Русия изживява новото си жестоко време. И за пореден път някои се опитват да я “отпишат”, да я зачертаят от списъка на страните с бъдеще. И е обяснимо, когато това го правят други, но е отблъскващо неморално, ужасно е, когато с това се занимават българи. Защото ние, българите, имаме дълбоко екзистенциален, исторически ангажимент към страната и народа, на която дължим новата си, трета поред държавност.
Съдбовната свързаност на България с Русия не подлежи на никакво съмнение. В един свят, в който вече няма и не може да има геополитически абсолютно необвързани държави – от най-малките до най-големите, - нашето бъдеще не се подчинява на дилемата: или пълна независимост, или васално подчинение на чужда воля. Въпросът е за такава външнополитическа ориентация на страната ни, която да бъде подчинена на логиката на собствените ни национални интереси.
Водим ли се от тази логика, трябва да сме съвсем наясно, че историята на руския народ и руската държава основно се различават от историческия път, извървян от народите и държавите на католическа и протестантска Европа.
Русия никога не е преживявала епоха на феодална разпокъсаност. Нещо, което не е избегнала нито една средновековна европейска държава. И ако Русия има какво да се учи от Европа, още повече е онова, което Европа би могла да научи от Русия на полето на държавното строителство.
Това сигурно би се сторило прекалено някому, но е достатъчно да се съпостави развитието и възникването на Руската империя с онова, на която и да е европейска държава. От времето на Петър Първи в Русия периодично са се извършвали реформи, чиято главна цел е била именно европеизирането на гигантската държава. При тези усилия Русия неизбежно е усвоявала много от опита на европейските държави и народи. И все пак не това са били предпоставката и залогът за нейното собствено величие. Русия се осъществи и съхрани като велика световна сила не с онова, която усвояваше отвън, а с онова, което бе изначало нейна специфична идея в изграждането на държавата.
В продължение на цялата си история Русия разширяваше своето геополитическо и културно пространство органически, без предварително набелязани далечни цели и планове, с изключение на вековното й стремление към Цариград. В този вековен поход на юг великата славянска страна преоткри и нас, българите – народа, забравен от света. Българското етническо море се простираше тогава от устието на Дунав до Епир, от Банат до Босфора и от Дунав до Атон. Но за неговото съществуване, дори и след Наполеоновите войни, Европа не си спомняше. И ни откри Русия. И в безпаметството на историческия мрак и ние започнахме да откриваме Русия. Така народът ни, сложил началото на славянската християнска култура, се обърна с лице към народа, станал най-могъщият й пазител и продължител. Оттогава съдбата на България е неотделимо свързана със съдбата на Русия; оттогава българската култура става немислима без огромното, без решаващото влияние на руската култура. А българският език попада под мощното въздействие на върховите постижения на славянския езиков гений, съхранен и развит в руската духовна среда.
Изобщо през цялата първа половина на 19 век България в ускорен ход получаваше от Русия всичко онова, което щедро, преди пет века, й бе предоставила. Това бе уникален културен обмен, който по своята дълбочина и размах няма равен на себе си в световната история. И не можем да не приемем като благосклонност на съдбата, че успоредно с нашето трагично отсъствие от историята Русия налагаше своето мощно присъствие в нея. Тя извърши за славянския и православен свят това, което ние имахме като божествена мисия, но не ни стигнаха силите да осъществим.
Особеностите на руската мисия се формираха бавно, неусетно и в продължение на векове. Те носеха богохранимия промисъл на руския човек в неговия беден, суров и по неизбежност силно колективистичен всекидневен бит.
Историческият възход на Русия се осъществяваше като могъщо, бавно и непрестанно установяване на обединителното й доминиращо присъствие във всички новозавоювани пространства на изток и юг от Уралския хребет. И всеки опит да се спре, да се пречупи това разгръщане на руския държавнотворчески порив завършваше с пълен разгром за всеки, който бе дръзнал да му се противопостави. За триста години – от началото на 17 век до началото на нашия, т.е. по времето на царуването на Романовската династия – от малката държавица с петмилионно население Русия се превърна в гигантска империя, разпростираща се на 24 милиона квадратни километра и наброяваща 160 милиона души. Това трябва добре да се знае. Не за друго, а защото е невъзможно да се говори за Русия и да се отминава факта на нейното могъщество и гигантските й размери, разпрострени на два континента. С този факт се сблъсква всеки, който изучава руската история от последните 250 години.
Вътрешната динамика на прогресивно нарастващата държавна мощ на Русия се осигуряваше от духовните и материални сили на руския народ, на неговата изумителна, несравнима с нищо жизненост. Заслугата на Романовци и създаденото от тях дворянство, като блясък и слава на самодържавието, имаха подчинено, понякога и незначително влияние върху историческото ускорение на възхода на Русия. С времето те дори се превръщаха в спирачка за пълното разгръщане на духовните възможности и сили, стаени в недрата на руския народ.
Великата обединителна мисия на този народ бе просто използвана от самодържавието като една непоклатима основа на имперските домогвания. Царският дом и дворянството се опираха на бликащата от дълбочините на народа воля за единство, подчинявайки я на егоистичните си класови и съсловни интереси. Поривът към единство на руското геополитическо пространство идваше отдолу, от народа, а политиката на царстващата династия го центрираше в целите на самодържавието и империята. И империята бе построена именно върху тази органична основа, която стана главната предпоставка за възникването на гигантската по размери и многонационална по състав велика държава.
Така се изграждаше уникалната съдба на Русия, а тя бе и остана немилостива. И безпощадна. Защото най-голямата славянска държава трябва или да е велика, или да я няма изобщо. Среден път за Русия е невъзможен. Такава е страшната съдба и на нейния народ – най-великия, но и най-изстрадалия, най-упорития и най-всеотдайния в своите несвършващи саможертви.
Този избор на руската участ решително бе доказан в годините на най-суровото изпитание не само за Русия, но и за цяла Европа – през Втората световна война. Тогава само СССР устоя със сила на безпощадната хитлеристка машина. Устоя и Великобритания, но островното кралство не изпита прелестите на тоталната война на Вермахта по суша. Всички други европейски страни, без неутралните Швеция и Швейцария, бяха или сателити на хитлеристка Германия, или окупирани от нея.
Но страшната унищожителна схватка – най-разрушителната война в човешката история – бе между Съветска Русия и нацистка Германия. Това бе епична битка на цяла подчинена Европа срещу основната маса на славянството, срещу Русия. Сблъскаха се две идеологии – комунистическата, зад която стоеше могъщият масив на славянството с неговия интернационализъм, и фашистката, зад която стояха най-реакционните сили на Стария континент с техния етно-национален и класов егоизъм.
В цялата своя хилядолетна история православна Русия е била обект на агресии, на интриги и заговори, идващи откъде ли не и организирани от кого ли не. И през всичките тези хиляда години Русия почти непрекъснато е воювала. В нейните предели са нахлували татари и турци, шведи и французи, поляци и немци. И през цялото това време Русия е загубила само две войни. И на света стана ясно, че нейната земя не е свободно и беззащитно геополитическо пространство. И никак няма да е преувеличено да се каже, че всичко, с което Русия влезе като велика сила през 20 век, тя дължеше на своя войник. А той – това трябва да се знае – никога в руската история не е бил наемник, никога не е служил за пари на своята матушка.
Германският агресор не беше се поучил от горчивия опит на своите предшественици. И нацистите забравиха, че превърне ли се войната в битово всекидневие на въоръжения руски народ, Русия е несъкрушима. И страшна!
Русия дължи изключително много и на своето просветено дворянство. След досега с Европа по време на Наполеоновите войни Русия ,в лицето на един малоброен, но изключително образован елит започна бързо и безпощадно да се самоосъзнава, все по-внимателно да се вглежда в себе си. Не минава много време след саможертвения опит на декабристите през 1825 година и Европа е залята от невижданата по могъществото си дотогава вълна на руската култура. Неизвестната дотогава на образована Европа руска литература се превръща в истинско духовно чудо, а в края на 19 век тя вече е световен образец: Гогол, Пушкин, Лермонтов, Достоевски, Толстой. Сякаш събрала могъщата духовна енергия през вековете на студ и неволи, руската художествена култура избухва със страшна сила.
Но духовното пространство, отвоювано от една крайно противоречива обществена практика, не се очертава само от литературата, музиката, изобразителното изкуство. То обхваща и други територии – на науката и философията, в които Русия имаше също така своето силно присъствие. Това, което й липсваше, беше стабилна промишлено-техническа база и модерно земеделие.
Русия бе страна, в която съжителстваха абсурдни несъответствия. Тя представляваше едно странно съчетание на несъвместими за Европа явления. На суровото самодържавие противостояха най-радикалните за 19 век революционни движения. На огромната маса загубило своята нравственост дворянство противостоеше един малоброен, но мощен с духовното си и морално влияние аристрократичен елит.
Русия бе наричана тюрма на народите, но в тази тюрма православието не се и опитваше да измести исляма, католичеството или протестантството от техните територии. Славянската идея не смазваше националното самочувствие на неславянските народи.
Самодържавието бе грубо и тромаво, но имаше само едно изискване – пълно подчинение на централната власт. И нищо повече. Но в тази власт имаше място и за немци, и за финландци, за литовци, грузинци, понтийски гърци, за молдавци и евреи. И всички те, докато упражняваха волята на самодържеца и централната власт, бяха руски националисти.
Да, историята на Русия е сложна. Тя е низ от невероятен възход и жестоки падения. Но винаги воден от някакъв загадъчен свой исторически усет, подкрепян от безподобната устойчивост на своя дух, руският народ е поддържал основната линия на своята история – линията на незабележимия, бавен, но неотклонен ход за укрепване на собствената си държава.
Сега най-големият славянски народ на планетата преживява поредната национална трагедия. Нашите велики славянски братя са в беда и съвременни влъхви пророкуват скорошното разпадане на Русия.
Останал без съюзници заради престъпните предателства на политическата си върхушка, руският народ сега отново се нуждае от братска съпричастност. Не от съжалително съчувствие се нуждае той, нито от материална помощ, която никой – дори и да иска, не може да му даде, а именно от съпричастност. И ако за други тя е въпрос на добра воля, за нас, българите, е въпрос на нравствен дълг. И въпрос на грижа за собствената ни съдба. Защото последните 150 години показаха ясно: във възход ли е Русия, във възход е и България; страда ли Русия, страда и България. Страда, дори и повече. Има ли Русия – има и България. Няма ли Русия – няма и България.
