Иван Славков, аристократът от Ючбунар, никога няма да бъде забравен, защото имаше голямо сърце, неподражаем дух, бликащо чувство за хумор, беше широко скроен, братски откровен и до почуда одухотворен.
Той направи добро на хиляди хора и не е причинил зло никому. Само това е достатъчно, за да обясним огромната обич към него, която изпитваха хора от “всякой пол и занятие”. Професионалните му качества действаха като ядрено гориво за колегите му и от телевизията, и от спорта... пък и навсякъде, където се озовеше! Но над всичко това беше любовта му към България.
Ненаситен за живота, Иван Славков си остана такъв докрай. Достойно ест за такива личности!
- Какво не знаят хората за вас?
- Може би не знаят, че аз съм доразвил анкетата, която правят дъщерите на Маркс, където той казва, че нищо човешко не му е чуждо. А след като пороците са черта на човека, всички пороци са ми присъщи! Така развих теорията на Маркс! То е публикувано в чуждите философски издания, само в България не му обръщат внимание.
- Каква сума пари би ви направила щастлив?
- Няма такава сума на света! Щастието за мен е да съм там, да присъствам на събитието! Скучно ли ви е, другарю Славков, ме питат. Да, скучно ми е. Къде – където ме няма, отговарям аз! Щом съм там, значи не скучая. Както казваше Васил Цонев – не сядам на маса, на която не мога да платя сметката! Парите са за това – да си отиват.
- Какво ви разплаква най-често?
- Плача, разбира се... Първият вик на човека е плач. По-късно той или остава човек и плаче, или става тиранин и кара хората, другите, да плачат...
- В какво сте най-уязвим?
- Като видя нещастен човек, сакат човек, болен човек и ми става мъчно. Защото е несправедлив животът! Не говоря за друго. Не говоря за политика, за партии и власт, а за човешките несрети.
- Как една жена може най-лесно да стигне до сърцето ви?
- Няма нищо ново от Адам и Ева под слънцето! Всички зависим по една или друга схема от останалите. Това е трептенето в тази хомогенна среда – човечеството. Няма нищо по-красиво от жената! В целия животински свят, защото и ние сме животни, всички останали мъжки индивиди са по-красиви – елени, пауни, фазани, каквото искаш. Само при човешкия род жената е по-красива от мъжа! Знаете ли кои са двете най-красиви неща според французите – кон да тича и една красива жена да слиза по стълби. Затова, ако сте забелязали във френските ревюта, 90 % от жените слизат по стълби.
- Кое ви притеснява повече – ислямският радикализъм или американската доминация?
- Мен не ме притеснява нищо, защото аз си имам своя гледна точка. Лошото е, че нямам властта, силата, парите, технологиите, а и нямам право да се разправям с тия крайни дивотии. Всеки е прав за себе си, мен нищо не ме притеснява!
- Как мислите, възможно ли е държавите в Европа да се обединят и да станат отделни щати от една страна по примера на САЩ?
- Първо, САЩ не са държава, а предприятие! След войната един от техните президенти казва, че експериментът за създаване на държава, за създаване на нация още не е завършил. Кенеди каза на стената – “I am a Berliner”. Стената стоеше там. Тази стена падна, а сега Щатите строят стена към Мексико. Една страна, създадена от най, най-ниска категория хора, от прошляците на Европа. Те извършиха най-големия геноцид, изтребиха местното население – индианците, взеха земите на Мексико и сега те ще ми диктуват живота! Така че за това изобщо не ми се говори.
За Българската армия
“На никой не се харесва това наше чупене на кръста. Вижте Турция как отказа. Вие знаете, че аз съм генерал от двете ведомства и ги разбирам тези работи. Какво се получава: едно време 140 000 души армия имахме, а генералите ни се бореха за мир по света. Сега армията ни по численост е по-малко от полицията, а Мони Паси, който също като Свинаров съм уволнил, се пъчи да се бие”.
- Любима книга и писател:
- И Марк Твен, и руски автори чета, препрочитам ги. Има и един-двама американци – Греъм Грийн – “Нашият човек в Хавана”, Харпър Ли – “Да убиеш присмехулник”... Има остроумни хора, на които завиждам. Завиждам, че не съм се домогнал до нахалството да почна да пиша литература. Аз съм израснал с книгата. Сега препрочитам “Цивилизацията” на Кенет Кларт, Монтен си го чета като Библия, Антон Дончев – “Време разделно”, мога да го чета и да го сънувам. Отдавна трябваше да бъде Нобелов лауреат, преди Иво Андрич. Хайтов, Анастас Стоянов... Чета си ги и ги препрочитам, защото знам, че като отворя следващата страница пак ще попадна на любимо мое изречение. Това са хора с голяма ценност и стойност в обществото. Марк Твен, Джек Лондон, говоря за тези представители на онова племе, което аз не уважавам, но те не са американци, те са световни автори.
- Любим политик?
- Тодор Живков! Ще има да му духат прахта още дълго време. Роден политик! Всичките ги правеше на маймуни, имаше държава, имаше всичко! Както казваше Живков – “Това, което построихме, вие не може и да го боядисате!”
За международното положение
“Къде отиваш ти бе, Робинзоне? Унищожихме си ракетите, вдигнахме си кльоновете по границите, а сега ни задължават наново да ги правим, за да не влизат кюрди. Какво се получава сега? Американците ще удрят Ирак, евреите ще ударят Палестина по същия мотив - тероризъм, а ние какво? Ще ходим на ямболския панаир да продаваме говеда. А говеда, както ви е известно, вече у нас няма. Когато тръгна лудата крава по света и стана голям проблем, аз бях на някаква конференция някъде в чужбина. Хората там ме питат: Професор Славков, има ли в България шап и луда крава? Аз им викам: Няма. А те недоверчиви: Не може да няма. В Турция има, а у вас да няма. Викам им: Няма, щото в България говеда няма. Има шест крави и аз ги знам поименно”.
Думи на Батето
• Из есето на Тодор Велчев-Тато
Иване, братко. Позволи ми да ти посветя тези думи за твоята седемдесетгодишнина. Ти винаги си воювал за България, особено през последните двадесет години на реставрация на назначен капитализъм, по пътя към “Пер Лашез”, в луксозен концлагер, и постъпателен геноцид.
Ване, оценката за твоята работа е общонародна. Ти не спря нито едно предаване, не пропусна нито една идея, която ти предлагаха. Бялата яхта на “Сан Стефано” плаваше успешно в морето на общественото мнение с помощта на твоя старпом – Христо Цачев, секънд мейд – Александър Бешков, помполита Иво Гановски, твоите навигатори и механиците Бонзо, Колича и Бронзола, режисьорите Асен Траянов, Благо Стратев, Роксена Кирчева, Орфей Цоков и разбира се, тв генерала Хачо и висшите офицери Янчо, Петко, Кево, Гарелов, Методи Георгиев, Васа Ганчева. Подканям всички живи да вдигнем тост за твоя рожден ден и да опразним до дъно питието живот...
Иване, ти напомни на новите господари, че нашият народ притежава кинжала на търпението и трябва да се съобразяват с него. За теб може да се напише роман. И не само за теб. Има и други забележителни българи по наше време, които бяха твои приятели – Богомил Райнов, Васил Попов, Павел Вежинов, Светлин Русев, Георги Йорданов, Боян Радев, Димитър Иванов, Захари Иванов, Юли Абаджиев, Иван Вуцов, Янко Чолаков, Янаки Рафаилов и Гец, вашия треньор по водна топка. Плеяда личности от всички среди и жанрове...
Иване, прости ми за маринистичните дивотии, чувствам се като изхвърлен кашалот на пясъка...
Нашият народ все повече оценява високо епохата на Тодор Живков. От теб знам за вашите разговори, но нямам право да ги оповестявам. Имах честта да присъствам на една среща в Бояна, с интелигенцията. Живков закъсня, а Людмила и ти бяхте представени на участниците от целия свят. Бил съм на десетки срещи с него, като работник, моряк спортист и писател. Когато четеше написани речи, Живков правеше сарми, а това впоследствие предизвикваше вицове по негов адрес. Към тях пък той се отнасяше като Де Гол – с хумор и дори някои сам разказваше. Но когато говореше спонтанно, от словото му бликаше енергия, жизнена практика и факти. Той беше в кръвообращението на нацията, от моряка строител Карауланов до писателя класик Емилиян Станев. За мен Живков си остава най-големият български държавник, водач с много качества, които нашият приятел от “Зора” Минчо Минчев определя така: “Живков владееше стъпките на лисицата и скока на лъва”. Но той не убиваше. Прегрешилите отстраняваше, колкото и да се способни, с думите: “Всичко имате, защо откраднахте от труда на народа?” Такъв бе случаят с Георги Найденов и капитан Вълчанов, комисиони от сделки, което за света на капитала е нормално... Последваха думи за силата и огневата мощ на танковете, самолетите, ракетите, бойците и командирите, сдружените армии и значението на СИВ и Варшавския договор. Тогава чух, че нашата икономика е на осемнадесето място в света, славата на нашата безплатна медицина, образование – световно, достъпен курорт за всички, нулева безработица.
Иване, братко, нашият живот беше предаден от паразитната номенклатура, начело с човека с белега и пияния мужик! От глупост, от алчност, но беше подло. Ти и аз не го предадохме, ти, принцът, и аз, просякът, сега само просяк през последните двайсет години...
Поел жезъла от великия генерал Стойчев, ти ръководеше спорта с душата си. Твоята усмивка насърчаваше нашите олимпийски и световни шампиони, разбира се, и държавата даваше своята лепта, като за всичко друго. “Две Българии създаде нашият народ!” – вечно ще кънтят думите на Живков. А сега нищо не остана от тях. /.../
И ти, брате, страдаше от предателствата. Помниш ли, когато Луканов стана премиер, подгониха те за колекция оръжия, сина ти арестуваха, после го оправдаха. А ти излезе от ареста и всички те прегръщаха, беше на премиера на книга в НДК. И тогава те попитах кой ти сложи капана, а ти отвърна “Андрей”, кой Андрей – попитах пак, “Моят приятел Андрей” – отговори ми.
Ти, брате, зае позиция и срещу войната в Ирак. Беше и моя позиция, и на много други свестни хора. Начело с Минчо от “Зора” и Венци Начев говорехме срещу войната, но нямаше как да я спрем.
Имах един приятел, разузнавач. Ние със Зангадора го прехвърляхме зад граница под рибарско прикритие. Този герой умря в страшни болки. Преди да си замине, извика ме в Южния парк и ми каза: “На Иван му готвят капан. Предупреди го да е нащрек...” Кодовото име на операцията било “Капан за принца”.
Хукнах да те търся, но новите ти приятели те баткосваха и плячкосваха каквото можеха. Коко Ексеров ми беше последната надежда да стигна до теб, но почина... Не можах да открия нито Христо, нито Сашо. Иване, прощавай, но тогава си рекох, че Принцът е изоставил своя брат просяка. Но не знаех твоите проблеми. На летището в София те изпратихме с легендарния лекоатлет Стоян Славков, ти беше спокоен и умен, дори се шегуваше – “Жалко, че не можах да взема милиона, да го харчим заедно”...
Иване, още много неща мога да разкажа.
Талантът ти е огромен, Ване. Ти си човек от световна класа, теб те обичат по цял свят.
Ти си българин, Ване!
(ПП. В словесния колаж, посветен на Иван Славков, са използвани материали от печатни и електронни медии, както и текстове от в. “Нова Зора”)
