Доверяваха ми за стари български манастири, поменуваха местности с имената на българи, предпочели смъртта пред чуждата вяра, помнеха имената на стари хора от рода.
Българката мохамеданка я видях за първи път край едно от селата Лъжница, Брезница и Корница, сгушени в диплите на Пирин. Слизаше по отсрещния планински скат след катъра, натоварен с тютюневи листа. Отпуснала беше краищата на забрадката си, но щом ме видя, скри бързо лицето си с нея. При срещата ни я поздравих и понечих да я заговоря, но тя удари добичето и ме отмина, пъргава и плаха като сърна. С поглед я проследих по пътя, който се виеше между плетищата на дворовете, докато се превърна в черна точка и изчезна. Стана ми тъжно. Така ли отрудени и недостъпни бяха майките на моите ученици? Прибрах се в града, но мисълта за тази среща не ме напусна.
От няколко месеца живеех в близкия до селата град Гоце Делчев и работех като възпитателка в пансиона за средношколци българи мохамедани. Будни, обичливи младежи бяха те, и колкото по-близки ставаха на сърцето ми, по-неудържимо ставаше желанието ми да науча всичко за тях, като се докосна до живота и миналото на сродниците им в селата.
Първото ми посещение бе в дома на българка мохамеданка, която бе идвала вкъщи за лекарска помощ от съпруга ми. Заварих Фатме на двора, донесла нарамък дърва от гората. Посрещна ме изненадана и притеснена. Доброта и свенливост излъчваха очите й. Въведе ме в собата и подреди набързо софрата като за гост. (Калаените паници и дървените лъжици ме върнаха мигом в селската къща на баба.) След като похапнахме, тя подви уморените си нозе на постелята върху пръстения под и заби поглед в него. Поведох разговора за селския труд. Трудна била работата около тютюна - споделяше тя - от засаждането на разсада до балирането на листата; тръгвали на нивата при петляно време и се връщали късно нощем. Но пък тютюнът бил всичко за тях - от него идел залъкът им хляб. След кърската работа й оставало мъничко време за дома. А и детинките й били дребни, за да й помагат. Фатме говореше тихо, гальовно. В гласа й нямаше хленч, а примирение с тежкия й живот. Слушах я и думите й размекваха сърцето ми. Взирах се в черното фередже, скрило съсухрената й снага. Същия цвят имаше и орисията, отнела й основните човешки права. Домът, нивата, гората бяха нейният свят, в който тя носеше кротко своя кръст.
Тъжна бе за мен първата ми среща с Фатме. На изпроводяк тя поръча да й гостувам отново. Сторих това, когато кърската им работа бе временно понамаляла. Посрещна ме със свенливата си усмивка; по-ведра и по-дружелюбна. Разговорът ни потръгна отново за дома, за детинките й, за семейните им отношения. Фатме говореше с охота, но когато пожелах да ми разкаже нещичко от миналото им, замлъкна и страх се изписа на лицето й. Рано бе да бъркам в душата й. Промених веднага въпроса си, за да върна настроението й. Не исках да прекъсне връзката ни. Тя бе първата жена, която бях приела в сърцето си.
И в другите две села имах вече близки българи мохамедани. Всичките те си приличаха в черните одежди. Имаха една съдба. Мъката, наследена от предишните години, бе белязала лицата им. Тъга и жажда за обич имаше в младежките очи. Девойката нямаше право да пожелае за съпруг този, към когото я тегли сърцето, родителите избираха жениха, до когото ще се докосне за първи път… В дома му ще е напълно безправна. На къра ще бъде до него в борбата със земята. На пътя - на крачка след него и ще стъпва в стъпките му, за да не поглежда встрани с нечисти помисли.
Българите мохамедани не се обръщаха назад към своето минало. Страхуваха се да говорят и слушат за него. Заличен ли бе от паметта им най-злочестият период от историята ни, променил съдбовно техния живот?
Различието между езика и вярата им не разкриваше ли истината за трагедията на предците им? От страх ли пред Аллаха и от невежеството, наслоено с години, от верския фанатизъм не искаха да признаят българския си произход?
Дните ми в тозй край се изнизваха един след друг, но не умираше надеждата за отговор на моите въпроси. Необходимо беше време, за да спечеля на своя страна младите и по-будни жени в селата, за да преодолея тяхната подозрителност и вродена ненавист към друговерци. Убедя ли ги в моята добронамереност, уважение и обич, те ще отприщят душите си и ще дадат глас на потисканата истина за миналото. Така през зимните дни зачестих посещенията си в домовете им. С думи меки и напевни разкриваха нравите и религиозните си традиции, наследени от предците. Припомняха си поверия за преживените насилия в селата при налагането на исляма. Разказваха случки от далечните събития, за които бяха слушали като малки, запаметени с покруса, но таили ги в себе си. Отключваха сандъка си, за да ми покажат опазената стара носия и изкусните си тъкани. Най- красивите изнасяха на двора, нареждаха ги на рамката сушилня, за да отрази фотоапаратът ми чудните им багри. Пъстротата на колорита и българските наименования на тъканите изключваха чуждо влияние в творчеството на жената. Отсъстваха розовите и сините цветове, характерни за турските тъкани. Орнаментите с растителни и геометрични мотиви в шевиците им носеха славянски и старобългарски белези.
Разприказваха се и старите жени в семейството. Доверяваха ми се, че в околните на селата им местности Св. Варвара, Св. Петка, Св. Константин, Св. Кирил и Методий, където е имало някога манастири със същите имена. Разкритите по тези места предмети от църковна утвар доказвали съществуването на опожарените в миналото светини. В разказите си те поменуваха Марева река, Бойков връх, Попин дол, Тодорин гроб - местности на българи, предпочели смъртта пред чуждата вяра. Изброяваха празниците си: Богоявление (Водици), Гергьовден, Благовец, Димитровден и др., които са чествали по старите християнски обичаи. Някои от тях помнеха българските имена на стари хора от рода им.
Детайлите от това, което слушах и наблюдавах в селата, потвърждаваха историческата истина за миналото на българомохамеданите в този край. Жителите на селата със звучните български имена (Лъжница, Брезница, Корница) са потомци на ислямизирани българи. По данни на изследователи главната причина за асимилационния план на турската власт била да бъдат обезвредени непокорните корави планинци. През селата им минавал важен турски път (оцелели камъни свидетелстват за него), по който се придвижвали войски и кервани с турска стока, нападани често от хайдушки дружини в балкана.
С налагането на исляма започнал нов период в живота на ислямизираните българи. Новата религия забранявала на жената да ходи открита. Яшмак забулил лицето и скрил българската хубост. Черно фередже покрило снагата й, но под него се стаила бялата везана риза. Принудена, жената приела чуждата вяра, но намерила в себе си огромна духовна сила, за да опази езика, бита и традициите български. На родния език - чист и звънлив като пиринските потоци, тя приспивала рожбите си и им редяла приказки за смелите хайдути в гората. На този език се раждали песните, напоени с мъката народна. В тях няма широта, волност, игрова хармония, а само мъка неизплакана - тиха, да не се чуе надалеч. И когато слушаш певеца, струва ти се, че не думи се леят от устата му, а плачът на сърцето. Така се лее и песента за ужаса на българската майка от кървавия данък. Записана е през 1932 г. в с. Лъжница от учителя краевед Кирил Кемалов от Гоце Делчев:
Пусти опустели
турски низами, анайко,
дето ма мене
триш почерниха, анайко;
първо чернило,
либе убиха, анайко,
второ чернило,
брата затриха, анайко,
трето чернило,
най-черно беше, анайко,
синот ръки ми взеха,
анайко, анайко,
син от ръки ми
първата рожба.
Пусти опустели
турски харачи, анайко,
барем да беха
мене побили, анайко,
та да не гледам
и да не слушам, анайко,
син да ме рука,
сърце да къца, анайко.
Три години бродих из този оцелял за българщината остров. Тук срещнах за първи път, опознах отблизо и приех в сърцето си българката мохамеданка. В нея открих изконните добродетели на българската жена. Само вярата й беше друга, като някога насила Бога й с Аллах сменили.
„Нова Зора“, бр. 44, 24.12.1996 г.
