Нова Зора

Историята на Калин Яна­киев е дълга и тъжна. Сорос го е купил евти­но, за няколко цента, за­щото го е намерил на сергията с вече пресечен гръбнак.

Той е потомък на интели­гентна софийска фамилия. Дядо му е бил офицер и ко­мендант на София преди Деве­ти. Живели са в центъра, около „Кристал“. След преврата семей­ството е жестоко преследвано, гонено от столицата, заточа­вано. На самия Калин са праве­ни спънки да следва в Софийския университет и затова, когато най- после записва философия, той е малко по-възрастен от съкурсни­ците си.

Това ми е разказвано от тре­ти лица, не претендирам за пъл­на достоверност. Подробности не са ми известни. Погледнах в „Уикипедия“, но не намерих данни за семейството и ранни­те години на Калин, въпреки че съм чела част от негова изповед за баща му и майка му.

За първи път срещнах името Калин Янакиев в списание “Род­на реч”. Бях дете на четиринай­сет години, но завинаги запом­них един негов стих:

И за миг от дързостта лише­но,

не е мое моето сърце!

Калин пишеше стихове. Го­лям талант и дори гений се кри­еше в това момче.

Запознах се с него на студент­ска сватба на негов съкурсник от Враца, кръщелник на моя баща. Родителите ми кумуваха и бяха довели и мен, абитуриент­ка. Калин тогава беше гадже на моя позната, негова колежка от курса по философия, дъще­ря на състудент на баща ми. На­правиха ми впечатление тъмни­те му очи върху иначе некраси­вото, с твърде резки черти лице, обрамчено от ситно къдрави коси на мулат. Това, което осо­бено се хвърляше в очи, беше из­гърбеният му торс - някак пре­калено превит за толкова млад човек. Сякаш носеше наченки на гърбица.

В един момент заговорихме за поезията на Борис Христов. Аз бях прекалено млада и не всички стихотворения на Бо­рис Христов ми харесваха. Ка­лин ми каза с молитвено събра­ни длани: “А на мен ми е толкова близък” (лиричният герой на Бо­рис Христов).

После и аз влязох в СУ и за­върших история и културоло­гия. Засичах се с Калин и позна­тата ми. Бяха стара, прегоряла любовна двойка. Калин все по­вече се прегърбваше, все едно че вървеше одве, с глава в земята. Наистина ли имаше гърбица тоя човек? После познатата ми бру­тално го напусна, привлечена от презрителното поведение, кое­то демонстрираше към нея, по­томствената столична интелек­туалка, един мой съгражданин, с тънък, изопнат като стру­на силует и щръкнали рижави възрожденски мустаци. Следва­ше медицина.

А аз вече живеех в поезията на Борис Христов както риба­та живее във водата. Перестрой­ката беше в разгара си и реших дипломната ми теза в Катедра „Културология“ да бъде посве­тена на творчеството на този поет, което бе пълно отрица­ние на тоталитарния режим. В същото време в специалност “културология” (“теория и исто­рия на културата”) се появи нов асистент - Калин Янакиев. Бе на­значен за асистент на Аксиния Джурова. И аз го избрах за нау­чен ръководител на моята ди­пломна работа.

В своите лекции Аксиния пре­повтаряше Алпатов. Тя не съзна­ваше, че ние, студентите, я взема­ме на подбив. В годината на мое­то завършване Калин още не бе водил упражнения, не го по­знавахме като преподавател, но аз твърдо вярвах, че той ще хареса и защити тезата, посве­тена на поета бунтар, факел на тогавашното младо поколение българи.

Дипломната ми работа полу­чи възторжена характеристика от рецензента Александър Кьо­сев, днес също професор.

Настана денят на защитата!

Тогава единствено в Катедра „Културология“ се правеха пуб­лични защити. Залата бе пълна с преподаватели, студенти и при­ятели на дипломантите.

Говорих смело, казах това, което мисля за големия поет Бо­рис Христов и за неговите две стихосбирки “Вечерен тромпет” и “Честен кръст”. Те бичуваха тоталитаризма, защитаваха сво­бодата на твореца. Не говорех с “езопов език”, а с преки думи на­зовавах всяко нещо с името му. Беше 1987 година. Залата теж­ко мълчеше. В изпитната коми­сия бяха Николай Генчев, шеф на катедрата, изкуствоведът Димитър Аврамов, философът Атанас Натев, Аксиния Джуро­ва и много други преподавате­ли. Седяха зад дълга маса срещу дипломантите. Дадоха думата на моя научен ръководител Калин Янакиев, с когото, честно казано, не се бях виждала преди защита­та. Разработих тезата си съвсем сама. Бях сигурна, че той ще за­стане зад мен.

Калин Янакиев отвори уста... и от нея потекоха змии и гущери срещу моя милост. Защо съм избрала тъкмо тоя поет? Той бил маргинал. И по­сле аз не съм разбрала каква насоченост имат стиховете му. Те не били бунт срещу социа­листическия строй, а нещо съв­сем отвлечено. Аз съм вулгари­зирала смисъла им и пр.

Няколко пъти подчерта, че той не е участвал в разработка­та на тезата ми. Че бил прене­брегнат като научен ръководи­тел. Че заявената от мен хъш­лашка позиция го възмущава. Че твърдо стои на другата стра­на на барикадата и няма да се произнесе в подкрепа на по­добно кощунство.

Беше се сгърбил напълно. Се­деше превит до Аксиния и бук­вално се беше залепил за пищна­та й снага, наметната с разкошно палто от норки, каквото само чер­вената аристокрация можеше да си позволи. Беше изчезнал в те­лесата й. Надзърташе от тях - че­рен, грозен, уплашен, смешен. Като злото джудже от приказките на Братя Грим. Дегенерат. Брада­та му опираше в масата, гърби­цата му се извисяваше до тавана.

И внезапно си дадох смет­ка - тоя индивид бе с пречупен гръбнак. Той несъмнено нена­виждаше комунистите, мра­зеше ги с всяка клетка на тя­лото си, но те го бяха смазали. Навярно дори са го накарали да подпише някакви хартии (това не мога да твърдя, но така се по­стъпваше някога с потомците на неблагонадеждните). И той от­чаяно им се подмазваше, той се бъхтеше, той искаше да дока­же, че е правилен, че е правове­рен, че е техен! Че дори клетка от неговия лош “буржоазен про­изход” вече не е останала в кръв­та му. И не можеше да ми прости, че аз, някаква си случайница, съм го изложила, вписвайки го като “научен ръководител” на такава опасна дипломна работа!

Той защитаваше правото си да изпълзи най-сетне по ака­демичната стълбица. С всички възможни компромиси, които отхвърленият може да направи - за да бъде приет!

Палтото от норки важно се произнесе, че трябва да бъда “скъсана” от комисията. В най- добрия случай можело да ми се постави “среден 3”.

А аз бях отлична студентка. Отлична в ония времена наис­тина значеше отлична.

И тогава заговориха профе­сорите Генчев, Аврамов, Натев! Изтъкнаха оригиналността на моята работа, нестандартната мисъл, убедителното пламенно слово, куража ми да се заема с поезията на един творец, цен­зуриран, премълчаван и нена­виждан от казионната критика и властите! Не скриха и че са­мите те са почитатели на Борис Христов!

И вписаха една огромна шестица в книжката ми!

А след 10 ноември довтаса Сорос и Калин Янакиев почна да говори точно обратното на това, което говореше преди 10 ноември. Стана виден сорос­ки професор. Не слиза от екра­ните. Но гърбицата му расте. Гръбнакът му е пресечен зави­наги. Каквото и да каже - все е безгръбначно.