Историята е книга, чиито страници не могат да се късат и да се тъпчат с крака – това ни е завещал мъдър човек отпреди 200 и повече години. Днешните медийни мъдреци твърдят, че атентатът в “Света Неделя” (16 април 1925 г.) е сатанинско дело на комунистите, следствие на неоспоримия факт, че са изчадия адови. И че Комунистическата партия още през 1891 г., на Бузлуджа – 120 години оттогава, - бидейки в най първи пелени, както и в цялата си сетнешна история, най паче в социалистическата епоха, се е занимавала неотстъпно със социални буйства и шикании, с въстания, кинжали и терор. Целта? – Да изтреби до крак българския народ (както Хитлер евреите!) и да изтрие от лицето на земята хилядолетното име България.
Признавам, че философската ми подготовка по история е едностранчива – домогнах се и спрях до Хегел. Които сме учили Хегелова методика знаем, че в обществените течения, както и в природата, нещата си имат зародиш, проява, зреене, отрицание и пак зародиш; че новият кълн носи в себе си – също като код – миналото и настоящето, и ги телеграфира в бъдещето. Примерът е сред нас: тийнейджърите, които рушат стадионите и чупят трамваите, и ги правят годни за претопяване, буйстват безпаметни из улиците, трошат витрини и се бият с полицията като гладиатори. Отде се взе този отровен плод? Нещото не може да произлезе от нищо. Казва ни го Хегел, потвърждава го Дарвин. Тийнейджърите взеха пример като от жив огън от януарските дни на 1997 г. в София, гледайки своите батковци, татковци, майки и лели. Разбрахме тогава, цяла България го разбра, че от гражданите повече не ще се иска, нито ще се търси отговорност за поведение, колкото и противообществено да е. Предводители на безчинствата тогава бяха Иван Костов – днешния псалт срещу АЕЦ “Белене”, и Надето Михайлова – височайши депутат в Европейския парламент, която пледира за разум и взаимна поносимост между европейците.
В онова време – януари 1997 г., Надето и Иван Костов, вплели в предана взаимност длани, предвождаха тълпата на площад “Батенберг” в София. Синята революция беше в апогей!
Запалваш Партийния дом – наоколо тържествуват в диви танци бушмени и бели човекоядци, начело с шамана им Константин Тренчев, атакуващ парламента – за да унижи демокрацията! – възторзи заливат улиците под звуците на “Шуми Марица окървавена...”. Къртиш павета и ги хвърляш срещу автобуси и линейки... Биеш народни представители и ги дърпаш като вързани мечки, след което на тепсия получаваш властта в държавата... Като знамение – взривяваш Мавзолея, т.е. оскверняваш гроб. При непоникналата още трева, връз гроба, пие бира, облекчава се, яде кебапчета и се уригва видно със свитата си некрофили Евгени Бакърджиев. Бакърджиев – днес потънал вдън земя от безсрамие, някога бе “герой”, когато времето бе “тяхно”, а денят на срама бе въздигнат – под патронажа на президента Петър Стоянов – за Великден на България.
Каквито и да ги приказват по телевизията, аз знам, че диалектиката си е диалектика и нещата в обществения живот се съчленяват едно с друго като зърна от броеница и произлизат едно от друго. Макар и без капка значимост в очите на днешните политици – халифи за един час, Хегел си е все още Хегел и важи не само за западните части на Европа, но и за Восточна България.
Знаменитият биограф на европейската цивилизация Стефан Цвайг нарича годините преди Първата световна война светът на сигурността. Не че тогава времето бе спряло и влакът на историята застинал, но от Френско-пруската война до изстрелите в Сараево – цели 40 години! – Европа живееше в мир, либерален ред, поносимост между държави, народи, етноси и малцинства. След 1914 г. нещата под европейското небе се срутиха и никога не си върнаха предишното равновесие. Диктатите от Версай и Ньой не само не възстановиха мира, но посяха драконовите семена на разпри и раздори, които след 20 години отново разстлаха мъртвешките си цветя из Европа. В дълбока меланхолия Стефан Цвайг стенеше: “Между двете страшни войни беше страшният мир...”
И под българското небе никога повече не грейнаха обществените порядки отпреди Общоевропейската война. След като три години убиваха и биваха убивани, синовете на българския народ се върнаха от Добро поле, но през метежните арки на Радомир и Владая, носейки със себе си освен заредени пушки, още разочарование, омраза и порив за мъст.
Кой събори подпорите на българското общество и отключи началото на една – къде гореща, къде студена! – гражданска война, която без прекъсване през всичките години продължи до 9 септември 1944 г. Кой? Отговорът е оглушителен: Фердинанд, чиито тленни останки ще бъдат изровени тези дни от Немско и с национална признателност ще бъдат положени в българска земя. Той ни въвлече във войната, предупреждаван при това, че единственият начин да спечелиш от една война, е да не участваш в нея.
Тикнат с доживотна присъда в затвора от същия Фердинанд, Александър Стамболийски се зае вече през 1920 г., подобно на Сизиф, с тежката задача да помести заседналата в пропастта България. И младият земеделски водач поведе страната по пътя на избавлението. Подаде ръка на хилядите бежанци, на безимотните и нещастните, овладя жилищната криза и спря стремглавото обезценяване на лева; постави наченки на съживяване на разстроената индустрия, пресече опорочената търговия и вля живот в западналото земеделие с един почти ленински декрет: “Земята на тези, които я обработват”. По-нататък даде прицелен удар срещу незаконно забогателите, с желязна пета натисна спекулантите и на мястото на разбитата фронтова армия създаде славна трудова повинност; повинността просъществува за благото на България цели 70 години! На това величаво дело на Александър Стамболийски сложи надгробен кръст “синьото” цунами, което заля България. Персонално злочинците се именуват Филип Димитров, Иван Костов и упоменатият по-горе водач на демокрацията Евгени Бакърджиев, при гузно сведените глави на мозеровци и пинчевци – все “земеделци” уж божем.
През април 1923 г. бяха проведени избори – Ал. Стамболийски искаше да узнае вярна ли е стрелката на неговите хоризонти. Резултатите бяха зашеметяващи: 212 депутати получиха мандат на упражняваната политика, срещу 33-ма против. Истината е, че този факт главозамая донякъде управляващите, но в несъизмеримо по-голяма степен тласна към параноя, лудост и безумие – няма да се уморим да го повтаряме! – злостната българска буржоазия. Тя видя интересите си, избити от нейните ръце и съзря очертаващия се класов изгубен рай...
Изневиделица, на 9 юни 1923 г. демокрацията в България стана жертва на антипарламентарен преврат: министър-председателят Стамболийски, току що получил 70 % от гласовете на българския народ, бе издебнат в родната си къща в село Славовица, пленен, съборен на пода и – простете за нечовешката дума – заклан. Досущ както видяхме преди няколко години по телевизията да правят това чеченци с едно заловено от тях руско войниче...
Пита се в задачата: кой приложи беззаконието и постави това беззаконие на трона на българската държавност? Александър Цанков, с височайшето писмено съгласие на 29-годишния цар Борис Трети. Българският народен земеделски съюз бе обявен вън от закона и дамгосан като антинародна и антиобществена организация... За да унижат докрай Стамболийски, актьорите на преврата му приписаха сръбска мисловност.
Това, което стана след преврата, бе триумфален марш на покварата. Отвличанията на мирни граждани, провинили се със симпатии към съборената власт, стана нещо обикновено и улиците опустяваха далеч преди залез слънце. Надигнаха се македонстващите и пищовите им затрещяха. Работниците по чистотата едва смогваха да прибират труповете от улиците и да измият пролятата кръв.
Но пролятата човешка кръв, както добре знаем от Шекспир, не се измива с вода.
Президентът Стоянов казваше, че според както той мисли, Септемврийското въстание е нецивилизован, терористичен акт, насочен срещу съществуващия ред. Добре казано, няма що... Жалкото е, че един юрист, станал президент на нацията, е неграмотен по философия на историята. Защото кои са държавноправните извори на управлението на Александър Цанков? Превратът срещу едно парламентарно избрано правителство не е ли терористичен акт преди всичко и на първо място? Какъвто терористичен акт е – идва ми на ум в момента – атаката на тълпа уличници към един, някой, или кой и да е парламент...
Макар отдалечен календарно повече от седем десетилетия, атентатът в “Света Неделя” си остава все така исторически близък, оптически ясен, осезаем и зловещ. Разумът отпуска безпомощно рамене пред стореното. Само че кой пръв даде открит лист на разрушителните елементи, които дремят във всяко общество и гнездят във всяко обществено движение? Две години преди това правителствените шпицкоманди на Александър Цанков гонеха българските селяни като дивеч из полето и ги застрелваха; връзваха ги като роби и ги давеха във водите на Огоста, Марица и Дунав.
И при атентата в “Света Неделя” се потвърди старият закон, че колкото по-брутален е натискът на горните, толкова по-отчаян отпор дава отдолу народът. В подобни моменти безумието взема връх. След експлозията, под рухналия купол на катедралния храм загиват 120 скъпи наши съотечественици. Правителственият терор-отговор погълна още 2000, също така скъпи български чада. Мислехме, че гражданската война, във вихрите на която бе тикнато българското общество след 1918 г., приключи на 9 септември 1944 г. Не че в първите дни след тази дата липсваше отмъщение, преследване на невинни, посегателства срещу личната свобода и безправие.
Двайсет години след т- нар. промяна – името й само колко е подло, - гражданската война е възобновена. След като през 1997 г. “сините” завзеха властта, поставиха вън от закона всички наши съотечественици, които са се родили, израснали, учили,любили, гледали деца, работили и живели в една епоха, отричана, отхвърляна и тъпкана с крака.
Какво да се прави? Изниква отново вечният въпрос. Лилов, Първанов и други чистосърдечно, но наивно смятат, че БСП трябва непрекъснато да се извинява и да се извинява. За какво? И на кого? И кой дава право на един или друг ръководител на БСП да върши това и да заиграва не със свои, а с чужди? От чие име и за чия сметка? За да налива вода в празната воденица на неразумните, немислещите и безчестните?
На моя другар по партия Първанов ще му кажа само едно: “Внимавай в картинката! – от нея ни гледа Хегел и двамата му наследници по права линия – Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Маркс беше обявен за учен на хилядолетието! Внимавай, Георги, защото историята е отмъстителна!”
