Наскоро прочетох в пресата, че е излязъл първият том от антология на разказа и новелата „Петдесет велики разказвачи”, издание на ИК „Кронос”. Новината ме заинтригува и си спомних, че през петдесетте години на миналия век големият немски писател Томас Ман направи „Антология на световния разказ” - с по един автор от всяка нация. За наша чест и радост той представи българската литература с разказа „Грехът на Иван Белин”. Големият белетрист с високи критерии е бил респектиран от моралните послания на изключителния български писател Йордан Йовков, от неговите герои, които в споменатия разказ откриват силата на майчинството в очите на убитата вълчица, същата, която преди това са проклинали заради загубите, които им причинява.
Прочетох първия том, както и заявените имена на авторите за втория. Първото ми впечатление бе, че преобладават англоезични автори – 24 от общо 50 – кажи-речи, половината. Има петима французи, по трима испаноезични и немци, по двама японци и италианци.
Великата руска литература, която мнозина от западните писатели признават за своя учителка по хуманизъм, е представена само от Антон Чехов и Константин Паустовски.
Сякаш съставителят, който обаче не е посочен, а е задължително при антологиите – не е чул за велики разказвачи като Лев Толстой (например „Отец Сергий”), Максим Горки (романтичните му разкази и „Приказки за Италия”), за Александър Куприн, Иван Бунин, Михаил Шолохов (автор на драматичните „Донски разкази” или „Съдбата на човека”), не е чувал и за Василий Шукшин, Валентин Распутин и плеяда други, достойни за подобна селекция. Включени са трима чешки, двама сръбски и един български автор. Нима с това се свършва приносът на славянството в световната духовност! Отсъстват дори творци от Полша, Беларус, Украйна!..
И този път българската литература е представена от Й. Йовков с разказа „Серафим” – наистина христоматийна творба. Но ако трябва да се съизмерваме с големите, трябваше да бъде включен „Песента на колелетата” или „Шибил”, или „Индже”... Последната новела по своята общочовешка проблематика и послания в духа на хуманизма според мен е равна на Гьотевия „Фауст”!
Сред англоезичните автори има наистина велики имена като Джек Лондон, Ърскин Колдуел, Ърнест Хемингуей и др. Ала има и такива, които са на средно равнище (в контекста на сборника) или дори навяват скука като канадецът Хенри Джеймс, на когото са отредени 29 страници. Не отричам, че в подобни издания има място за известен субективизъм, но смея да мисля, че в този подбор са си казали думата и вкусовщината, и недостатъчната компетентност.
Такъв е разказът „Мишка” от Х. Мънро–Саки. Бих могъл да посоча 30 творби на нашия Елин Пелин, които са безспорно по-добри. (Ако съставителят се страхува от социалната им ангажираност, нека посегне към разказите от сборника „Под манастирската лоза”). Но Мънро-Саки е сред „великите”, а нашият майстор - сред калабалъка.
Достойно биха стояли в двутомника и Николай Хайтов, Емилиян Станев, Дончо Цончев и др.
Ето в това виждам тенденциозността на анонимния съставител, който сякаш внушава: „Абе, къде се тикате с провинциалната си литература?”...
Културният влог на една нация обаче не зависи пряко от икономическото й състояние или броя на населението. Нали „малка” България стана извор на общославянската словесност и мост между византийската и западноевропейската култури! Не ни ли стига унижението от чужденците, та и ние сами да се унищожаваме? Вместо да подкрепи духовното ни самочувствие в този труден момент, ИК „Кронос” сякаш припява на вносителите на глобалната англоезична “чалга”, на тоталното присъствие на американските екшъни и трейлъри.
За мен това е антибългарска тенденциозност, а защо не и антиславянска!? Ако не съм прав, опровергайте ме. С факти.
Димитър ЗЛАТЕВ,
писател и бивш институтски преподавател по литература
