Под ключ и без глас: Старостта като присъда в обединена Европа
Костанца Илиева
Европейски хор на забравата
В едно общество, което все по-яростно защитава правата на всеки – от потребителя до природата – едно поколение остава на тъмно, в периферията на вниманието. Старостта в Европа днес не е само биологичен процес, а социално изпитание. Демографската криза и застаряващото население се превръщат в удобен фон, зад който се случват едни от най-тихите, но ужасяващи нарушения на човешките права.
По данни на Европейската комисия около 30% от хората над 80 години в ЕС живеят в институционална грижа или зависят от такава поне частично. За много от тях това означава не просто дом, а свят зад заключена врата. Защитата на достойнството, автономията и психичното здраве често отстъпва пред икономическите съображения, бюрокрацията или чистото нехайство.
Медицинска грижа по график, „услуги“ без лицензи, частни хосписи със съмнителен персонал – в редица държави това е не просто изключение, а практика. А когато сигналите се подават, разследванията често остават заключени в папки, досущ като обитателите на „домовете на ужаса“.
И докато България тепърва разравя пластовете на едно затлачено страдание, в Ирландия истината вече е излязла наяве – и удря болезнено, но пречистващо. През 2024 г. разследване на ирландския омбудсман показа, че държавата умишлено е укривала случаи на малтретиране, нехайство и дехуманизиращо отношение към възрастни хора в домовете за грижи. Най-ужасяващото? Всичко това се е случвало в разгара на пандемията от ковид-19, когато най-уязвимите е трябвало да бъдат най-защитени.
Става дума за над 4000 сигнала и жалби, част от които документират случаи на хора, оставени без медицински надзор, заключвани с дни, оставяни в собствените си екскременти или насилвани. Държавните органи, вместо да предприемат разследвания, често са избирали да не уведомяват засегнатите семейства, за да избегнат съдебни искове.
„Изоставихме ги в последните им дни“, призна с безпрецедентна откровеност тогавашният ирландски омбудсман Питър Тиндал. Признанието предизвика бурен обществен отзвук, който принуди правителството да обяви реформа в надзора на домовете за възрастни и нови гаранции за прозрачност.
Ирландия показа, че системният провал може да бъде признат, че вината не се отмива с мълчание, и че общественият натиск има силата да задвижи реформа – стига да има кой да я упражни.
Проблем без паспорт: Германия, Франция, Великобритания
Проблемът с грижата за възрастните хора не е локален, а европейски. В Германия например, едно от най-богатите и социално отговорни общества, разследвания от последните години показват, че липсата на достатъчен персонал, прекомерната бюрокрация и недобрата комуникация между институциите са довели до случаи на пренебрежение и тежки пропуски в грижата.
Във Франция дефицитът на квалифицирани грижещи се и лошите условия в някои домове редовно предизвикват протести и обществени кампании. След няколко скандала с нехуманно отношение към възрастни пациенти правителството предприе стъпки за увеличаване на заплатите и подобряване на условията на труд.
В Обединеното кралство проблемите се задълбочават с излизането от Европейския съюз и последвалия дефицит на работна ръка в социалния сектор. Там също се срещат случаи на недостатъчна медицинска помощ, пренебрегване и лоши условия на живот. Социалните работници и организации предупреждават, че натискът върху системата расте и без сериозни реформи рисковете за възрастните ще се увеличават.
Всички тези примери показват, че без значение от икономическата мощ и социалните политики проблемът с грижата за възрастните хора е сложно, системно предизвикателство, което изисква комплексни решения и постоянен контрол.
Светлината в тунела: Как някои страни се борят с проблема
Докато много държави се лутат в справянето с грижата за възрастните хора, има примери, които дават надежда — не само защото работят, а защото показват, че с воля, контрол и визия човечността може да бъде защитена.
Нидерландия: Живот с достойнство, не оцеляване
Нидерландия от години прилага модела на „малки домове“ (small-scale living), в които хората с деменция живеят в близка до домашната среда, с постоянен персонал, когото познават. Има строги изисквания за надзор, а социалните услуги са интегрирани с медицинските. Финансирането е прозрачно, а роднините участват активно в процесите на вземане на решения.
Норвегия: Достъпна грижа независимо от дохода
В скандинавската страна възрастните хора не плащат от джоба си, за да получат грижа – тя е гарантирана от държавата. Високият стандарт на живот и равният достъп до здравеопазване са основата на един модел, в който възрастните се третират не като бреме, а като ценни членове на обществото.
Норвегия активно инвестира в дигитализация на системата и въвежда интелигентни технологии, които наблюдават здравословното състояние на пациентите в реално време, без да нарушават личното им пространство.
Япония: Роботи–асистенти
В Япония – страната с най-висок дял на възрастно население в света – технологиите играят ключова роля. Роботи помагат на пациенти да се движат, да се хранят, да общуват. Държавата финансира иновации и насърчава престижността на професията „грижовен асистент“, като залага на непрекъснато обучение, добри заплати и уважение към труда.
Канада: Силата на общността и отговорността на държавата
В Канада моделът се гради върху публично финансирани домове с местна отговорност, където семействата имат право на достъп, наблюдение и участие. След шокиращи случаи на занемаряване по време на пандемията в Квебек и Онтарио започнаха реформи, които включват засилен граждански контрол, анонимни проверки и тежки санкции за частни оператори.
А България? Между бездействието и негласната търговия с човешки съдби
Случаят от село Ягода не е изключение – той е симптом на системна гнилост, оставена да се разраства в сянката на институционалната апатия и на хроничната липса на контрол. Домове без лиценз, „стаи под наем“, имотни измами с хора в безпомощно състояние, частни хосписи, в които медицинската грижа е делегирана на неясни лица с неизвестна квалификация. Някои от тези обекти съществуват с години – неразследвани, нерегистрирани, невидими.
Да се води възрастен човек с психическо заболяване в договор за „квартира под наем“ срещу 990 лв. месечно е не просто абсурд – това направо е престъпление. А държавата, която трябва да пази най-уязвимите си граждани, доскоро нехаеше. Когато една жена с деменция „прехвърли“ имота си и седмици по-късно бъде открита упоена и вързана, това не е „частен случай“, а провал на държавата в най-основната ѝ функция. Но е и личен провал – на близките, които не се интересуват от условията, правилата, дори законността на съответните „социални домове“, а просто захвърлят възрастните си роднини там като непотребни вещи. На „гледачите“, които без следа от човечност и емпатия се отнасят с тях като с добитък. Комбинаторите зад този „бизнес модел“ вероятно ще си получат заслуженото – и все пак всички трябва да се запитаме дали когато понякога затваряме очи за проблемите си или просто ги прехвърляме на друг – далеч от собственото си полезрение, те ще изчезнат като с магическа пръчка.
Спешните проверки, извършени в последните седмици, показват мащаба на това „заболяване“: отнети лицензи, отказани регистрации, арести. Но и нещо още по-страшно – плачещи социални работници и лекари, които не могат да опишат с думи в какви условия са открили възрастните хора. Хора, останали без глас, без телефони, без лични карти. Без лице пред обществото.
Когато забравим старите си хора, забравяме себе си
В държава, която твърди, че цени семейството, традициите и човешкото достойнство, допуснахме да се превърнем в свидетели и съучастници на морално крушение. Не липсват пари, не липсва и закон – липсват воля, чувствителност и срам.
Докато в Нидерландия и Норвегия старостта се приема като време, в което обществото се отблагодарява, в България тя твърде често се преживява като изгнание. И ако не искаме утре и ние, и децата ни да сме вързани в някой тъмен ъгъл „под наем“, днес трябва да попитаме: кого наистина защитават институциите? И дали социалната грижа е стока – или огледало на цивилизоваността ни?
