакъв начин не се вписва в очертанията на новия световен ред. Вторият голям проблем е Иран. Те по никакъв начин не са съгласни да отстъпят за каквото и да било, като, от друга страна, са готови да се договарят с Америка при свои условия. Турция и Иран са нерешени задачи, за които трябва да се стигне до съгласие между Пекин, Вашингтон и Москва. Изведнъж се появи и още едно тежко предизвикателство. Великобритания винаги е имала своя геополитическа доктрина и няма никакво намерение да се отказва от нея. На този етап пред очите на всички тя започва да влиза в противоречие с американската геополитическа доктрина. Лошото е, че и Тръмп не знае какво ще прави с този проблем. Атлантизмът е британска доктрина, не е американска, те я приемат след това. По-малкият брат, който е по-зрял, по-опитен и исторически просветен, си има свои намерения. В Англия по традиция знаят, че нито една европейска страна не бива да става много силна, защото това е против британския национален интерес. Въпрос на живот и на смърт е за Великобритания Германия и Русия да не общуват и да не правят никакви политически и икономически съюзи. Англия е отделен свят със свои отделни цели и нямат намерение да се съобразяват с никого.

- Де Гол казваше, че Англия е остров, а САЩ са зад океана...

- Той ги разбираше тези работи. Накрая ще спомена, че противниците на Тръмп са много силни. Това е дълбоката държава с невероятна концентрация на десетки трилиони долари, която е способна да разруши много държавности. Това е Демократическата партия, тя е политическият интерфейс на дълбоката държава, която ръководи и Европа, а и България. Така че Тръмп има да води война с дълбоката държава, нищо няма да му е лесно.

 

В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА ЗА 10 НОЕМВРИ 1989 Г.

Е-поща Печат PDF

• Непубликувана стенограма от заседанието на Политбюро във връзка с оставката на Тодор Живков

...Откровения, заредени с изобличителен патос срещу предателството и амнезията, срещу страха и конформизма, срещу опитите на родоотстъпниците да изтрият от българското летоброене вдъхновените десетилетия на социалистическото съзидание.

Тази книга е документ с историческо значение за българската история, защото в нея говори езикът на истината. Днес той е оракулът, в който са вперени слухът и зрението на един омерзен от безсрамни лъжи и оправдания отчаян български народ.

Георги Йорданов се отдръпна от политическата сцена след 10 ноември 1989 г., когато повечето от неговите колеги от партийното и държавното ръководство решиха да яхнат промените и да започнат нова кариера.

„Вероятно, той много по-добре от колегите си е проумял, че става въпрос не за козметични промени, които могат да бъдат направени с малки трикове и вербуване на послушна опозиция. Видяхме докъде доведоха държавата тези, които не се отдръпнаха, а се провъзгласиха за потърпевши и рискували живота си,за да осигурят промените“. Това са думи на академик Благовест Сендов.

 

НА МАМА

Е-поща Печат PDF

Капчукът капе - цяла нощ, до ужас.

Налива ум на камъка студен.

Нелепо е, че всяка смърт е чужда,

когато всеки път е споделен!

Сега си мисля - в тоя мътен хаос, -

че твоя ред е страшно предстоящ:

че идва ред на мойта мъжка жалост

да слуша пред олтара “Отче наш...”

Ръцете ми треперят, нямам сили

за камъка на твоя гроб - но знам:

голямата камбана в село Смилец

провлачено ще бие -

бам-там,

бам-там,

там,

там,

там.

И после ще запомня пръст разрита -

и лудата си мисъл в този миг:

че ситната трева ще става сита

след ехото на моя тъмен вик.

Така ли е: умираме отделно,

макар че идваме един от друг?

Това ли е: изчезваме безследно -

като зърна, затрупани от плуг!

Капчукът капе - цяла нощ, до ужас.

Налива ум на камъка студен.

И страшно е, че всяка нощ е чужда,

когато всеки ден е споделен!


 

ЕДИНЕНИЕТО Е ЕДИНСТВЕНИЯТ ПЪТ НА НАЦИЯТА

Е-поща Печат PDF

Призив на президента на Р. България Румен Радев

 

“На 29 септември 1918 г. разбунтувалите се фронтоваци се сблъскват с проправителствените части край Владая и Княжево. Едните са отстоявали България по фронтовете на Първата световна война и са въстанали с искане за справедлива република. Другите влизат в бой с убеждението, че бранят българската държавност от войнишки метеж. И от двете страни вярват, че жертват живота си за Родината. Бунтът е удавен в кръв. Това е датата на големия български разкол, от който ни делят точно сто години.

В разни епохи той ще противопоставя републиканци и монархисти, граждани и селяни, леви и десни. Ще отнеме живота на десетки хиляди българи. Ще съсипе много съдби. Общонародните цели на Възраждането ни донасят свобода, Съединение и възход. Разколът слага край на тази епоха и ще бъде белязан от братоубийства, терор и пилеене на национална енергия.

Великите идеали ще бъдат погребани под безизходни спорове. Те определят и съвременния ни политически дебат, в който партийни, лобистки и индивидуални облаги закриват хоризонта на националния интерес.

 


Група общественици се обърнаха към мен с инициатива за национално единение. Убеден съм, че милиони българи съзнават необходимостта от него. Съзнават, че историята не бива да слугува на политиката. Че наследените обществени разломи трябва да се преодоляват, а не да бъдат употребявани за злободневен политически бизнес. Че ожесточението от миналото, минира пътя към бъдещето.

Наивно е да очакваме, че стогодишният разкол ще приключи днес или скоро. Че ще завърши с победа на някоя от страните на сто и първата или някоя от следващите години. Но моралното и интелектуалното надмогване на разкола е единственият път към успеха.

България избра пътя на европейска демокрация и трябва да гради своето бъдеще около принципите на свободата, законността, справедливостта и уважението към човека.

Единението не закрива политическия дебат, а бди той да се провежда в името на националния интерес, с уважение към чуждото мнение и свободата на словото.

Единението не е индулгенция за престъпления, а борба за законност и правосъдие, на което обществото може да разчита. Единението не може да се случи под знамето на никоя идеология, а само и единствено под знака на културата и човеколюбието.

Вярвам, че след години на разделение обществото ни все повече ще осъзнава нуждата от единение. Процесът ще е дълъг, ще срещне съпротивата на сили, които се хранят от разделението. Но, убеден съм: мъдростта ще победи ожесточението”.


 

И ОСТАВА ДУХЪТ НИ ДА БРОДИ

Е-поща Печат PDF

Надя Попова написа „Плач за Андрей“. На нея, нали нежна и ранима душа, по й прилича. Мен обаче ми идва желязо да прегриза. Стискам зъби, а очите ми все в „облаците идващи от юг“!  И все ми се причува един глас, който пита: „Стои ли още бащината къща?“ Аз мълча, защото думите не идват. Пък и не мога да отговоря, ни вместо „пътя“, ни вместо „хълма бял“, към които се обръща Андрей. Една буца е на гърлото ми, а навън шумят листа и клони. Все още е топло, но и с всичкото злато на есента, лятото няма да може да се откупи. Зимата е неумолима. Като смъртта.

Споменавам я, защото смъртта трябва да се уважава. Или поне да се помни, както мъдро са препоръчвали още древните: „Memento mori!“. Андрей обичаше живота. И животът го обичаше. Беше му дал щедро сърце и съсредоточен талант. И не искаше да ги отстъпи. Като изпаднал от каруцата на времето романтик, животът вярваше, че може да надмогне над смъртта. И тази своя вяра бе предал и на поета.

Андрей дълго и мъчително се сражава на страната на живота.  Дори и тогава, когато вече го застигаше леденото дихание на зимата. И се усмихваше. Беше разбрал, че животът и смъртта се надхитрят, но в крайна сметка се договарят. Затова ни бе заръчал да не мислим за тялото му. Той вярваше в братството на поетите и в техния неписан кодекс на честта. Юрий Кузнецов, един велик в мащабите на своя трагизъм руски поет, бе пожелал гробът му да бъде в сянката на облак: „В тени от облака мне выройте могилу“. Андрей, „неприспособимият“, както го нарече Надя Попова, пожела съвсем по български, да бъде нейде по-близо, до прага на бащината къща.

Бих си позволил да поясня вярната оценка на Надя, защото най-често в нашите срещи и разговори, тази негова непристособимост придобиваше, при цялата мекота на характера му, острите очертания на една отчаяна преданост към традицията, духа и нрава български.

В първите години на демокрацията и все още оптимистичният по това време нюанс на модерното гурбетчийство, той беше успял, по неведоми за мен пътища, да потърси хляб за себе си и за семейството си, в Италия. Когато се завърна и започна работа в едно издателство, което се занимаваше с отпечатването, доставката и разпространението на много и най-различни акциденции, той, на въпроса ми, как тъй и защо избра Италия, в паузата между две подръпвания от вечната своя цигара, ми отговори със стих: „Тогава някой каза, да отидем,/ поете, да отидем до Италия“. Изтръпнах. Това го бях писал аз. Беше повтарящ се мотив от една моя поема, поместена във втората ми книга, със същото заглавие -  „Безсъние в неделя вечер“. След пауза, която ми се стори непоносимо двусмислена, Андрей продължи: „А аз мълчах и гледаха невесело/ безсънните, небръснати мъже.“ После, може би вместо извинение, добави: „Ти добре си мълчал, но защо аз повярвах!“ И в този въпрос, който остана да виси без отговор, се побираше всъщност безсинорният необят на измамната наша илюзия, която беше придобила вече образа на новата ни задушаваща действителност.

В един разговор по същото време, с друг наш събрат, поетът Борис Данков, Андрей беше заключил метафорично и дефинитивно: „Вълкът не може да пази стадото. Останало е само покорството. И онези, които се представят за негови загрижени благодетели и пазачи, много рядко отиват при него, защото на светло косъмът им придобива истинския си цвят – сивият!“

Още по-категоричен е Андрей в разговора си с един друг наш и негов непрежалим приятел – Тодор Коруев, светла му памет! В едно интервю за „Нова Зора“, през 2013 г., преди неговия 70-годишен юбилей, има въпрос на Коруев, относно финала на стихотворението му „От миналото не остана нищо“. „При всеки преход, споделя поетът, всеки човек взема със себе си нужни му, скъпи, съкровени, а и най-обикновени неща. Но нашият преход няма нищо общо с човека, с добродетелите му, с паметта, с човешката природа. Той си е едно разбойничество, разграбване, унищожаване на икономика, култура, хора, отричане на национални ценности, идеали... И всичко това в края на 20 век и началото на новото хилядолетие, след трагедиите и натрупания опит на човешката цивилизация! Болните амбиции на хора, с недотам доказани качествата, опитите да се подменят ценностни системи с фалшификати и особено пораженията върху духа и духовността, доведоха държавата до днешното тежко положение, народа ни – до бедност, умора и безперспективност. А знаем, че само духът и духовността оставят белези, знаци за разум и цивилизованост. За десетки поколения българи, преминали през войни, недоимък, неразбиране, преследване, винаги най-голямото им упование е била надеждата, че след тях България ще е по-добра, по-справедлива към децата си.


се опитват да отрекат живота на нашите майки, бащи, баби и дядовци, на цели поколения - с труда, радостите и заблудите им, написах това стихотворение. Затова не мога да осъдя никого, но и никому не мога да простя.“

В годините, през които бях локомотивен машинист и обикалях редакциите, жадно издирвах и четях стиховете на моите връстници. Книжките им не излизаха често, но в „Пулс“, в „Народна младеж“, а понякога и в „Литературен фронт“, и особено в тежките списания „Септември“ и „Пламък“, се появяваха стиховете им, за да засвидетелстват позицията и ориентирите на едно ново поколение, с нова сетивност и душевна непримиримост. Помня как в голямата книжарница срещу Руската църква в София, си купих стихосбирката от библиотека „Смяна“ на един поет, когото познавах само по име. Тя носеше заглавието „Неделя“. Името на автора повтаряше структурата на моето име и фамилия и аз докато я въртях из ръцете си, преди още да я прочета, успях дори да помечтая. Представих си как би изглеждала моята неиздадена все още стихосбирка, която бях нарекъл „Баладично всекидневие“. В моя живот и в живота на моите колеги имаше само делници. Баладичното, както можеше да се предполага, бе само в главата на поета. Празниците в живота на локомотивния машинист, бяха изключение. И бяха толкова нарядко, че докато е на работа, докато спи преди дежурство или след наряд, децата му успяваха да пораснат без него, жена му го чакаше пред киното и знаеше, че няма да дойде. И само умората и стоманения грохот на колелата, все по-настойчиво се опитваха да утаят кръвта в неговите вени.

Не оплаквам с късна дата своята младост. И аз като Христо Фотев бих повторил всичко, „в своя кратък, кратък свой живот до днес“. Като говоря за себе си, искам всъщност да отдам дължимото на труда на моите бивши колеги, на които чувстваха поезията, но най-често съвсем не им беше до нея. Когато прочетох обаче стихосбирката на Андрей, аз с изненада осъзнах, че не всички безсъници си приличат и, че не всички празници са измерими с простите радости на живота. А когато разбрах, че е заминал за Москва да учи в Литературния институт „Максим Горки“, вече започнах да виждам с очите на своето, както ми се струваше, принудително заточеничество и смътните очертания на собствената си мечта. И вместо „замислените великани“ „на тъмнтомодър небосклон“, се мержелееха вече  в представите ми, островърхите кули на Кремъл и златните кубета на Москва.

По-късно, когато Андрей се завърна във Видин, след своето следване, вече бяхме научили един за друг повече. Аз няма никога да забравя как в антракта между пристигналия във Видин и обратния за София влак, във времето отредено за почивка на локомотивната бригада, ние двамата с него спорихме напред-назад из дългата крайречна улица. И как от само себе си сякаш се роди и укрепна онази „Безкорысная дружба мужская“, колкото да потвърди светлата истиност на онази любима песен, „Я люлблю, тебя, жизнь“ в изпълнение на Марк Бернес, която възприемахме като всепобеждаващ химн на великото време на нашия живот и нашите мечти. Сега, в тези джендърни времена, ми се иска да попитам със стиха на Константин Ваншенкин: „Жизнь, ты знаеш что ето токое?“

За съжаление не съм датирал времето, когато написах „Река“, стихотворението посветено на Андрей. Знам че беше лято, беше пареща, непоносима жега, в някакъв късен юлски ден. Пак бяхме говорили, спорили и рецитирали, един на друг, новите си стихове. Разделихме се на гарата във Видин. И сега ще призная нещо, което никога дотогава не си бях позволявал да направя. Тежка е професията на локомотивния машинист, но и вдъхновението на поета има способността понякога да отминава със скоростта на влак. А аз не исках да го изпусна.

В него ден бяхме в наряд двама машинисти. Вместо помощник, нарядчикът, кой знае защо, ми бе записал правоспособен машинист, на когото можех да имам доверие. Потеглих с влака от Видин и още на спирка „Слана бара“, отстъпих местото вдясно. До гара Димово вече бях написал стихотворението и още там, в локомотивната кабина, сложих посвещението – „На Андрей Андреев“. То беше и остана като продължение на онзи несвършващ наш разговор за поезията, където „скоростта всяка мисъл и образ размива“. И за живота, който като река тече и „изтича съвсем“, и само „като вик се повтаря“.

В началото на този възпоменателен текст за моя остроръб „неприспособим“ приятел, аз написах, че ми иде и „желязо да пригриза“. Някога поетът Александър Руденко, се изрази за него още по-категорично и запомнящо: „Не един, а най-благородният, най-честният, най-чистият човек, когото познавам“! Този израз, „желязо да пригриза“ често си го повтаряхме двамата с Андрей. Така се беше изразил по адрес на несговорчивата демократична власт негов близък приятел, когато през 2008  г. заедно подготвяхме посещението на руската църковно-обществена делегация, идваща да отдаде почит пред паметта и лобното място на много заслужилият за българското Освобождение майор Николай Александрович Киреев. Той, секретарят на Петербургския славянски комитет, бе загинал на 6 юли 1876 г., начело на 600 български доброволци в Сръбско-турската война от 1876 г. и вечният му дом бе на благодарната българска земя, в манастира „Света Троица“, край родното село на Андрей. Делегацията се водеше от Алексей, митрополит Оряховско-Зуевски, светла му памет, викарий на обозе почившият Алексей Втори, патриарх на Москва и цяла Русия. Това е дълга и вълнуваща история, която друг път непременно ще разкажа. Но сега ми е толкова болно за Андрей, че споменавам израза, над чиято виталност се смеехме от все сърце, колкото да отдалеча мисълта, че него вече го няма. Още повече, че по причини, които няма защо сега да изтъквам, не успяхме и да се простим.

Някога, на аерогара София, той ме бе прегърнал през раменете с най-сърдчната своя усмивка. Бяхме еднакви по ръст и този почти двуметров мъж,  ме загърна неочаквано със своя топъл кожух. „Къде си тръгнал за Москва с този монголски вестник? Там сега е –30 градуса!“ После почти насила свали от гърба ми моята машинистка шуба и я облече. И там, в Москва, се почувствах се едва ли не като спасеният в руската зима каторжник-беглец от повестта на Пушкин „Капитанска дъщеря“. Много пъти съм си спомнял за този негов изненадал ме тогава великолепен жест.- Сега знам, че бяхме заменили дрехите си, не защото бяхме душа в душа, а защото Андрей, с всекиго би постъпил така грижовно, безкористно и честно.

Сбогом, Андрей!

Човек няма други брегове освен, земята, майчица рождена.

Нашата  вселена свършва тук, но  остава духът ни да броди!


 


Страница 20 от 469