Нова Зора

Над три десетилетия след края на Студената война али­ансът насърчава перверзни и опасни поведения в неговите страни членки.

Преди 75 години, на 4 ап­рил 1949 г., външните мини­стри на 12 европейски и север­ноамерикански страни се съ­браха във Вашингтон и под­писаха Северноатлантическия договор, учредяващ НАТО.

С война, която бушува в Из­точна Европа, и призиви от ня­кои съюзници НАТО да ескалира тази война, трябва да се отпра­вят непопулярни, обаче кри­тични въпроси относно ис­торията на алианса, неговото продължаване и разширява­не, както и неговите разкло­нения за националната сигур­ност на САЩ.

Наистина, редица статии, приети на вяра с оглед на успехи­те и необходимостта от НАТО, се оказаха дори при бегла провер­ка силно спорни, ако ли не изця­ло погрешни. Докато критиката на алианса е фактически заб­ранена в днешен Вашингтон, по времето на неговото основаване някои изтъкнати американски външнополитически мислите­ли като Уолтър Липман преду­предиха, че „една велика сила като Съединените щати не по­лучава никакви предимства и губи престиж, предлагайки, ма­кар и незначителни, своите съ­юзи на всички и всеки. Един али­анс би трябвало да бъде твърда и трудна за спечелване диплома­тическа валута“.

Би могъл да се изтъкне един аргумент, че от края на своето първо десетилетие НАТО вече беше остаряла. Големият авс­тро-унгарски историк Джон Лу­кас убеждаваше, че от средата на 50-те години Съветите (след Ста­лин, след Берия) биеха отбой от центъра на Европа. През 1954- 55 г. те се бяха съгласили, по ду­мите на Лукас, на едно „реципроч­но оттегляне“ в Австрия, пави­райки пътя към неутралитета на тази страна през Студената война. За една година Съветите напуснаха своята военномор­ска база във Финландия (която след това щеше също така да про­дължи със статута на неутрална, каквато беше до миналата годи­на) и подобриха връзките си с Титова Югославия. Според отче­та на Лукас 1956 г. „беше поврат­ната точка на студената война. Може би дори нейният край, ако със „студена война“ означаваме пряката перспектива за една ис­тинска война между американ­ските и руските въоръжени сили в Европа.”

В отсъствието на съперниче­щи съюзни системи Студената война можеше да се върне към един изход десетилетия по-къс­но. Със сигурност присъединя­ването на Турция към алиан­са през 1952 г. и последващото решение да се разположат тук ракети „Юпитер“ с ядрени бой­ни глави малко допринесе за бъ­дещия мир и стабилност между Изтока и Запада. Наистина, то помогна да се постави сцената за ядрената ракетна криза от октомври 1962 г.

Въпреки че решението да се запази и действително да се разшири алиансът беше взе­то в рамките на само 24 месеца от разпадането на Съветския съюз, импулсът да се разшири дойде по-скоро от вътрешна­та политика, отколкото от из­искванията на националната си­гурност на САЩ.

Както неотдавна отбеляза посланик Джак Матлок:

Действителната причина Клинтън да отиде към това [екс­панзията на НАТО] беше въ­трешната политика. Аз свиде­телствах в Конгреса против екс­панзията на НАТО, казвайки че това би било голяма „грешка“; когато аз излязох с тази декла­рация, двама души, които на­блюдаваха, казаха: „Джак, защо се бориш против това?“ А аз ка­зах: „Защото смятам, че това е лоша идея“. Те казаха: „Виж, Клинтън иска да бъде преизбран. Той се нуждае от Пенсилвания, Мичиган, Илинойс…“

Както мнозина по това вре­ме знаеха, проектът беше пре­пълнен с рискове. Но във Ва­шингтон, окръг Колумбия, пре­ди тридесет години човек мо­жеше да води истински дебат за достойнствата на една или друга външна политика, без да бъде етикетиран като вън­шен „наивник“ или руски „апо­логет“. В онези години много членове на Вашингтонския ис­таблишмънт, не само сенато­рите Дейниъл Патрик Мойни­хан и Джон Уорнър, направи­ха известни своите възражения против експанзионистичния проект. Една група от възра­зяващи беше водена от голя­мата дъщеря на президента Дуайт Айзенхауер. През 1997 г. уважаваната Сюзън Айзен­хауер публикува отворено пис­мо в опит да убеди Клинтън да преразгледа избрания от него курс. Наричайки експанзията на НАТО „политическа грешка в исторически пропорции“, 50-те подписали писмото, включител­но отдавнашните ястреби Пол Нитце и Ричард Пайпс, изтък­натите демократични сенатори Бил Брадли и Сам Нън и инте­лектуалци като Дейвид Калео и Дуен Харрис предупредиха, че:

В Русия натовската екс­панзия, която продължава да се отхвърля в целия политически спектър, ще засили недемокра­тичната опозиция, ще подко­пае позицията на онези, които са благосклонни към реформата и сътрудничеството със Запада, ще накара руснаците да поста­вят под въпрос цялото урегули­ране след Студената война.

И приблизително по също­то време една статия на Шърли Швенингер от Института за све­товна политика, отбеляза:

Натовската експанзия за­плашва да породи напрежения и конфликти в сърцето на Цен­трална и Източна Европа, кои­то иначе нямаше да същест­вуват. Администрацията на Клинтън оправдава разширя­ването на НАТО отчасти като опит да се избегне нов вакуум в сигурността в Централна Ев­ропа, но въпреки че тя отстра­нява някои страни от съревно­ванието Изток-Запад, тя само увеличава потенциалната ин­тензивност на съперничество­то за други, като балтийските държави и Украйна.

Както много от нас, които имаха щастието да познават и да работят с него, знаят, Шърли имаше специална далновид­ност и неговите предупреж­дения тогава не бяха изклю­чение. Днес защитниците на НАТО несъмнено ще попитат: Сигурно след руската инвазия в Украйна НАТО е по-необхо­дима от всякога, за да пази Ев­ропа в безопасност от руската мечка?

Не.

Първо, както изтъкнатият политолог Джон Миършаймър и други изтъкваха неуморно, има оскъдни доказателства, че Пу­тин иска цяла Украйна, още по- малко реално владение в Източна Европа. Ние наистина ли пред­полагаме, че Русия иска да по­еме бремето с издръжката на три четвърти от един милион полски пенсионери? Или да по­хаби повече кръв и богатство в нещо, което най-вероятно би било яростна партизанска съ­протива в Галиция? Факт е, че на Русия й липсват и средства­та, и желанието да установи по­литическа, икономическа и те­риториална хегемония на кон­тинента. Аргументите за против­ното, да бъдем любезни за това, се базират на неразбирането на целите на руската национална сигурност. Френският полити­чески философ Еманюел Тод (по- малко любезен) смята, че идеята, че Русия има в своето полезрение Европа, е сбирщина от „фанта­зия и пропаганда“.

“Истината е, че Русия, как­то пише Тод в новата си книга „Поражението на Запада“ (La Dafaite de la Occident-The Defeat of the West) с едно намаляващо на­селение и територия от 17 млн. кв. км е далеч от това да иска да завоюва нови територии, се без­покои преди всичко за това как ще продължи да заема тези, кои­то вече притежава“.

Така че нека да наричаме НАТО такава, каквато е: един ненужен алианс, който пред­ставлява заплаха за истинските интереси на националната си­гурност на САЩ.

НАТО насърчава безплат­ното живуркане от страна на нашите партньори; насърча­ва безразсъдството от страна на стратегически незначител­ни, но много войнствени дър­жави-клиенти; насърчава не­вероятното самоубийствено поведение от страна на онези нации, които искат да се при­съединят към нея; насърчава и помага да се позволи на САЩ да се намесват в Средния Из­ток и Северна Африка, къде­то ние видимо нямаме никак­ва работа.

Шоуто продължава пре­калено дълго. 75 години НАТО стигат. И осем десетилетия след края на Втората световна война отдавна е минало времето за Ев­ропа да се справя сама.

ЗА АВТОРА

Джеймс У. Кардън

Джеймс У. Кардън е сътруд­ник и редактор на The American Conservative и бивш съветник на Държавния департамент на САЩ.

The American Conservative, 4.4.2024

POLITICS

3 април 2024 г.