Нова Зора

Когато на човек му е трудно, когато не може да намери изход за себе си или за стра­ната си, той се обръща към лю­бимите книги. Повечето хора от нашата цивилизацион­на система търсят упование в Библията. Вероятно някои се ровят в томовете на Ленин или пък в „Моята борба“ на фюрера. Нито един не мога да осъдя, за­щото всеки има право да е раз­личен от другите. А ние, за да не се изколим, трябва да приемем това различие. Нали всички ис­кат да достигнат до истината? И нали повечето знаят, че до нея не може да се стигне.

Сещам се за тези тривиални неща, защото отдавна ме пре­следва ужасният кошмар, че България загива. Между друго­то, още от преди десети ноем­ври. Така че страховете ми не са политически. Струва ми се, че има нещо по-голямо, което обгръща и политиката. А по­неже няма личности или гру­пи, на които да вярвам и към които да прибавя песъчинка­та на своята сила, търся спасе­нието в любимата книга. Мога да споделя коя е тя, макар че не харесвам публичните изпо­веди. Става дума за романа на Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита“. Той е широко из­вестен и обичан от милиони хора. Вярвам, че този роман ще остане в хилядолетията като Книгата на Двадесетия век. В него има всич­ко, както в бездънната Библията. Нещо повече - в него всеки виж­да различни неща. А това вече е велико изкуство.

Разбира се, Булгаков никъде не е писал как да “спасим днеш­ната България“. Не е засегнал нито валутния борд, нито при­ватизацията, нито господата Ран и Ът, нито конгреса на социали­стите.

Да не говорим за мераците на Гошо Пирински, Филип Боков или още някои да оглавят нещо, което досега не са оглавява­ли. Булгаков разказва за Москва през 30-те години на нашето сто­летие, за Майстора и за Марга­рита - неговата любима. А освен това - за последния ден от живо­та на Иешуа в жестокия град Ер­шалаим, за разпъването му на кръста, за римския прокуратор Понтий Пилат. И за малко да за­бравя - за спътника на Иешуа, на­речен Юда.

Майсторът, както повечето Майстори, е гладувал, борил се е със завистниците и е загубил тази борба. Защото Бог не дава на никого по много от всичко. Ако едного е направил Майстор, другиму е дал подлост, двули­чие и лакомия, та да има с какво да побеждава майсторите. За да останат завинаги и майсторите, и подлеците. Иначе всички щяха да са майстори и светът би бил скучен. А накрая нашият Май­стор загубва ума си. Разбира се, не всички хора без ум са майсто­ри, макар че често правим този погрешен извод.

Маргарита обичала Майсто­ра така, както само някои руски „маргарити“ могат да обичат. Това е техен патент от времето на Пушкин и на неговата Татяна. Вероятно и православието си е казало думата. Уви, при комуни­зма „маргаритите“ намаляха, но ето че Булгаков е намерил една. А сега, при новия руски капитали­зъм, „маргаритите“ тръгнаха за бардаците на Европа. Но не съм аз този, който ще хвърли първия камък по тях. Просто ми е мъчно за руските Татяни. Може би за­щото съм живял в Русия...

В края на романа любовта на Маргарита спасява Майстора. Тя възсъздава от пепелта изгорената книга за Иешуа и Понтий Пи­лат. А за Майстора и себе си пече­ли вечен покой. Верните любов­ници отиват завинаги в малка къщичка с градина от цъфтящи вишни, където Майсторът ще пише за каквото си иска с гъше перо под танцуващите пламъче­та на свещите. Как да не завиди днешният човек, който пише на компютри и си свети със слънца­та на господин Шеварнадзе (или Шеваршидзе, все не мога да ги запомня).

За да отиде във вечния по­кой със своя любим, милата Маргарита трябва да бъде сто­панка на Великия бал, който Са­таната дава веднъж в годината. Опашатият Воланд си няма съ­пруга, а балът не става без дома­киня. На този бал се веселят не видни бизнесмени, политици и мутри (на него не ходи дори гос­пожа Масларова), а по-истински изчадия на ада: убийци, отрови­телки, измамници, предатели и прочее специфични същества. За една вечер те добиват плът и образ, пият шампанско и целу­ват коляното (!) на нашата Мар­гарита - тяхната кралица. Но как­то кралят понякога е гол, така и тя трябва да посреща гостите без одеяния. Любовта към Майсто­ра я тласка и към тази жертва със спасителни последствия.

След първи петли балът при­ключва, а гостите се превръщат в прах и тлен. Сатаната и прибли­жените му се събират на чашка, а Маргарита получава правото на желание, което спасява (като ду­хове) и Майстора, и нея. Но пре­ди това ги убива като хора. По­зната история…

А после на катраненочер­ни коне Сатаната и свитата му, а сред тях Майсторът с Маргарита, летят към своите постоянни убе­жища. Едни към преизподнята, други - към вечното спокойствие, но никой - към рая. Как да не обича човек тази история? Сту­деният вятър и лунните лъчи об­рулват одеждите на конниците и всеки се появява в своя истински образ. За завиждане е този вятър. Представяте ли си колко неща биха се опростили, ако вееше и по нашите земи? А то, иди раз­бери кой какъв е под наметало­то. Всички се пишат благородни и красиви, всички милеят за Бъл­гария. И американците ни обичали, и „перестройчиците“ зара­ди отечеството захванали свои­те перестройки (а че по-хитрите от тях прибраха и по някой ми­лион, това си е човещинка). За­ради жална България бате Сашо и неговите осемнайсет апосто­ли написаха поредното прочуто писмо (след Ботевото до Вене­та, след Пешовото до Тато, след Андреевото до бате Сашо и пре­ди Нечието до следващото Бате). За тази наша България пет-шест млади юнаци (да не споменаваме имената им, те самите ги казват ежедневно в печата) и една-две млади юначки били готови да ни станат премиери (председатели, водачи, фюрери, кормчии, пре­зиденти и т. н.), та да се жертват още повече, отколкото досега. Де гиди, ветре Булгаков!

Но да не се отвличаме по не­рончовците. Нека си свирят на цигулките, докато пламъците об­гръщат Рим! А при нас заедно с историята на Майстора си тече и историята на Иешуа. Повече­то хора му вярват, защото той ги обича. Това плаши юдейския първосвещеник Каифа, прези­дента на Синедриона. Нали лю­бовта на Иешуа е към всички, а не само към юдеите. И нали иска да изгради нов храм на истината и справедливостта. Духовниците пък си искат любовта само за тях, че другите народи не били бого­избрани.

Как всичко се повтаря от­ново и отново! Като погле­днеш към дейците, сплели ре­дици преди конгреса на со­циалистите, и те са от раз­лични кръвни групи. И там богоизбраните смятат, че властта им се полага по право. И там манипулаторите хвър­лят с пълни шепи прах в очите ни. Вижте само как в. „Дума“ съобщава за откритото пис­мо на Емил Христов, Йордан Йотов и други известни люде. В него се казва: „Ръководство­то на БКП на 10 ноември 1989 г. беше овладяно, не без чужда помощ, от шепа предатели и ренегати. Българският народ трябва да запомни имената на Луканов, Младенов, Джуров, Се­мерджиев и на верния им поли­тически слуга за всякакви по­ръчки Георги Пирински.” Но „Дума“ премълчава тези истини. Тя е видяла други думи - че столетницата била заразена с млада плесен (нали намекът е ясен), и отново изпуска, че ста­ва дума не за личности, а за „со­циалдемократическа“ или „ли­бералдемократическа“ плесен.

Навремето, преди да стане перестройчик, подобни опе­рации с истината правеше само шефът на идеологията в Москва господин Александър Яковлев. А като си помисли чо­век - нали у нас идва валутният борд! Той ще ни управлява поне пет години, както ни подсказват хуманистите от Световната бан­ка. А където пет - там и пет по пет. Пък като свикнем отвън да ни командват, защо ли ще ни е нашата държава? Нали си има­ме господин Ран, пък и Камдесю, пък и още много от тяхната ва­лутно-фондова порода. Ние още не сме ги запомнили, но и това ще стане. А за да не се претовар­ваме интелектуално, ще забра­вим. Ботьова и Дякона, Паисия и Софрония, братята Миладинови и Гоце Делчева. Поне те да не ни берат срама.

В романа на Булгаков има и друга многозначителна история - как Понтий Пилат „спасява“ Юда. Пилат решава да убие пре­дателя, за да отмъсти за смър­тта на Иешуа, чийто поклонник е станал.

Той вика шефа на тайните служби и му поръчва да „охра­нява“ живота на Юда от поку­шение. В съответствие с указа­нията му още същата нощ на­емните убийци ликвидират Ис­кариотеца.

И отново великият Майстор е прозрял и нашенския Юда със зелените сребърници и жесто­кото му убийство, и „защитни­ците“ му, насочили ръката на екзекуторите. И пак градината - този път не Гетсиманската, а Люляковата. Наистина всичко е казано там, в книгата на Булга­ков, стига да умеем да я четем.

Но най-важното не сме си изяснили. Поне засега, пре­ди поредният политически бал да е събрал в прочута­та зала номер едно делегати­те и гостите. Кой ли е нашият Майстор и коя ли е Маргари­та? Можем да се запитаме и за друго - кой ли ще бъде, къде ли ще бъде и дали ще се яви при нас бледият млад мъж Иешуа, който обича бедните и гони с бич търговците от храма? И дали пак ще го приковем към кръста? И за колко ли сребър­ника вече го е продал Юда? И кой ли ще е нашият Пилат - дали госпожа посланичката на САЩ или някой друг от но­вите римляни!

Любопитни личности. Само да не плющяха камшиците им по нашите оголени гърбове. Само да не страдаха изгладне­лите ни майки и бащи, безработ­ните ни сънародници, милиони­те скромни българи. Само да не излизаше всеки ден на екрана я шефът на парното, я босът на електричеството, я господарят на бензина с думи жестоки като гвоздеите на кръста. Парно за две средни заплати, ток - за тре­та, бензин за четвърта. Да не го­ворим за хляба, млякото или ме­сото. И всичко това - преди ва­лутния борд! Да му мислят тези, които ще доживеят това чудо на западната демокрация. А от конгресните зали ще ни убежда­ват, че нямало друг път. Братска Америка ще ни твърди, че тряб­вало по-смело да се натапяме в дълбокия вир, та да се научим да плуваме. Така било в модерния свят: едни изплуват, други не...

Затова ни трябва партия, коалиция или както там се на­рича, която да каже как да по­стигнем човешки живот не за единици, не дори за хиляди, а за всички българи. Трябват ни достойни и умни лидери, които да ни водят към такъв живот. Има ли такъв конгрес, който може да ни ги даде? В коя зала ще можем да ги изберем НИЕ, а не някой от наше име? С какви велики цели ще съумеят отново да ни вдъхновят? Това са наши­те въпроси. И дано да получим по-скоро честни и ясни отгово­ри на тях.

„Нова Зора“, бр. 44 от 24.12.1996 г.