Все по-ниско ляга облачното небе над България. Ливнаха дъждове, плъзнаха ноемврийски мъгли. Почти като в стих на Верхарн, няма го само вятъра: “Да сте виждали вятъра на кръстопътя на петстотин пътя?”
И душата се надига на пръсти, наднича зад стъклата на централи и канцеларии, рее се над площади и върхари, занича в други тревожни очи, прислушва се в ускорения ритъм на други сърца. А въздухът е гъст като стопен шоколад и само стипчивият вкус на станиол между зъбите те кара да усещаш електрическата аномалия на някаква невидима волтова дъга между небето и земята. Синоптиците не съобщават подобни явления, а още по-малко ги обясняват. Най-често ни обещават слънце по пладне и градуси над нулата сутрин. И човек се радва, слуша, а сърцето му леденее. Болно време. Виделите и патилите само клатят глави и повтарят – нещо има да става, не я бива хавата.
Млада невеста да беше, или стар ревматизъм, човек да му намери колая! А то, като бургия пробиват ушите ти. Днес ти просвредляват мозъка с новината, че бившият главен прокурор бил вдъхновител и поръчител на две убийства, едното от които, за по-сигурно, и сам извършил; а утре, че бившият министър на вътрешните работи бил главният разпоредител на пазара за наркотици!..
Слушаш и се оглеждаш за вятъра, но ни гора зашумява, ни вятър повява. Като пирон в тенекия само скърца от сутрин до вечер гласът на човека, който по закон и традиция би трябвало да бъде най-мълчаливият; най-неразличимо сивият; най-тихият; за да бъде и най-мъдрият в своята строгост. Една сянка, могъща не с броя на изговорените пред камерите и прожекторите думи, а с тайнствеността на властта, която упражнява, в която категоричността не може да бъде опровергавана, защото по условие е тържество на истината.
И тогава се сещаш, че всъщност е реч за България, че тя е името на твоята тревога, която те стиска за гърлото. От памтивека живее тя на този кръстопът на петстотин пътя и от памтивека я брулят с юмруци суровите ветрове на историята. И всяко нейно поколение е имало своите изпитания, своите битки на живот и смърт, своите сражения с вероломната подлост, безразсъдството и омразата. Имало е своите рани от завистта и ятагана; своите стонове и горчилки от страшното вино на отровата. Но България е пребъдвала. Възкръсвала е от пепелта и с надежда и радост, като слънчогледова нива към ясното слънце обърната, е поемала през света. А по този път всичко е бивало: и радости, и победи; и покруса, и болка! Земя за прицел, тя оцеля не защото нейните държавни мъже бяха безгрешни, не защото бяха безкористни и безсребреници, а защото знаеха, че Отечество се пази с достойнство и чест – най-съкрушаващите оръжия и най-безценният и невъзвратим капитал. Посинени от бой и с опърлени със слама бради и вратове, пред вратата на самата Черна джамия, те ще имат просветеното съзнание да поставят държавния интерес над личната болка и унижение. И да изрекат крилатите думи, с които България ги помни: “В моето Отечество такива неща не стават”.
През 20 век България позна покрусата на две национални катастрофи, но пред нито един от победителите не застанаха недостойни мъже. Бяха воини, непобедени на бойното поле, които имаха дързостта пред лицето на победителя да заявят, че България ще пребъде въпреки всичко. По-късно, когато пред целия свят ни наричаха варвари и тъмни балкански субекти, макар и с белезници на ръцете, един комунист самоотвержено защити българската чест, достойнство и слава. След време, когато убеждаваха света в т. нар. българска следа в покушението на папа Йоан-Павел Втори, един злодей на перото, с остър като бръснач език, ядовито заяви пред смаяните камери: “Не сме стреляли ние. Когато го правим, умира един крал и един министър на външните работи в добавка”.
Списъкът на достойнството няма как да бъде довършен. Доскоро никой от държавните мъже не си е позволявал да налива катран в образа на България. Началото постави т. нар. първи свободно избран президент на републиката Ж.М.Ж. “Нова Зора” вече две десетилетия съобщава името му само с инициали. В черния пантеон на очернителите на България обаче останаха да светят с неповторима светлина черните нимби на такива патриоти като Ф. Д., И. К., П. С., Д. Л., К. Т. Макар и нине здравстващи, те всъщност сами не знаят, че отдавна са духовни мъртъвци. Тях нека Господ да ги съди. И да ги прости, ако му даде сърце. За нашата прошка те са големи, твърде големи предатели!
Този брой на “Нова Зора” излиза извънредно, може би защото като станиол между зъбите чувстваме задавения вик на тревогата. Времето е болно, а нещо витае във въздуха. Нещо предстои да се случи. Иначе как да повярваме, че министърът на вътрешните работи не разбира, че казва на света непростими за България думи? Как да повярваме, че министър-председателят не разбира до какво води това? И как да не повярваме, че Негово Превъзходителство обича България? Нали вече двайсет години живеем като в стъклен дом. И отдавна научихме, че нещата са прозрачни, дори когато ги закриват със завеси от думи. И че всичко се вижда.
Хора, бдете!
„Нова Зора“, бр 43, 30.11.2010 г.
