В последните седмици и месеци българската съдебна система е подложена на огромен натиск от страна на изпълнителната власт. Особено активен е вътрешният министър. Където седне и където стане, все напада съда и съдебната система, обвинява ги, че спъвали усилията на правителството в борбата му срещу престъпността и корупцията. Рефренът „Ние ги хващаме, вие ги пускате” вече е нещо като „алилуя”, а пък народът трябва да е убеден, че съдът не раздава справедливост. Още малко и ще линчуват съдиите. Били подкупни!? Както се казва, виж кой говори, но... В критиките и обвиненията има и истина, обаче деформирана и манипулирана. Че юридическата култура на обществото ни е не особено развита, е ясно. Че компетентността на правителствените чиновници отива към нулата, също. Но това, че ние, българите, изглеждаме повече не като общество, а като някакъв механичен сбор от индивиди, е ужасно тревожно.
В съда не се решава кой крив, кой прав. Очевидността на един факт няма нищо общо с неговото процесуално доказване. Съдът преценява чии доводи са по-силни съгласно законите – на обвинението или на защитата, и според това отсъжда. Тъкмо затова везните са символът на юриспруденцията. Моралът остава извън съдопроизводството, освен ако не е закрепен със закон! Има логика. Моралният съд може да е опасен, защото се води и от емоции. Не чувствата ръководят законодателя, а интересите на обществото. Каквото е обществото, такива са неговите закони, такива са и неговите съдии. Обществото, народът, избра своите народни представители. Той постави на власт и сегашното правителство. Косвено значи, той отговаря и за приетите закони, и за назначаване на съдиите. Тези неща не падат от небето. Затова народът трябва да заяви своите претенции на висок глас и да се стреми те да бъдат чути. Което на свой ред значи, че избори може и да не се чакат, а да се предизвикват. Ако е нужно. Но като че ли и делата на Симеон Дянков не са в състояние да мотивират българските граждани за по-категорични действия.
Политиците пък обичат за щяло и не щяло високомерно да заявяват, че поемали политическата отговорност. Не съм сигурен, че действително влагат съответстващия смисъл в тези думи. Политическа отговорност се поема, когато съзнаваш, че може да се изправиш пред линията между живота и смъртта... Дали обаче такова нещо имат предвид българските политици? Що се отнася до Цветанов, той е само една илюстрация как „човек от народа” управлява държава, нещо от сорта на виртуалното управление, особено популярно по кръчми и кафенета. Какво може да се иска в такъв случай от съда и съдебната система?
