Жан Виденов е предложен от ПП „Нова Зора” за държавен глава на Република България. Каквото и да реши немислещият електорат, Жан е бил, е и винаги ще бъде президент на хората с чисти и честни български сърца. Затова ми идват наум и различни исторически паралели.
Ако Васил Левски не бе загинал в борбата, на която стана жертвен агнец, ако бе доживял 3 март 1878 г., той нямаше да намери място в свободна България. Апостола прекрасно си даваше сметка за това. И думите му, че след Освобождението ще отиде да работи за същото на други места и за други народи, всъщност криеше прозрение за неустойчивостта на хората да служат неотстъпно на идеала. Скептицизмът му бе скътан в съкровеното тефтерче, в една-единствена дума: „Народеее!!!!” С четири удивителни.
В младостта мечтите ни за съдбата на Левски бяха красиви и заветни. Вече учили и живели твърде дълго българска история, знаем, че съдбата на Васил Левски нямаше да е различна от съдбата на неговия макар литературен събрат Македонски от „Немили-недраги”. И от Вазовия стон: „Бедни, бедни, Македонски! Защо не умря при Гредетин!”...
Първото Велико Народно събрание от 1879 г. трябваше да избере държавен глава на новоосвободена България. Започват люти спорове: кой да бъде той, какъв да е, откъде да е. Нито един от присъстващите не бе признат за достоен. А достойни - мнозина, дори колкото щеш - Петко Рачов Славейков, Васил Друмев, Тодор Икономов, Димитър Греков, Григор Начович, Константин Стоилов, Петко Каравелов, д-р Вълкович, без да броим българите на висока служба в турската империя Гавриил Кръстевич и Алеко Богориди. Като христоматиен текст в Първото Велико Народно събрание бе окачен категоричният императив на Имануел Кант - „Всеки гражданин, като представлява една личност, в която се олицетворява цялото човечество, е съвършено равен на своите останали подобни”. В сферата на чистия разум нещата, предписвани и окачени над главите на народните избраници, стояха точно така. Що се отнася до практическия разум, Първото Велико Народно събрание се превърна в остра борба за надмощие между либерали и консерватори, караници, наддумвания, оскърбления и физическа саморазправа сред спорещите. За държавен глава бе избран не друг, а 22-годишният немски лейтенант Александър Батенберг. След двегодишно управление Батенберг бе детрониран и изгонен извън страната. След туй върнат и разиграван като вързана мечка.
Парламентът и парламентите през годините бяха свиквани, разтурвани, а депутатите законодателстваха; предписваха гражданския ред; първи го нарушаваха; съдеха и самите биваха съдени...
Започваше следосвобожденската ни история – вече 132 години. По обобщения възглед на един днешен историк България през годините е била управлявана от бивши и бъдещи политически затворници. Министрите управляваха по законите и нарушаваха законите; депутатите съставяха, изменяха и също така потъпкваха законите; държавните глави - князе, регенти и президенти - бдяха над държавните интереси, защитаваха правата на гражданите и ведно с това извършваха тежки нарушения на конституцията, самолични произволи, преврати и всякакво антидържавно поведение.
За 65 години, от 1878 до 1945 г., България бе водила – ужасяващ факт! – шест войни: средно – на 10 години война. Без прецедент в световната история. Смъртни врагове са ни били Франция, Англия, Съединените щати, Русия, Съветският съюз и без изключение всички съседи: Турция, Гърция, Сърбия, Румъния. Множко, твърде множко е, следва да осъзнаем това. През казаните десетилетия до 1945 г. работиха четири пъти специални съдилища за наказване на най-висши длъжностни лица: три пъти Държавен съд и един – Народен...
Загиналите в шестте войни, както и във вътрешните междуособици, въстания, преврати и гражданска война са не по-малко от 300 000 млади мъже. Статистическото възпроизводство на националния генетичен фонд е загубата (неродени) на 1 милион и 200 хиляди българи и българки.
Да прескочим ли най-разумния, най-творческия период от 9.9.1944 до 10.11.1989 г. – времето на четвъртата българска държава? Народна република България беше социална, авторитетна, световно известна, уважавана членка на ООН и на всички международни организации. Социалистическа България беше единна страна, без етносни и религиозни конфронтации; с модерна държавна индустрия - 5000 завода в първа линия, които произвеждаха над 90 % от износа; колективно земеделие с 1 000 кг зърно на глава от населението. Годишно се изхранваха с български естествени и преработени продукти три Българии!
Да говорим ли за всеобщото задължително и безплатно образование, за науката, здравеопазването, за всеобщата трудова заетост, за сигурността на гражданина, на неговия дом и семейство, за осигурените възможности за лично преуспяване. Трудът, великият човешки труд, бе въпрос на чест, слава, доблест и геройство.
На всичко това бе сложен край на 10 ноември 1989 г. Започна печално знаменитият преход – името му само колко е подло!
Според Конституцията от 1971 г. промени в самата нея можеха да бъдат правени от всеки парламент при поддържащ вот на две трети от народните представители. Улицата и митингите обаче поискаха през 1990 г. незабавна отмяна на чл. 1-ви – ръководната роля на едномилионната комунистическа партия. Но това трябваше да стане не по хвърчащите резолюции на този или онзи митинг, а от самия парламент. И то след едномесечно установения конституционен срок.
Улицата обаче не можеше да чака: тя искаше незабавна инициатива, безотговорно действие, и ги получи. Започна хаосът. Заводите спряха да работят, администрацията отпусна ръце, милицията бе разглобена и обезкостена. Горяха автомобилни гуми по кръстопътищата, от сутрин до вечер ликуваха митинги. Гилотината, макар и символична, се виждаше на всеки площад: в края на краищата хляб имаше, защо да се лишим от зрелища. Ускорението към националното нанадолнище нямаше кой да спре. Главата на Дантон бе паднала в коша.
Тодор Живков, който в продължение на три десетилетия беше повече от цар, повече от държавен глава на България, бе деградиран до третостепенен криминален престъпник с прозвището Тодор Христов Живков. В онзи момент Александър Лилов бе начело на БСП. Той бе дете на коридорите на властта и бе вечно зает с пергел и линийка в ръка да чертае паралелограма на силите и да търси във въображаемата от него политическа геометрия личната си полезна точка. Отначало тръгна наляво, след туй надясно, върна се назад, напъна напред и на партийния конгрес, със задавен от вълнение глас, заговори за „историческата вина на БСП” и за извиненията, които партията дължала на българския народ. И това ми било мъже, и това ми било политици, и това ми било държавници, които искат да запишат имената си в дългата 1300 години българска история. И тези политици връчиха – подобно умиване на ръце – властта на младия, непознат и неизвестен комсомолски деец-идеалист от Пловдив Жан Виденов.
Бащата на Жан е минен инженер в Маришкия каменовъглен басейн, майка му е агроном трийсет години в Института по овощарство; женен, с дете, завършил езикова гимназия и Международни икономически отношения. Единствената му собственост е панелен апартамент в родния му град, в който той, бившият министър-председател на България и бивш председател на социалистическата партия, живее и сега.
Когато БСП спечели изборите през 1994 г., естествено бе тя да състави правителство, а нейният председател да оглави правителството. Старите влъхви и аятоласи, с дълъг опит във вътрешнопартийните борби, залагаха ходовете на следващата си игра. Председателят е млад, лесно ще могат да дърпат конците на управлението, лесно ще пречупят идеализма му. Сметките им не излязоха.
С всичкия си идеализъм и готовност за служене на обществото и хората, Жан се залови за работа. И толкоз чист и неподкупен бе той, че и свои, и чужди направиха фронт срещу него. Е, повалиха го, но неговото име и пример в обществения живот на България продължава да грее ярко и непомръкващо.
Здравей и горе главата, Жан! Каквото и да реши немислещият електорат, знай, че ти си и ще бъдеш президент на всички чисти и честни български сърца! Защото си неразделна част от славната българска история, там, където свети най-ярката звезда на българското небе – Дякона.
