Всичко изредено дотук има за цел да осветли пропагандния продукт, който се раздухва напоследък от „правилните“ медии, че САЩ били давали пари на България за нам какви си самарянски идеи. Нищо подобно няма. Тези 900 000 долара са всъщност грант от Държавния департамент за проект на „Пайнтър Институт“, който пък е част от инициативата на споменатия институт за медийна грамотност Media Wise. С други думи САЩ финансират дейността на собствените си организации, натоварени с определени задачи в България. Сега няма да сеем на дъното просо, но ще отбележим все пак най-първото проявление от това многогласно и многоходово действие в очевидната дългосрочна и важна за тях инициатива. В страна като България каква ли може да бъде тя? И то при народ, който при цялата безпардонност на различни анкети, неизменно декларира своя не нов, а вечен цивилизационен избор.
За отговор може да ни подсети американският принцип: „Следвай пътя на парите!“ И главно, за какво те се харчат. Няма съмнение, че днес американските пари отново, и както винаги, се използват като „мека сила“, която да обезпечи американската политика. По силата на своето географско положение, а и заради геополитическите реалности, България се превръща във все по-важен обект за интересите на САЩ. А тези интереси са буквално перпендикулярни на нейния път през историята и на интересите на народа ни.
Това обаче не се отнася за управниците ни днес, които, защо да се лъжем, бяха селекционирани чрез други програми, пак с грантове от Държавния департамент или пък целево бяха обезпечавани от такива международни филантропи като г-н Сорос, г-н Ричард Ран, Роналд Ът, Алекс Алексиев, Константин Мишев, Филип Димитров, Росен Плевналиев, Георг Прохаска, за да се стигне днес и до харварските случайници Просто Киро и Кокорчо.
С други думи всичко е заради противостоенето на Русия да застане решително на пътя на американската хегемония. Когато тя беше поставена на колене пред САЩ, след предателствата на Горбачов и Елцин, по тези ширини се живееше и дишаше някак по-лесно и по-леко. Но тази илюзия продължи до началото на 1997 г., т.нар. януарски пуч, който бе определян още от пропагандата и като „въстание“, като „революция“, като „начало на светли бъднини“… Докато всъщност, бавно и полека се осъзна, че това е поредното „пиянство на един народ“, ако си припомним дядо Вазов и особено неговия роман „Под игото“, чието заглавие най-точно приляга на последващия период характерен не само с халюцинациите на синята действителност, но и с все по-мрачните хоризонти пред Отечеството ни.
Разбира се, горният списък не е изчерпателен. Кандидати за него дал Господ. Но тук само ще посочим някои позабравени днес персонажи като Александър Божков и Йордан Соколов, като Жельо Желев и Стефан Савов, колкото да кажем: „Бог да ги прости, големи предатели бяха!“
Тяхната вина за днешното ни дередже е несъмнена главно поради користта и безгръбначието, които те записаха в пътя си на държавници и преценката си за такива начинания на Държавния департамент като Проектът за икономически растеж, по-известен като Програмата „Ран- Ът“, която се превърна в най- стриктния закон и конституция на Прехода. За тяхната несъпротива при обезсилването и погрома на българската армия; при разгрома на българския индустриален интелект, на образованието, за което така се е загрижила Фондация „Фулбрайт“; за деквалификацията на почти всички български умения. Ако продължим нататък, няма как да отминем и хилядите НПО-та, които подпомагани от „Америка за България“, „Отворено общество“ и опосредстващите американски неоколониален модел германски фондации: „Конрад Аденауер“, „Фридрих Еберт“, „Фридрих Науман“, „Ханс Зайдел“, че дори и „Роза Люксенбург“, които от 34 години определят дневния ред на разрухата и убогата българска действителност. И както изглежда, ще продължават да го правят.
Но тъй върви светът! През всички времена правото на хегемона, поне до определено време, е било неоспоримо. Непротивопоставянето на изброените по- горе озвучители на американската политика, обаче, е техния грях, че утвърждаваха образа на САЩ като цитадела на демокрацията? Изглежда, че техните посланици в София, може би с изключение на Джеймс Пардю, не са си давали сметка за настроенията, които поражда една такава политика. Защото, Божем, и ние сме народ, който има своя държава и свой интерес, и ние създаваме деца, отглеждаме ги и се уповаваме на тях за бъдещето на държавата и на народа ни. И в края на краищата, все един ден този народ проглежда и осъзнава действителността. Не са ли се стряскали отговорните фактори, че като послушен изпълнител на техните замисли, чрез дейността на нашите еничари, за 34 години в България не оста на област, в която да не властват разрухата и отчаянието?
Не са ли се замисляли, че цял един народ измира като през чумавите времена, под чадъра на техните „грижи“? Че неговият поминък изчезва, здравеопазването му, културата и спорта, някога на завидна висота, днес или са неефективни и недостъпни, или са в жалко съществувание. И че всичко това удря по престижа на Америка и сее семената на едно недоверие в нея, което избуява с всеки изминат ден.
Феодално владение да беше България през тези години може би щеше да има по-поносима съдба, защото както върви животът ни, по-далече от изпитания модел на резерватите май няма да стигнем. Това ли наистина ни очаква?
Информираният оптимист навярно би казал: „Не, има и по- лошо“! Но и без него ние знаем това. На оптимизъм и доверие обаче не могат и никога няма да успеят да ни научат наемниците, на които разчита у нас всемогъщата Америка. И е добре да чуят и разберат, че грантоеди като Иван Кръстев, Евгений Дайнов, Огнян Минчев, Стояна Георгиева, Красен Станчев и неговата съпруга Гергана Жулева, и още цял един отбор наемници, не са в състояние нито да обяснят, нито да излъскат образа и категоричните принципи, които пропагандират САЩ. Цялата общественост на България тръпнеше в очакване, че американската справедливост ще се разпростре и над недосегаемите корупционери и бандити на прехода в България, а се оказа, че те получиха индулгенции свише. И пряко законът „Магнитски“, днес са пак недостижими и са още повече овластени. Превърнати едва ли не в медийни звезди, те не слизат от телевизионния екран, приемат закони и прекрояват конституции, глаголят нелепости и небивалици от депутатската трибуна, и ежеминутно и всекичасно ерозират образа на Америка.
Големият въпрос е осъзнава ли се това от факторите на „Козяк“ 16, или те въобще не държат на прокламираното от тях евроатлантическо бъдеще на България. Дали са наясно там, че това ражда недоверието към всяко начинание на Америка, било чрез нейното посолство, било чрез инициативите на Държавния департамент и прокламираните от тях истини.
Като тъмна и дълбока ръжда недоверието в този смисъл отдавна вече се е настанило в разтерзаната българска душа. То пъпли по излъскания ствол на доскорошната илюзорна представа за американската принципност и справедливост, и под безсмъртните челюсти на дървояда на съмнението, умира всяка надежда и угасва звездата на Америка.
Както споменахме по-горе всичко е заради титаничното противостоене между хегемона и Русия, за народа на която още Алън Дълес, в своята следвоенна доктрина казва, че е най- непокорният и непримирим народ на света.
Така ще приключа и със сдържания изказ и по-примирения тон. Нататък следва отвореното писмо до споменатите харвардски случайници и правителството на „Сглобката“.
