Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2024 Брой 43 (19 ноември 2024) Русия и Западът – обречени на взаимно неразбиране

Русия и Западът – обречени на взаимно неразбиране

Е-поща Печат PDF

Географското положение определя интересите и ценностите на народите, както и начина за постигане на тези цели и интереси. Не можем да се разграничим от нашите гори и поля, монголците не могат да махнат своите степи, швейцарците – планините си, британците – моретата си.

Причините за дълбокото  противоречие между Русия и Запада са доста по-дълбоки от обикновения спор за ресурси или за световно влияние. Това е сакрализирано противоборство на две цивилизации. За Запада това е отиващата в тъмнината на вековете и преданията схватка между Хаоса и Космоса, Стихиите и Реда, Светлината и Тъмнината, Варварството и Културата, на Мордор и Валинор. Да, да, «Властелинът на пръстените » съвсем не е детска приказка. В тази епопея Професорът е вложил доста сериозни теми. Образите, създадени от талантливото перо на Толкин, безпогрешно визират познатата символика на заключителния етап на студената война: на Изток е «черното царство Мордор», то е «Врагът», то е «Империята на злото», то е «Тъмнината от Изтока». На Запад, разбира се, е разположен вълшебният Валинор, «Благословените земи», обителта на изначалната светлина. Както и за Рус-Русия  винаги е съществувало разделението на «ние» и «не ние» («немци»). От Запада никога нищо добро не е дошло при нас.

Каква е причината и същността на толкова продължителната вражда?

Корените са някъде в античността. Епохите са се сменяли, но образът на варварска Скития, нарисуван още от фантазиите на Херодот и Овидий, по същество остава непроменен. Руският мироглед, руският национален характер винаги са оставали за Запада нещо непознаваемо и чуждо и затова — опасно. Своеобразието на руската цивилизация е обусловено от цялата ни история, чиято основна отличителна особеност е непрекъснатата поредица от войни, предимно принудителни и отбранителни. Натискът върху руското пространство почти винаги е вървял по всички направления: от юг — скитническите племена, поощрявани от кримските турци, от югозапад, откъм Дунав и Причерноморието — самите турци, от запад — поляците и поданиците на Хабсбургите, от северозапад — Тевтонският орден, датчаните и шведите. Руската държава е трябвало или да се сражава, или да изчезне. Руският селянин-хлебороб е трябвало всеки момент да бъде готов да се влее във войската за отблъскване на набезите. Плугът и мечът са двата сакрални за Русия предмета, а косата и вилата винаги са имали двойно предназначение - мирно и бойно. В момент на нашествие дружината от професионални войници мигновено била попълвана с кръвта на пешата народна войска. Такъв е бил начинът на живот на обикновения руски човек, на война-орач. Според данни на историка Сергей Соловьов, автор на «История на Русия от най-древни времена», в началния, относително спокоен етап от своето съществуване като държава – от  800 до 1237 г., Русия е трябвало да отблъсква нашествия на всеки четири години. При това тогава са били времената, когато на Западна Европа въобще не й е било до Русия: тя се е борила с норманите, отвоювала си е Гроба Господен, покорявала е западните славяни, правила си е династически и конфесионални кръвопускания... През 1237–1241 г. идва страшното татаро-монголско опустошение. През следващите 200 и няколко години (1240–1462) Русия е отблъснала двеста нападения, тоест почти всяка година. В Прибалтика вече се е разгърнал Тевтонският орден, на запад са се обединили Литва и Полша, все нови и нови татарски орди разорявали страната. От следващите 525 години (1368–1893 г.) Русия е била принудена да воюва 329 г.: на всеки три години са се падали две години война и една година мир. Руската кръв се е пролива столетия. При това до средата на XVIII век, примерно до Седемгодишната война, когато Русия непосредствено се е намесила в работите на Европа, руските войни са носели характер на защита на собствените интереси, тя не водила «династически», «религиозни» или просто завоевателни войни. Дори известните походи за Цариград не са имали завоевателен характер, а, първо - превантивен, с цел да се знае: «Не се насочвай към Русия, тук живее твоята смърт», и, второ, това са били акции на възмездие заради постоянните опити на Византия чрез интриги да насъска степните племена към Русия. По съвсем друг начин се е сложила съдбата на романо-германската цивилизация, този исторически център на Запада. Тази цивилизация е започнала да се формира в западната част на Европейския «полуостров». Започвайки от XI век, след прекратяване набезите на норманите и маджарите, всички войни в този регион по същество са били междоусобни или схватки с най-близките съседи. Външната защита е била осигурена както от природно-географските прегради (например на югозапад Пиренеите са я прикривали от мюсюлманските набези откъм Африка), така и от буферния пояс от «прифронтови» държави, разположени в Балтийско-черноморско-адриатическия пояс. При това тези държави в значителна степен конфесионално и културно са били ориентирани към своите западни съседи.
За цялото второ хилядолетие от нашата ера коренната Европа само три пъти е изпитвала заплаха отвън, и всичките три пъти тази заплаха е била съществено амортизирана от буферните народи и страни. През XIII век монголското нашествие се изтощило в Русия. Но и остатъците от монголското войнство, които решили «да поразгледат Европата», били достатъчни същата тази Европа да изтръпне от ужас. През 1520-те и 1683 г. турската опасност, надвиснала над Виена, била сломена на унгарска, чешка и полска земя. И тук славяните защитили Европа. В другите части на света картината била съвсем различна. Например средновековните Близък и Среден Изток изпитвали непрестанни сътресения от завоевателите турци, преминали през пустинята в дълбочина на континента. Или да вземем Китай, който за същото това последно хилядолетие четири пъти е потопяван от вълната алтайски народи — кидани, джурджени, монголи и манджури, да не говорим за японските и западните нашествия през XIX–XX век. Западната цивилизация се оказала в печеливша ситуация: от една страна, тя била надеждно защитена от нежелани контакти с неканени гости, от друга, разполагайки с излаз на море, сама е можела да влиза в контакти с други светове и народи, поставяйки своите условия. Западна Европа е имала изключителния шанс да се развива органично, без да бъде подлагана на деструктивни въздействия отвън. Ето защо и нормите, и ценностите на западната цивилизация не са универсални за целия свят, както се опитват да го представят, а по-скоро са уникални и поради тази причина имат съвсем ограничена сфера на приложение. Това, което за руснака е добро, за немеца е смърт. В руския национален характер историята е сформирала, от една страна, упорство, издръжливост и устойчивост, от друга — напълно обосновано недоверие към чуждите, «не нашите», които доста често са желаели да се възползват от руските равнини, лишени от естествени защитни граници. Именно затова Русия и западната цивилизация са обречени на неразбиране и противоборство. И тук не става дума за някаква особена злонамереност, а в различната ценностна система. Това, което за нас обективно е добро, за англосаксонеца може да се окаже истинско зло. Което за руснака е доблест, на французина може да се стори слабост. Именно в различните скАли на «вътрешния компас» се крият големите проблеми. Това малко напомня вечната вражда между котката и кучето, при които дори външните сигнали изглеждат напълно противоположни. Кучетата махат с опашка от радост, а при котките това е пряк сигнал за агресия. Котките дават коремче да бъдат почесани, а за кучето това е сигнал за покорност.
Всички опити на руските управници „да си поиграят на Европа“ винаги са завършвали с това, че високомерна Европа се е стремяла да се възползва от наивността на «руските варвари» за собствена изгода. Всъщност тя е правила и прави същото и по отношение на целия останал свят.

Единственият начин да живеем в мир със Запада е да бъдем самите себе си и да държим в ръка яка тояга...

Превод Уляня Петкова