Във в. “Дума” от 21.04 т. г. е поместена статия на Георги Георгиев като коментар-отговор на моя статия от 15.04.2011 г.
Много рядко коментирам коментари на мои материали по простата причина, че те винаги изразяват становище, а не спорят с никого. Така бих отминал и статията на Г. Георгиев, която освен че не засяга основното в моята статия, е пълна с лични нападки, метафизика, схоластика, люти клетви и скрити заплахи с мистичен оттенък. Това окончателно ме лишава от желанието за диалог и го прави безсмислен в условията на силен, високопарен емоционален хаос и клинична извратеност на ума.
Сметнах, че съм приключил с проблема, но се намесиха моите читатели – тези, които ме четат в „Дума”, във в. „Нова Зора”, в нета и на други места.
Вкъщи и в редакцията на „Нова Зора” бях затрупан с обаждания и писма, в които се настояваше да си кажа по-обстойно мнението. И въпреки че тези хора, според терминологията на Г. Георгиев, са маразматици като мен и моята „групичка”, но все пак са и мои читатели, не бих могъл да ги пренебрегна.Kакво всъщност, представлява материалът на г-н Георгиев?
1. Панегирик на руската програма „За увековечаване на паметта на жертвите на тоталитарния режим и за национално помирение”. Всъщност това е проект за създаване на тимакратична държава (посочил съм къде в интернет може да се прочете пълния текст в публикацията в “Дума”).
2. Откровение, че поради маразъм, аз и групичката (?!) около мен не разбираме „великото” значение на тази програма за Русия, пък и за бившите страни от Съветския съюз и от социалистическия лагер.
3. Заклинание, че поради това неразбиране ще горим на оня свят в страшен огън като „чугунизирани български сталинисти и болшевики”.
4. Откритие, че реализацията на програмата в Русия и в България само ще засили братските чувства на българите към Русия.
От тези обвинения г-н Георгиев е прав сам в едно. Аз не смятам, че реализирането на програмата ще засили братските чувства на българите към Русия, а обратно – ще ги сведе до критичен минимум, и точно за това предупреждавам. Нищо повече! Аз не се занимавам с анализ и критика на програмата, защото ги смятам за работа на руснаците (мнозинството вече си каза мнението).
По повдигнатите от г-н Георгиев проблеми, свързани с програмата, съм написал над 3000 страници научни изследвания и ако той и неговите подръжници искат да знаят моето мнение, могат да ги прочетат. Хората, които се интересуват, това го знаят.
Реших обаче, че за илюстрация на цялата методологическа импотентност на материала на г-н Георгиев трябва да приведа убедително доказателство от самата статия. Ето текста: „В документа има и един текст, който може да бъде определен като лустрационен. Той звучи буквално така: “Да се приеме официално постановление за това, че публичните изказвания на държавни служители от какъвто и да е ранг, съдържащи отрицание или оправдаване на престъпленията на тоталитарния режим, са несъвместими с пребиваването на държавна служба”. Това е точната формулировка на текста. И е добре да се знае, защото в броя на “Дума” от 15 април т.г. проф. Евгений Гиндев в статията си “Модернизация на съзнанието или...” го интерпретира по следния начин: “Забрана на държавните чиновници за изказвания под каквато и да е форма на положителни съждения за Съветския съюз под заплахата от незабавно уволнение”. Както биха казали в Одеса, това са две големи разлики, проф. Гиндев”.
Аз продължавам да твърдя, че моята интерпретация произтича от духа на програмата и затова е вярна, но ми е много, много интересно откъде и поради що г-н Георгиев е така уверен какво ще кажат в Одеса – той да не е от Одеса? Ако говорим по същество, пред нас е ярък образец на модерните увъртания на съвременните руски „демократи”, които се свеждат, от гледна точка на теорията на познанието, към разделяне на обекта на познанието от субекта и оттам - до разкъсване на познавателната верига и деформация на крайния резултат. Това е скелетът на спекулативната конструкция. Така се раждат безсмислици като опита за отделяне на Сталин от победата на Съветския съюз - войната е спечелена от народа, а не от Върховния главнокомандващ и от неговите генерали, или да кажем, юридическо осъждане на исторически събития, станали при съвсем други условия.
Ето един пример. Съд осъжда мафиот заради тежко престъпление, а съдията обяснява мотивите на присъдата така: „С тази присъда се осъждат престъпленията на мафията, а не мафията като такава”. Горкият съдия! Веднага след произнасяне на присъдата ще го изпратят в лудница. Ето втори пример. Упорито се твърди на най-отговорно държавно равнище, че Сталин само е пречил на руския народ по-бързо и по-безболезнено да спечели войната. Но народът като такъв (който и да е народ) никога не е печелил сам война. Народът трябва да се мобилизира, трябва да се раздели на взводове, роти, батальони, полкове и дивизии, трябва да се въоръжи и обучи, трябва да се поведе на война. Досега някой да е чувал, че битката край Ватерло е загубена от френския народ? Или че образуването на България е дело на българската орда? Що се отнася до „преченето”, то колкото Сталин и да е пречил, народът все пак е победил. Кой знае защо, при управлението на антисталинистите, народът не успява да постигне нищо. Излиза, че или антисталинистите пречат много по-силно на народа, отколкото Сталин, или тяхната помощ е такава, че вредата от нея е повече, отколкото от Сталин.
Ето трети пример. Защо Ленин не отмени присъдата на царския съд на своя брат? Защо болшевиките не отмениха присъдите на царския съд на всички пострадали революционери, в това число и на декабристите? Ами много просто. Това бяха присъди на друга държава на базата на друго законодателство, което беше отменено от самия факт на революцията. Представете си, че сега вземем да съдим кроманьонците по статиите на нашия Наказателен кодекс. Голям смях ще падне. Впрочем, това го е разбирал още Хегел, но кой днес чете Хегел? „Във всяка епоха има такива особени обстоятелства, всяка епоха е толкова индивидуално състояние, че в нея е нужно и възможно да се вземат само такива решения, които произтичат от самото състояние” (Хегел, Философия на историята, том 1. „Евразия”. София, 1995. с. 12).
Извращенията на „демократичния ум” се поднасят на интелектуалната „маса” като истина от последна инстанция и от нас се иска не само да я приемем, ами и да й се възхищаваме.Самият факт на назначаването на М. Федотов – бивш член на политическия съвет на „демократичната руска партия” Съюз на десните сили” (нещо като аналог на българския СДС и като него отдавна банкрутирала политическа партия) и действащ член на Комитета „2008: Свободен избор” (сборище на руските „десни”) – за съветник на президента на Руската федерация и за председател на съвета при президента по развитие на гражданското общество и по правата на човека, вече издават определени намерения в част от руския политически „елит”. Дали г-н Георгиев не е стимулиран от представители на този „елит” за своите писания и дали този „елит” не е в близко родствени, братски отношения със своето българско русофобско подобие?
Що се отнася до „чугунизираните български сталинисти и болшевики” е ясно, че съдържателен диалог в неуважителна езикова среда не е възможен. Всеки нормален и непредубеден човек, като гледа и слуша антисталинистите и подобни на тях „хуманисти” и „човеколюбци”, не може да не стане сталинист. „Това, което лежи извън личния опит на човека, не може да бъда разбрано от него в истинските му мащаби”, казава Франц Розентал (виж книгата „Тържеството на знанието”. изд. „Наука”.Москва, 1978. С. 20). По този повод е съвсем уместен въпросът: Кой сте Вие, г-н „товариш” Георгиев? Изложеното е само малка част от това, което може да се каже по повод на руската програма и на нейните адепти.
В Русия има не само руснаци, представяни от г-н Георгиев, и аз препоръчвам на моите читатели аналитичната статия на Модест Колеров – „Натрапената на Медведев предизборна „десталинизация” е невежество, инквизиция и гражданска война”, поместена на сайта на „Военное обозрение” (оригинал може да се намери на линка http://www.regnum.ru/news/polit/1395093.html#ixzz1Ko8ywrfM). Последните изследвания показват, че 90 % от руснаците са против програмата, одобряват я 10 % (виж сайта www.warandpeace.ru от 1.05.2011 г.). Много убедителен е Сергей Кургинян във в. „Завтра” от 4.05.2011 г., има и редица подобни публикации, като тази на известния телевизионен коментатор Михаил Леонтиев (www.iraqwar.mirror-world.ru от 5.05.2011 г.).
Реших, че за нас, българите, по-важният въпрос е какво отражение в България ще даде евентуалното осъществяване на въпросната програма дори само в Русия. Затова ще се спра още един път на проблема: и все пак,
какво е “българска
русофилия?”
От време на време в българското обществено пространство се разгарят споровете за значението на българо-руските отношения, за ролята на Русия в съдбата на нашата страна. Отминалото време попритъпи хамалската терминология от началото на „прехода”, когато отрицанието на новопръкналите се демократи беше пълно, когато апелираха към по-близка и по-далечна история с призива за пълно духовно откъсване на България от Русия, да не говорим за политически и икономически отношения. Но рецидивът остана.
Сега русофобията приема официално чисто икономически „дрехи” във връзка с проектите „Южен поток” и АЕЦ „Белене”. Обадиха се и „стари муцуни” като Едвин Сугарев и Евгений Дайнов. Някакви обществени организации отново повдигнаха въпроса за премахване на Паметника на Съветската армия в София и паметника „Альоша” в Пловдив. Техните действия се рекламират от средствата за масово осведомяване, докато за инициативите на русофилските организации почти не се говори. Активизираха се и интелектуалци от времето на социализма, разкаяли се и приели новата „вяра” – Иво Инджев и Стефан Цанев. И докато за външната компонента на българската русофобия всичко, повече или по-малко, е ясно, то за българската русофилия тази компонента не се обсъжда, за нея не се говори и всички разговори около нея се пресичат по най-категоричен и понякога, груб и невъзпитан начин. Личното ми мнение по този кръг въпроси е известно и все пак, няколко нови нюанса съществуват и ми се иска за тях да поговорим.
Прави впечатление, че българските русофили като че ли се притесняват на висок глас да огласяват и да защитават своето верую. В сравнение с крясъците на русофобите русофилите звучат приглушено и някак си смутено, като че ли за нещо се оправдават. Е, размахват се знамена край Казанлък, но събитието е твърде капсулирано. Не съм чул русофил да заяви гордо и открито като капитан Списаревски: „Ще се бия срещу всеки, който нападне България. Срещу руснаците няма да се бия, защото сме братя по кръв!” Не си представям някой русофил да излезе и да каже: „Искам АЕЦ „Белене” да се строи и да го строят руснаци, защото сме братя по кръв!” Признавам, че в случая преувеличавам, но го правя нарочно, за да подчертая извода си – не е ясен и не се артикулира смисълът на българското русофилство днес, какъв е той, защо е нужен на българите и на България, каква историческа перспектива има и в каква реална политика трябва да се изрази. На второ място е отношението на днешна Русия към България. Тук въпросът става още по-болезнен. Моят скромен опит да го интерпретирам се натъква на пълно отрицание от руска страна и предизвиква неочаквана истерика в някои български политически и медийни среди. Интересното е, че въпреки отпора, самите руснаци много добре го разбират, но нещо им пречи да го дискутират на доброжелателна основа. Наскоро (26.04.2011 г.), в. „Нова Зора” препечата статия на руската изследователка Олга Решетникова (виж сайта Stoletie. Ru от 18.04.2011 г.), посветена на Априлското въстание. Ето какво казва тя: „Руското ръководство проявява равнодушие към България, периодически спомняйки си за нея във връзка с поредния енергиен проект”. Има и много други неща проблематични за руско-българските отношения, по които, ще се повторя, съм писал достатъчно подробно. Но като че ли темата е неудобна и за руснаци, и за българи, а това е лошо, много лошо и може да има сериозни негативни последици.
Затова реших, че не е излишно да изразя моята позиция по въпроса за българската русофилия, още повече че разполагам и с почти официално тълкуване, изразено от „главния български русофил” Николай Малинов (така е представен) в интервю пред Stoletie. Ru от 1.05.2011 г. „Русофилството в България има дълбоки корени. Ако внимателно се вгледаме в историята, руснаци и българи не само имат общи корени, те са един народ. Това се потвърждава от общия език, общата азбука, общата провославна вяра, общото цивилизационно възприемане на света... Имаше период, през който на българите се внушаваше, че трябва да обичат само „червените руснаци”, но ние приехме и повече от 20 000 „бели руснаци”. Българите винаги са обичали руснаците просто защото са руснаци”. Българската русофилия наистина е с исторически корени, но самата обосновка и мотивировка са съмнителни. В днешно време това е равносилно да кажеш: „мразя негрите, защото са негри” – изглежда старомодно и с расов отенък. От друга старана, чувствата и емоциите на големи групи хора са съществено от друг характер в сравнение са чувствата и емоциите на индивида – виж колективното безумие на американците от убийството на Осама бин Ладен. Да агитираш АЕЦ „Белене” да се строи „от руснаци, само защото са руснаци”, изглежда детинско, ако не и по-лошо. Без да стигаме до Симеон Велики и до Иван-Асен Втори, ще кажем, че първоначално българската русофилия се е свързвала с българските надежди за освобождаване от турско робство (трудно е да си представим русофилия по времето на Първото и на Второто българско царство). Съвремените цивилизационни и политически подходи трудно издържат мотивировка от типа „любов въобще” като колективна характеристика– никаква подобна любов към българите не се забелязва в днешна Русия. И ако в Руската федерация все още има „любов въобще ”, тя е към сърби и към гърци.
Ето какво казва Анатолий Уткин, директор на Центъра за международни изследвания към Института за САЩ и Канада на РАН: „В света нас ни обичат три народа: белоруси, гърци и сърби. И ни обичат независимо от ставащото в момента. Ние инстинктивно се разбираме. Една религия, един исторически опит”. (Агентура.ру от 2002 г.). Подобни изказвания са още един повод по-внимателно да се вгледаме в българската русофилия, как тя е възникнала и каква е всъщност.
