Нова Зора

„Равнодушието към наука­та и пренебрежението към кул­турата са ясни симптоми, те са носители на една трайна тенденция в България. Замис­лете се как е днес? Какво е от­ношението към акад. Николай Денков? Каква омраза продъл­жава да предизвиква междуна­родния „Букър“ на Георги Госпо­динов…“

Първо за науката.

Акад. Николай Денков е с го­леми достижения в областта на колоидната химия, възпитаник от световноизвестната школа на академик Алексей Шелудко, но неговата квалификация в тази област на физикохимията не дава гаранция за успех в поли­тиката, да не говорим за високо отговорния пост, който той зае­ма сега.

Има много примери на из­ключително успешни учени, на които им липсват някои основ­ни и (високо)морални качества в общуването им със себеподоб­ните, т. е. качествата на добрия учен не винаги се припокриват с качествата на добрия човек или с тези на добрия политик или с доста по-специални качества да бъдеш адекватен президент или приемлив министър-председа­тел.

Няма нищо неочаквано и в ситуацията, в която неодобре­нието поради неуспех в едната област се пренася и в другата, да не говорим за т. нар. кални поли­тически борби, пръски от които хвърчат във всички посоки.

В случаи на неимоверно ин­фектирана политическа ситуа­ция, каквато без съмнение има­ме в момента, характеризираща се с продажност на национални интереси, с най-открито и безна­казано ограбване на държавата, с абсолютно беззъба съдебна си­стема, с тотален провал и на об­разованието, и на фундаментал­ната наука, с неолиберално цен­зурирана журналистика, с липса на какъвто и да е проект за разви­тие на държавата поне за следва­щите 10-ина години... да се очак­ва някакво друго отношение на народа към министър-председа­тел или президент е връх на от­късване от реалността.

Абсолютно очаквано в такава една ситуация е

“Споровете за „българското“ и „българина“, за многото „па­триоти“, още „по-патриоти“, че и цели „патриотични фрон­тове“ (при това леви или цен­трални, центробежни или цен­троускорителни) не само че не стихват, но продължават да ни занимават от сутрин до вечер.”

Фактът, че така описана­та ситуация ”не е от вчера и не е от днес” само показва, че е най-малко странно да се обви­няват масите, в случая главните потърпевши.

Във връзка с цитати от есе­то на големия ни литературо­вед проф. Боян Пенев „Нашата интелигенция“ (сп. „Златорог“, януари 1924 г.).

Къде според Боян Пенев са из­началните проблеми на българ­ската идентичност, а оттам и на най-образованата прослойка в обществото, сиреч на българ­ската интелигенция? В това, че в неукрепналата България (днес бихме казали в една „неконсо­лидирана демокрация“) на вся­ка крачка изникват все нови и нови пречки. Ето и обяснението на Боян Пенев, което се крие в слабата културност на българ­ското общество, наш хроничен проблем:

Коментар:

Възникването на всяка крач­ка на все нови и нови пречки е нормално за всяка една дейност. Ненормалното е да не могат да се преодоляват тази пречки. При­чините могат да са най-различни, но да се спрем само на две: външ­на военна сила и провалено обра­зование. Външната военна сила може да не позволява да се лик­видират някои пречки и може да създава нови непреодолими та­кива. Без каквито и да било про­блеми. Опропастеното образова­ние не е в състояние да произ­вежда национален интелектуа­лен елит, който има задачата да управлява държавата, решавай­ки проблемите, свързани с регу­лярно и нормално появяващи се все нови и нови пречки.

Въпрос към господин Тони Ни­колов: Кой провали образование­то в България след 1989 година?

Отговор: неолибералните ко­хорти на Сорос, напълно овла­дели министертвата на образо­ванието и на културата, финан­сиращи неолиберални медии и цензурирайки антинеолиберал­ни такива. Неолиберални медии много, да споменем само някои: портал Площад Славейков, пор­тал Култура, списание Култу­ра..., носещи не малка отговор­ност именно за слабата кул­турност както и за осъщест­вяването на „неконсолидирана демокрация“. Хроничността на проблема слаба културност се обяснява с периодичността на процеса, оси­гуряван на първо място от про­валеното образование по форму­лата: подобни произвеждат по­добни.

За наградата “Междунаро­ден Букър“ на Георги Господинов. Tова е само вторатата присъдена такава награда за преводни про­изведения, различна от англое­зичната награда «Букър». Трябва да се има предвид, че Господинов е едва ли не номер едно соросо­ид у нас с големи възможности за реклама, включително между­народна, особено по линията на Отворено общество, известно с това, че отваря всички врати, ко­ито му изнасят, и че със замах за­тръшва всички останали. Такава реклама е абсолютно необходи­ма за литературни произведения от рода на обсъжданото, имай­ки предвид търсената награда и нивото на романа “Времеубежи­ще”. За обяснение на учудване­то на Тони Николов: Каква омра­за продължава да предизвиква международния „Букър“ на Геор­ги Господинов… , можем да ка­жем следното: Омраза? И за как­во точно? За правоверното ху­дожествено превъплъщаване на идеите на неолибералното Отво­рено общество? Омраза не е точ­ната дума, господин Николов.

Да продължим с мнението на Боян Пенев от 1924 година, цитирано от Тони Николов:

Със своите твърде повърх­ностни образователни стреме­жи, с равнодушието си към вся­ка духовна проява нашата сре­да, която обича понякога да гово­ри реторично за духовен прогрес, всъщност се прекланя само пред материалното благо – пред него само благоговее. В други блага тя не вярва и не иска да ги дири. С българската наука не е в никак­во съприкосновение – и не наука­та ни е виновна за това – бъл­гарското изкуство я интересува толкова, колкото и изкуството на някое съвсем далечно племе, покрай българската книга ми­нава съвсем равнодушно – наши­ят писател би бил трогнат, ако поне с един благосклонен поглед бъде удостоено делото на негово­то вдъхновение.

Коментар: Първо да попита­ме г-н Николов за какви повърх­ностни образователни стреме­жи става дума. Например за стре­межите на току-що приети сту­денти в Софийския университет да се научат да пишат без право­писни грешки, като за целта им се организират образователни курсове?

Относно равнодушието към всяка духовна проява на нашата среда, която обича понякога да говори реторично за духовен про­грес, всъщност се прекланя само пред материалното благо – пред него само благоговее?

Коментар: За равнодушие днес към соросоидните неолибе­рални духовни прояви и дума не може да става, особено имайки предвид, че темата за духовния прогрес е изключително опасна. По простата причина, че всеки прогрес по принцип, в истинския смисъл на думата, предполага предизвикателство към статук­вото, което при свирепстващата неолиберална диктатура е екви­валентно на интелектуално само­убийство.

Алтернативата? Алтерна­тивата е демонстрирана на ниво всекидневие. Достатъчно е да следите какво се публикува в ме­диите. Например как се краде от мало и голямо, от празни бурка­ни за цветя от гробищата до ми­лиони и милиони само с един подпис на държавни докумен­ти; всичко това извън така наре­чения културен живот. За него, в сравнение, информацията е до­ста оскъдна. Защо? Защото даже от соросоидна гледна точка ико­номическите мащаби не са тези. С една дума - чиста финансова трагедия ви чака по пътя на т. нар. духовен прогрес. Алтернати­вата е очевидна.

Общите цели бързо и неусет­но се размиха в хоризонта на но­вия век след завръщането ни в обединена Европа и приемането в Северноатлантическия пакт. Днес дори тези ни постижения се поставят под въпрос от една четвърт от съгражданите ни. Дали заради сляпо русофилство, дали заради общо омерзение. Част от тези хора са ностал­гици по соц. миналото, което си спомнят в небивало светли кра­ски. Други, които не са го живели, си го представят още по-сияйно – като блажена Аркадия на без­времието, където от небето са падали евтини вафли, с пълна „безплатност“ и „неработене“. И най-лошото е, че истинският разговор за това „соц. минало“ така и не се състоя. В момента две големи групи от българско­то общество се замерят с репли­ки из социалните мрежи, а оста­налата една трета им се чуди какъв е проблемът.

Коментар: Разговорът за това „соц. минало“ не се състоя, защото никак не е изгодно в днешно време. Друго обяснение просто няма. Каквато и тема да се избере, например брой на на­селението, промишленост, селско стопанство, наука, образование, здравеопазване... веднага се поя­вяват руски агенти и започват да пробутват в дискусията количе­ствени данни от 1989 и от 2023 за сравнение, за всяко едно нещо. И разговорът просто спира. А често и само с един телефон. Та така: за съжаление Големият постмо­дерен и неолиберален разказ за т. нар. „соц. минало“ все не може и не може да се напише. Не само това - вече не може и да се говори за Голям разказ. Надежда все пак има – чакаме да бъде свален по­редният двойник на Путин. Тога­ва – да!

За двете ни големи постиже­ния - завръщането ни в обеди­нена Европа и приемането ни в НАТО, може да се каже, че са из­ключителни постижения. И то практически без усилия - само с един подпис!!! Има един малък проблем, който обикновено се дискутира от политиците в квар­талните кръчми: В каквато и ор­ганизация да влезе България – тя се разпада. Например Османска­та империя и Варшавският дого­вор. Още - разпадането на СССР можело да стане двадесетина го­дини по-рано, ако България била приета за съюзна република по предложение на Тодор Живков, а не да сме чакали Горбачов да се натутка. Трезвата професио­нална неолиберална гледна точ­ка обаче е следната: “Не трябва да се обръща внимание на пиянски истории!”

Навремето причините са били в разлома между София и провинцията, в противостоене­то между столичното и извън­столично мислене. В това, че има „няколко Българии“ – и като на­чин на мислене, и като противо­поставяне едни срещу други:

Провинцията е обикнове­ната обстановка на тая тиха трагедия. Трябва да имаш изклю­чително съзнание и стоманена воля, за да се спасиш от ръжда­та на българската провинция. Печалното е, че и до ден днешен ние останахме с един-единствен център на духовен живот – Со­фия. Всичко се стреми тук.

Коментар: Днес проблемът провинция-София се решава с желязна ръка. Най-зловредната провинция, българското село (се­лянията), е на изчезване. И това е истинска културна неолиберална революция. Всичко е тръгнало да става софиянец. София е нарас­нала поне двойно, казват. Защото там имало работа. И култура, раз­бира се. Най-вече.

Боян Пенев от 1924 година: Не толкова за културата – каква е културата на София?

Господин Пенев, култура­та в София е на ниво. Неолибе­рална и може би даже вече пост­неолиберална. Още - противо­стоенето между столичното и извънстоличното мислене вече се трансформира в интернет- срещу извън-интернет мисле­не. Преминаването от едното към другото мислене става със скоростта на светлината. Почти. Като тенденцията е извън-ин­тернет мисленето да изчезне. В тази насока се работи усилено. За повече информация – Илон Мъск с неговите мозъчни им­планти.

Руското културно влияние още от Възраждането е факт... В никоя друга страна не се го­вори толкова много за идеоло­гии, учения и миросъзерцания – и струва ми се, никъде другаде не се наблюдава такова порази­телно отсъствие на практиче­ски смисъл. (Боян Пенев)

Този проблем вече се решава кардинално. Справка – Украй­на срещу всичко руско. Предла­гаме даже нова краткосрочна терминология, подчертаваща остротата на проблема: не Ру­ско културно влияние, а Пути­нистко културно влияние. От ясно по-ясно. Така този много­вековен проблем ще бъде ре­шен веднъж завинаги: След­вайте украинския пример! И ще настане триумфът на прак­тическата мисъл. И никаква друга. Практика-пари-практи­ка!

Твърде много ни допада, за жалост, и руската инерт­ност. Може би тук имаме ра­бота с общославянско каче­ство, особено силно проявено у русина....

Далечният идеал – смята Боян Пенев – би бил да побе­дим сухия догматизъм. Да на­пуснем инертността (или, според Тони Николов, да се раз­делим със соцносталгията в нашия случай)... Възможно ли е това? Сигурно. Ала самият той (Боян Пенев) завършва есето си с уклончивото поже­лание: „Да бихме могли!“

За инертността да се раз­делим със соцносталгията мо­жем само да кажем “Бихме могли, но едва ли.” Причина­та? Най-професионални еже­дневни усилия от страна на не­олиберали и соросоиди да ни убеждават, че нашият живот вече e в почти пълен унисон с евроатлантическите ценности. Още съвсем малко усилия и...

От друга страна, инертност­та е незаменимо качество, що се отнася до отношение към различни и постоянно меня­щи се политически платформи с удивително еднакъв краен резултат: смяна на тези, които са се накрали, с онтези, които още не са. Просто да се чудиш на тези, които все още гласу­ват! В далечното соц. минало имаше подобни безмислици с подобен резултат: периодично сменяха келнерите по големите черноморски курорти, защото надписвали сметки. Ситуацията беше коментирана така от вез­десъщите философи в квартал­ните кръчми: «Сменят тези, ко­ито крадат с едната ръка, с нови, които крадат с двете.»

С такъв инертен народ про­сто да се чудиш какви културни разговори да водиш: за култура на политиката ли или за поли­тика на културата, за култура на икономиката ли или за иконо­мика на културата...

Всъщност е разбираемо защо г-н Тони Николов е проя­вил такъв интерес към мнение­то на проф. Боян Пенев от 1924 година „Нашата интелиген­ция“ (сп. „Златорог“). Добре по­знат е феноменът цикличност в поведението на сложни систе­ми, особено биологични. Оказва се, че в някои случаи една нация без особени усилия и без особе­ни проблеми може да се върне стотина години назад.