Нова Зора

Юни 1967 г. Започва безкрайната Шес­тдневна война. От самото начало на войната френският президент генерал Шарл дьо Гол осъжда Из­раел за това, че я е започнал. По­зицията на Дьо Гол е в противо­речие с тази на повечето полити­чески лидери, медиите и общест­веното мнение и му спечелва много критики, включително и такива за антисемитизъм.

Церемония? „Тържествена меса?“ Театрално представле­ние?

Пресконференциите на гене­рала имаха тържествен, ритуа­лен характер, който може да бъде разбран единствено от гледна точка на ръста на главния герой. На 27 ноември 1967 г. над хиля­да френски и чуждестранни ре­портери се събират в Елисейския дворец, за да чуят президента на републиката. Тонът на гласа му е тържествен, на моменти дори ли­ричен, когато излага своето виж­дане за реформите, които Фран­ция е осъществила под негово ръководство, мащабните проме­ни, които са реализирани, и за­явява, че Петата република е на път „да се превърне в наша вто­ра политическа природа“. Голя­ма част от речта му е посветена на международните проблеми в един свят, разделен от Студе­ната война и от различни кризи. Най-опасната заплаха за светов­ния мир бе войната във Виетнам, в която вече участваха 400 хиля­ди американски войници. Дьо Гол разказа за пътуването си до Квебек и обясни защо е издигнал прочутия си лозунг „Да живее свободен Квебек!“ Обясни отказа си да допусне Обединеното крал­ство да се присъедини към Евро­пейската икономическа общност (ЕИО). Изрази и притесненията си относно международната фи­нансова система.

„Няма да позволим да бъде­те унищожени“

Шест месеца след Арабско- израелската война от юни 1967 г. той трудно можеше да прене­брегва ситуацията в Близкия из­ток.

„На 22 май инцидентът в за­лива Акаба – за съжаление пре­дизвикан от Египет, даде повод на онези, които искаха войната (...). На 2 юни френското прави­телство официално обяви, че в случай на военни действия ще обвини страната, която произ­веде първите изстрели. И това бе недвусмислено послание към всички правителства. На 24 май казах това на г-н Еббан – израел­ския външен министър, с когото се срещнах в Париж. Ако Израел бъде нападнат, казах по съще­ство, ние няма да позволим той да бъде унищожен, но ако вие на­паднете, ще осъдим вашия акт. Разбира се, макар населението ви да е по-малобройно, като се има предвид, че сте по-добре ор­ганизирани, много по-сплоте­ни и много по-добре въоръжени от арабите, не се съмнявам, че в случая ще надделеете във военно отношение. Но все повече ще за­тъвате в трудности както въ­трешни, така и в международен план, още повече че една война в Близкия изток няма как да не за­сили напрежението в целия свят и да не доведе до печални после­дици за много страни. И малко по малко вие, като победители, ще бъдете държани отговорни за всички причинени вреди.“

Знайно е, че гласът на Фран­ция бе пренебрегнат. Израел на­падна и за шест дни постигна всичките си цели. След като осъ­ди нападението, Дьо Гол отново припомни френската позиция:

„Всяко споразумение трябва да се основава на изтеглянето от всички територии, завладени със сила, и взаимното признаване от всички участници на право­то на съществуване на другите държави. След това, въз основа на решение на ООН и с присъст­вието и гаранцията на нейни сили, вероятно ще бъде възмож­но да се стигне до точно опреде­ляне на границите, условията на живот и сигурността на двете страни, положението на бежа­нците и малцинствата и усло­вията, регулиращи свободата на корабоплаването в залива Акаба и Суецкия канал.“

Нищо от това не бе ново. Но на следващия ден пресата едва спомена Близкия изток като един от проблемите, посвеща­вайки основните си заглавия на други теми. France-Soir публи­кува пет колонки със заглавие: „Генерал Дьо Гол: златото тряб­ва да замени долара, застрашен от международната търговия“; Le Figaro: „Генерал Дьо Гол по­твърждава отрицателното си отношение към влизането на Англия в Общия пазар“; L’Aurore: „Дьо Гол: Не на Англия!“, а Combat – яростно антиголистки, особено настоятелно подчерта: „Дьо Гол – създателят на кризи!“, с под­заглавие: „Вчера той въздигна всички аспекти на външната си политика до степен на провока­ция.“

Екстравагантност и изли­шество

Все пак, 24 часа по-късно из­бухна полемика, подхранвана от реакцията на Тел Авив на една част от изказването на прескон­ференцията, която като че оста­на незабелязана. Дьо Гол гово­ри за създаването на Израел и за страха в някои среди, че „евре­ите, които доскоро са били раз­пръснати, но са останали таки­ва, каквито винаги са били, т. е. елитен народ, уверен в себе си и доминиращ, щом се събере отно­во в земите на своето някогаш­но величие, може да превърне в пламенна завоевателна амбиция иначе сърдечните пожелания, из­казвани в продължение на 19 дъл­ги века: „Догодина в Йерусалим“.

Какви бяха реакциите на пресата? Юбер Бьов-Мерй, ре­дактор на Le Monde (в броя от вторник, 29 ноември следобед), пише за „полъх на антисемити­зъм“; Жан Даниел в Le Nouvel Observateur осъжда „духа на Мо­рас“, преследващ Дьо Гол (Шарл Морас (1868-1952) е френски журналист, есеист, поет и поли­тик с крайно десни, монархист­ки, антисемитски възгледи, бел. пр.); Жан-Жак Серван-Шрай­бер се чуди в редакционна статия в L’Express: „Докъде ще стигне екстравагантността и излишеството?“ и отново насто­ява за нищо по-малко от негово­то „сваляне от власт“.(1)

В мемоарите си, писани две години по-късно, Дьо Гол съжа­лява, че се е оставил да бъде увле­чен: „Дори в този момент тряб­ваше да запазя хладнокръвие... По природа съм емоционален, страс­тен!“ Наистина формулировка­та е меко казано тромава, осо­бено представянето на евреите като еднородна група, което по парадоксален начин е идентич­но с това на ционизма. Но обви­нението в антисемитизъм? То е отхвърлено от Давид Бен Гурион, основател на Държавата Израел, в писмо от 6 декември 1967 г.:

„Въздържах се да се присъе­диня към хора от несправедли­ви критики, изразени от мнози­на във Франция, Израел и други страни, защото според мен те не са обърнали сериозно внима­ние на Вашите забележки (...). Като министър-председател на Израел по време на Четвърта­та република зная, че приятел­ските ни отношения с Франция след възраждане на държавата ни продължиха дори при Петата република и не е имало нужда да очаквам по-вярно и искрено при­ятелство от Вашето.“ Дьо Гол никога не е бил анти­ционист. На същата пресконфе­ренция той отново изразява въз­хищението си от създаването на Израел:

„Ето защо, независимо от ог­ромната парична подкрепа, вли­яние и пропаганда, която изра­елците получиха от еврейските среди в Америка и Европа, много страни, сред които и Франция, бяха щастливи да видят дър­жавата им, създадена на тери­торията, която све­тът призна за тях­на, като се надяваха, че те ще проявят из­вестна сдържаност в търсенето на мирен modus vivendi със свои­те съседи.“

Одобрението на Дьо Гол датира от по- далечно време, както свидетелства израел­ският посланик във Франция, който го посещава в Париж на 28 април 1955 г.: „Дьо Гол ми каза, че смята създаването на Из­раел за историческа необходимост. Ев­рейският народ има пълното право да оч­аква обезщетение за несправедливости­те, които е понесъл в продължение на тол­кова много векове.“ Той продъл­жава да изразява уважението си към „таланта на евреите, тях­ната ясна логика и енергия“.(2)

Резервни части за изтреби­телите Mirage

Всъщност спорът за предполагаемия антисе­митизъм на човека, отпра­вил прочутия призив за съ­протива срещу нацизма от Лондон през юни 1940 г., бе претекст да се атакуват от­ново позициите, изложени през юни 1967 г. Най-мал­кото, което може да се каже, е, че те не са били очевидни. През 50-те години на ХХ век Франция бе най-постоянен съюзник на Израел, снаб­дява армията му с усъвър­шенствано оръжие, особе­но с изтребители „Мираж“, помага в разработката на военна ядрена техноло­гия. Франция също участва в патетичната Суецка екс­педиция през 1956 г., коя­то Дьо Гол по онова време одобрява. Вярно е, че след края на Алжирската война през 1962 г., както отбеляза на пресконференцията ге­нералът, Франция се отте­гля от „някои специални и много тесни връзки“, които Четвъртата република бе установила с Израел. След като Алжир извоюва своята независимост през 1962 г., „ние възобновихме поли­тиката на приятелство и сътрудничество, която Франция поддържаше от векове с тази част на све­та и, днес силно чувства­ме, че тя трябва да бъде сред основите на нашата външна политика.“

Но той добавя: „Излишно е да казвам: уверихме се, че арабите знаят, че за нас съществуването на държавата Израел е свършен факт, че няма да останем безу­частни и няма да позволим тя да бъде унищожена.“

В действителност въпреки ембаргото за продажба на оръ­жия за този регион, датиращо от юни 1967 г., Франция продължа­ва да снабдява Тел Авив с резерв­ни части за изтребителите „Ми­раж“.(3)

Позицията на генерал Дьо Гол обаче влиза в противоре­чие с възгледите на френските политически лидери, медиите и общественото мнение. Дори ня­кои от приятелите му голисти не пожелаха да го подкрепят. На 16 май 1967 г., на базата на ши­рок консенсус е създаден Коми­тет за френска солидарност с Израел, председателстван от ге­нерал Пиер Кьониг, в който вли­зат депутати от всички партии (с изключение на комунистиче­ската), като Клод-Жерар Маркус (голист), Мишел Пониатовски (Независими републиканци, пар­тията на Валери Жискар д’Естен), Морис Фор (радикал) и с подкре­пата на Гастон Дефер (Френската секция на Работническия интер­национал или SFIO – както тога­ва се наричаше социалистиче­ската партия).

Всекидневниците и седмич­ниците се развихрят. Никой не се опитва да крие симпатиите си към Израел – малкият Давид, заобиколен от страховити Голи­ати. Те предупреждават за вто­ри Мюнхен, за втори геноцид. На 2 юни в Paris-Jour можеше да се прочете: „Утре кàпото ще крещи, кучетата ще ръмжат, измъчваните деца ще крещят като животни, докато кошма­рът не завърши с градушка от куршуми“. А Жан Даниел пита в Nouvel Observateur: „Заплашен ли е Израел със смърт?“ И отго­варя: „Да, несъмнено. Приемливо ли е това? В никакъв случай.“

Арабите „се тъп­чат с хашиш“

В допълнение към страха от нов гено­цид, пет години след независимостта на Алжир, някои вест­ници изразяват леко прикрит расизъм. На 24 май Серж Гросар, автор на рубрика в L’Aurore, пише: „Две хиляди години мю­сюлманско безхаберие превърна този рай от злато и мед (Па­лестина) в ерозира­ли степи.“ И на дру­го място в L’Aurore – пак за арабите: „На­тъпкани с омраза от най-фанатичната пропаганда от вре­мето на Гьобелс, на­пушени с хашиш или потопени в мрака на опиума, те жадуват за прекрасните нови богатства на еврейския народ.“ А Le Figaro твърди, че арабските радиостан­ции обещавали на масите порто­каловите горички на Яфа и же­ните на Тел Авив. (4)

При тези обстоятелства съв­сем реално бе емоционалното въздействие върху общественото мнение и демонстрациите в под­крепа на Израел бяха огромни. На 31 май 1967 г. пред израелското посолство в Париж се събраха 30 хиляди, а в провинцията – хиля­ди други: 6000 в Марсилия, 5000 в Тулуза и Ница, 2500 в Страсбург и Лион, 2000 в Нанси, Мец и Мон­пелие. Еврейската общност, към която се присъединяват и много еврейски заселници от Алжир, е мобилизирана докрай. Много ар­тисти и интелектуалци изразяват своята солидарност. Така Серж Генсбур, певец, който със сигур­ност не обичаше да се ангажира по какъвто и да е начин, написа Le Sable d’Israel (Пясъкът на Из­раел) – песен, в която твърди, че е готов да умре за страна, в която никога не е стъпвал.

Дисидентските гласове бяха рядкост. Дори човек като Жан- Пол Сартр, дълбоко ангажиран с антиколониалната борба в Ал­жир и другаде, написа предговор към Les Damnés de la terre (Про­кълнатите на земята) на Франц Фанон, публикуван от левия из­дател François Maspero,(5) подпи­са декларация, в която се изразя­ваше „желание за мир в Израел.“ В предговора към специалния брой на Les Temps Modernes, озаглавен „Израелско-арабски­ят конфликт“, който излезе в на­чалото на юни, той пише: „Алер­гични сме към всичко, което по някакъв начин наподобява ан­тисемитизъм. Нашите арабски приятели ни казват, че не са ан­тисемити, а антиизраелци. Но както виждаме, как могат да по­пречат на тези израелци в също­то време да бъдат и евреи?“

По този начин той забулва цялото колониално измерение на еврейските селища в Палести­на, въпреки че Максим Родинсон го обсъжда в същия брой на Les Temps Мodernes под заглавие: Israël, fait colonial? (Израел създа­ва ли колонии?).

Макар че седмичникът Témoignage chrétien също отка­за да вие с вълците, единствена­та голяма сила, която критику­ваше Израел, остана Комунисти­ческата партия, осъдена от мно­зина като „агент на Москва“. На 30 май 1967 г. Рене Андрийо, ре­дактор на L’Humanité, пише: „Из­раелското правителство, зад което тегне сянката на амери­канския империализъм, тряб­ва да бъде държано отговорно за този конфликт, който поставя народите на Близкия изток на ръба на войната.“ Той е един от първите, които отчитат реално­то положение в Палестина, което липсва в повечето други анализи: „Не може да одобрим начина, по който израелското ръководство прогони от страната си и лиши от собственост (през 1948-1949 г.) над един милион палестински араби.“ И добавя: „Именно изра­елският отказ да позволи на бе­жанците да се завърнат по до­мовете си е основната причина за този конфликт.“(6)

В този истеричен контекст не е изненадващо, че сутринта в деня на израелското нападение на 5 юни France-Soir – един от водещите френски ежеднев­ници, изписа в пет колони за­главието „Египтяните нападат Израел“, а Le Populaire – печа­тен орган на социалистиче­ския SFIO, обяви: „Нападнат от всички страни, Израел се съпро­тивлява победоносно“. Изразът „фалшива новина“ все още не беше измислен.

Противно на всичко каза­но, Дьо Гол продължи да се при­държа към позицията си и да на­стоява за връщане в границите от 4 юни 1967 г. Скоро след това Франция ще осъзнае и значение­то на палестинския фактор в но­вата криза. Политически изоли­ран на вътрешния фронт, Дьо Гол се дистанцира и от позиции­те, заети от западните съюзници на Франция, особено от Съедине­ните щати. И все пак с течение на годините тези позиции ще бъдат възприети от неговите наследни­ци – включително от такива, кои­то като Валери Жискар д’Естен (1974-1981) и Франсоа Митеран (1981-1995) остро критикува­ха генерала. А през 80-те години тези позиции ще бъдат споде­ляни от цялата „международна общност“: осъждане на военното заграбване на земя; самоопреде­ление на палестинците; необхо­димост от преговори с Организа­цията за освобождение на Палес­тина (ООП).

Откъс от пресконференция­та на 27 ноември 1967 г. показва колко прозорлива е била позици­ята на Дьо Гол:

„Сега Израел организира на завзетите от него територии окупация, която задължително включва потисничество, репре­сии и изселване и това се посре­ща със съпротива, която той на свой ред нарича тероризъм...“

Бележки:

1. Цитат от Laurence Coulon, L’opinion française, Israël et le conflit israélo-arabe, 1947-1987, HonoréChampion, 2009 г. Тази книга из­рично подкрепя израелските по­литики.

2. Цитат от Samy Cohen, De Gaulle, the Gaullists and Israel, Alain Moreau, 1974.

3. Всички продажби на оръ­жия са преустановени през яну­ари 1969 г. след израелското на­падение над летището в Бейрут и унищожаване на ливанската флотилия от граждански само­лети, което позволи на Израел да запази въздушното си превъзход­ство.

4. Цитати от Samir Kassir, Farouk Mardam-Bey, Itinéraire de Paris àJérusalem: la France et le conflit israélo-arabe, tome 2, 1958- 1985, „Les livres de la Revue d’études palestiniennes“, 1993 г.

5. След като Сартр променя позицията си относно войната от 1967 г., вдовицата на Франц Фанон настоява предговорът му да бъде изваден от следващите издания на книгата.

6. Редакторът на L’Humanité„пропуска“ неоспорвания факт, че на следващия ден след като обявява независимостта си (14 май 1948 г.), държавата Израел е нападната от съседните араб­ски държави, въоръжавани с бри­танско оръжие. А между 900 хи­ляди и един милион евреи, кои­то от векове живеят в арабския свят, насилствено са прогонени от родните им места от мест­ните арабски власти. Повечето от тези еврейски бежанци нами­рат убежище в държавата Изра­ел. Официалната позиция на Из­раел е, че през 1948 и следващите години се извършва по същество размяна на население. Не се спори обаче, че именно арабското на­падение срещу Израел през 1948 г. поставя началото на арабско- израелските войни (бел. пр.). След войната от 1967 г. КП на Фран­ция не подкрепя въоръжената борба на палестинците и орга­низациите на федаините.

Превод: д-р Радко Ханджиев