През съдбоносното лято на 1398 г. над българската земя настъпва петстотингодишната нощ на турското поробителство. За това свидетелства летописната бележка на българския книжовник, свещеноинок Исая Серски, ученик на Патриарх Евтимий. “...И такава нужда и жестокост заля всички западни градове и страни (западната част на Балканския полуостров, б.р.), каквато нито уши са чули, нито очи са видели!.. Измаилтяните се пръснаха и полетяха по цялата земя като птици по въздуха. Едни от християните те заколваха с меч, други отвеждаха в плен, а останалите покоси безвременна смърт. Онези пък, които бидоха пощадени от смъртта, бяха погубени от глад, какъвто не бе имало от сътворението на света...”
Но и в най-безизходните години на робството надеждата за свобода гори в сърцата на българския народ. Волята за свобода намира израз още по време на хайдутството и пет века продължава възправянето на един народ, разпъван на кръст, но не и паднал на колене.
“Мрачна и жалостна е нашата история от падането ни под турците, дори и до наши времена” – пише Христо Ботев. “Тежък и възмутителен е животът на свободолюбивия някога български народ. Страшен хомот тежи на врата му, тежки вериги, в които и до днес пъшкат бащи и майки, братя и сестри – злодейства, безчестия, колове, бесила, мъки, тъмница. Свирепстват кърджалии, фанариоти, чорбаджии, черкези, с една дума - зло, варварско зло, което само едно азиатско въображение може да обхване, зло от завоевателя Мурада до реформатора Азиса – това са страниците на тази история, Кървави страници” – завършва Ботев.
И гръмна черешовото топче! И екна Възванието:
“О, българино! Докажи, че живееш и ти, покажи как знаеш да цениш скъпата свобода.
Чрез днешното си въстание ти ще добиеш свобода, със бой и със собствената си кръв. Счупи хомота, който сече твоя врат, като с трион!
Ти, който търсиш свобода, чест и човешко право за себе си, пази също свободата, честта и правата на оногова, който го потърси при тебе. Защити ги!
Бъди юнак неустрашим срещу неприятеля, сражавай се, воювай геройски; но не отказвай благоволението си и към роба!
От днес, в името на българския народ, ние обявяваме пред целия свят, че желаем: или свобода, или смърт на сичкото население.
Напред, напред, братя! Бог е с нас!”
И пламъкът на величавото Априлско въстание опърли небесата на България и дори с река от кръв не бе угасен.
Огънят на този бунт бе поддържан от вековната саможертва на знайни и незнайни българи, с революционната дейност и организаторски талант на бележитите синове на България като Раковски, Левски, Каравелов, Ботев и хиляди други техни съратници. Те пробудиха и утвърдиха националното самосъзнание на народа, въодушевиха го и го вдигнаха на борба. Едно поколение, събрало страданието и мъките на петстотингодишното робство с жаждата за свободен живот, обедини героизма на българите.
Звънът на копривщенските камбани и Кървавото писмо на Каблешков възвестиха началото на битка със съдбоносни последици. В това въстание намери израз всичко най-вдъхновено, на което е способен нашият народ. Десет дни щастие, през които с всяка щастлива сълза бе изкупвана петвековната мъка. След 10 дни в една чудовищна касапница въстанието бе удавено в кръв. В него се прояви в цял ръст стаяваната векове наред българска същност, за да се материализира най-хубавото от идеалите и вярата на народа в мечтата му за свободно бъдеще. Затова може би османските турци, събрали варварщината си от всички векове, удавиха в кръв Батак, Брацигово и Перущица, Пещера, Панагюрище и Клисура. Над 30 000 мъже, жени и деца бяха избити и отведени в робство, а 12 000 - хвърлени в занданите от Одрин до Диарбекир.
Но жертвите на мъчениците народни не бяха напразни – те издълбаха бездната между българския народ и султанския деспотизъм и пропукаха като земетръс устоите на феодално деспотичното иго.
Отблясъците на горящите села и градове, стоновете на умиращите, писъците на децата привлякоха вниманието на световната общественост. Издигнаха се масови протести против фанатизираните турски пълчища и мълчаливата политика на съгласие на европейските правителства. Заговориха посечените детски главички, раздвижиха се труповете от общите ями в Батак и Перущица. Тайната на ужасните зверства не можеше да остане затулена със завесата на мълчанието или затрупана с пръст. Човешката съвест заговори в защита на българския народ. Нейни изразители станаха редица велики умове, бележити личности и видни революционери от онази епоха. Сред тях се открояват имената на Виктор Юго, Гарибалди, Иречек, Гладстон, Дженюариус Макгахан, кореспондент на английския либерален вестник “Дейли нюс”. Посетил заедно с други анкетьори пострадалите селища, той написа кореспонденция от България като обвинителен акт срещу Високата порта и английските й покровители: “Има известни неща, които не могат да бъдат разследвани хладнокръвно. Има факти, при вида на които кръвта гневно закипява в жилите и кара мускулите да се свиват от внезапни негодувания. Има неща твърде ужасни, за да позволят каквото и да било спокойно разследване; неща толкова позорни, че окото отказва да ги гледа, умът да ги обсъжда; има факти, които будят отвращение и те карат да се бунтуваш, факти, които започнеш ли да се ровиш в тях, отказват да ти се покоряват. Такива именно са фактите, които дойдох да разследвам.” В кореспонденцията си от Батак на 2 август 1876 година Макгахан информира: “Аз видях най-страшните неща в света... Приближихме черквата и училището. Тук земята беше покрита със скелети, по които висяха още дрехи и части от вонящо месо. Под камъните на развалините на училището лежаха костите и пепелта на 200 жени и деца, изгорели живи между четирите стени.”
В същото това време безкрайните руски простори се тресат от свещения гняв на братския руски народ, почувствал дълбоко, по славянски, трагедията на българите. Всеобщият подем за оказване на реална помощ обхваща всички слоеве на руското общество – от Славянския комитет в Петербург през миньорите в Донбас и мужиците в Поволжието. Гениални поети, писатели и учени настояват императорското правителство да вземе енергични мерки в защита на братята славяни от двете страни на Балкана. “Дългът на Русия и руският народ – пише Иван Аксаков – е да спасят българите от турския гнет.” “На руския народ лежи отговорността да се бори за свободата на балканските славяни, та каквото ще да стане” – пише поетът Некрасов.
Поразяващите факти, които съобщават кореспондентите от България, не оставят равнодушни нито императорското правителство, нито дворянството, нито войската - от обикновения солдат до генерала.
На 6 юли 1876 г., начело на 1000 доброволци българи в бушуващата Сръбско-турска война, загива капитан Николай Алексеевич Киряев – секретар на Петербургския Славянски комитет. Загива в открито сражение сред узрелите жита край с. Раковица, покосен от пет куршума. До последен дъх повтаря своя призив: “Вперед, братцы!”
Русия е потресена от неговата смърт. Гръмват в скръбен набат камбаните на хиляди православни храмове. Екват упокойни молитви. Прочувствени слова на духовни йерарси начертават мисията на руската отговорност за свободата на брата роб.
На 11 ноември 1876 г. в реч пред московското дворянство император Александър II – Цар Освободител, обявява, че ако на предстоящата конференция на посланиците на великите сили в Цариград българският въпрос не намери разрешение, Русия с оръжие ще стори това. Отттам до резолюцията за свободна България и манифеста за войната, донесли българското въскресение за нов държавен живот, започва новото поле на подвига и територията на българската признателност.
135 години от онзи съдбовен април се вее зеленото знаме на Свободата с българския лъв и с огнените думи “Свобода или смърт!” И ще плющи в незабрава срещу ветровете на историята – “България ще пребъде въпреки всичко!”.
