Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2011 брой 29 Лъжите зад войната на Запада в Либия

Лъжите зад войната на Запада в Либия

Е-поща Печат PDF

Тридесетте милиарда долара, които мистър Обама замрази в САЩ, принадлежат на Либийската централна банка и бяха приготвени като либийски принос към трите ключови проекта при формирането на Африканската федерация. Става дума за Африканската инвестиционна банка в Сирт, за паричния фонд, базиран в камерунския град Яунде, с капитал от 42 милиарда долара, и за Африканската централна банка с бъдещо седалище в Абуджа, Нигерия, която планираше да пусне панафриканска валута. Така щеше да се сложи край на т. нар. африкански франк, с който Франция вече 50 години контролира редица централни и западноафрикански държави. Ето причината, поради която френското правителство така се гневи на Кадафи.

Африканският валутен фонд спокойно би могъл да замени МВФ, чрез който САЩ, само срещу 25 милиарда долара, всеки момент могат да поставят на колене целия континент и да го подтикнат към съмнителни приватизации на национални ресурси в полза на частните монополи. Затова на 16 и17 декември 2010 г. (на срещата с ЕС в Брюксел) африканските представители отхвърлиха участието на западни страни в Африканския валутен фонд. Става все по-очевидно, че след Либия западната коалиция ще се насочи към Алжир. Страната притежава огромни енергийни ресурси, както и фонд от 150 милиарда долара налични средства. Това е твърде силен стимул за държавите, които сега бомбардират Либия, тъй като всички имат една обща черта – намират се в състояние на банкрут. Само дълговете на САЩ са 14 и нещо трилиона долара, Франция, Англия и Италия дължат по два трилиона всяка поотделно. А общият публичен дълг на 46-те африкански държави е по-малко от 400 милиарда долара.

Чрез инспирирането на войните в Африка Западът се стреми да оживи своите икономики. Но това само ще задълбочи техния упадък, който започна още през 1884 г. със скандалната Берлинска конференция, когато колониалните държави си поделиха Африка. Още през 1865 г., подкрепяйки освобождението на робите в САЩ от президента Линкълн, американският икономист Адам Смит предвиди, че „Икономиката на всяка страна, която разчита на робството на чернокожите, сама подготвя пътя си към ада, в деня, когато тези страни се събудят“.

На идеята за нови съединени щати, която беше близка на Африканския съюз под ръководството на Кадафи, ЕС се опита да противодейства чрез създаването на Средиземноморския съюз. Но безуспешно. Те искаха да отделят Северна Африка от останалата част на континента, ползвайки старото расистко клише от 18-19 век, според което арабите са по-цивилизовани от останалите африканци. Планът се провали благодарение на Кадафи, който усети каква е играта, след като на учредителното събрание бяха поканени само „джобните“ африкански лидери, а Африканският съюз въобще не беше уведомен. Така или иначе, Средиземноморският съюз не успя да накърни единството на Африканския съюз, въпреки че негов официален патрон беше Саркози в качеството му на президент, а Мубарак стана вицепрезидент. В наши дни министърът на външните работи на Франция Ален Жюпе се опитва да възроди тази идея, вярвайки, че Кадафи ще бъде победен.

Някои африкански лидери не разбират, че докато ЕС финансира Африканския съюз, не може и дума да става за някаква независимост. Затова ЕС поддържа регионалните обединения в Африка.

Очевидно е, че опонентите на идеята за Африканска федерация от Западноафриканското икономическо сътрудничество (ECOWAS) получават лъвския пай от европейските субсидии, неслучайно имат и представителство в Брюксел. По същата причина ЕС се опитва да омотае африканците, продуцирайки рояци обединения от типа COMESA, UDEAC, SADC и „Великия Магреб“, който не се състоя поради прозорливостта на Кадафи. За повечето африканци Кадафи е великодушен човек и хуманист, безкористен поддръжник на борбата с апартейда в Южна Африка. Ако беше егоист, не би рискувал, за кой ли път, да пресече пътя на Запада, финансирайки Африканския национален конгрес и оказвайки му военна помощ. По тази причина още като излезе от затвора след 27-годишна присъда, Нелсън Мандела отиде на посещение в Либия - през октомври 1997 г., в нарушение на санкциите на ООН. По онова време вече 5 години самолет нямаше право да кацне в Либия и Мандела трябваше да кацне в Тунис, а оттам да пътува с кола 8 часа през пустинята до Триполи. Мандела не преклони глава и пред Бил Клинтън, който нарече неговото посещение в Либия „неприемливо“. „Нито една държава не може да обявява себе си за световен полицай – каза Мандела. – Нито една страна не може да казва на друга какво трябва да прави... Вчерашните приятели на нашите врагове днес имат наглостта да ме съветват да не отивам при нашия стар приятел Кадафи, за да забравим нашите стари приятели“.

По онова време Западът все още считаше южноафриканските расисти за свои хора, които се нуждаят от защита. Конгресът на САЩ гласува да се извади Мандела и АНК от техния „черен списък“ чак на 2 юли 2008 г. И не защото проумяха колко е нелеп този списък, а за да отбележат 90-годишния юбилей на Мандела.

И ако са искрени, когато кръщават улици на Нелсън Мандела в САЩ, защо водят война против човека, който най-силно го поддържаше и му помогна да победи? Какви трябва да бъдат уроците за Африка?

След като 500 години сме живели в неравенство със Запада, повече от ясно е, че не може да имаме еднакви понятия за това кое е добро и кое лошо. Не е ли жалко, че три членки на „черната Африка“ – Нигерия, Габон и ЮАР – подкрепиха резолюция № 1973, която прикрива новите колониални завоевания под маската на „спасение на хората“? Нима това не поощрява расистките възгледи от 18 век, че Северна Африка е отделна част, по-развита, цивилизована и културна? Създава се впечатление, че Тунис, Алжир, Либия, Египет не са Африка. Целта е прозрачна – да се изолира Африка на юг от Сахара, за да бъде по-лесно контролирана. Въпреки че Алжир с 16 млрд. долара, а Либия с 10 млрд., осигуряват 62% от 42-милиардния капитал на Африканския валутен фонд, а най-гъсто населената страна на „черна Африка“, Нигерия, и ЮАР са доста по-назад с по 3 млрд! За първи път в историята на ООН е обявена война без какъвто и да било опит за мирно регулиране на ситуацията. Нима Африка вече не е част от тази организация?

ЮАР и Нигерия се готвят да гласуват положително по всевъзможни предложения, само и само да получат места в Съвета за сигурност на ООН. Но не си струва да поставяме на дневен ред реформите в ООН. Единственият приемлив модел е китайският - всичките 50 африкански страни да излязат от ООН и да не се връщат там, докато не бъдат удовлетворени исканията им – единно представителство на Африканската федерация. За бедните и слабите, каквито сме ние, това е единственият достъпен и ненасилствен метод. Ние просто сме длъжни да излезем от ООН, тъй като по силата на своите структури и йерархия тази организация е ориентирана към интересите на най-силните.

Ние сме длъжни да излезем от ООН за да „регистрираме“, че отхвърляме угнетяването на по-слабите. Те може да продължават, но ние повече няма да бъдем част от това и няма да се съгласяваме с неща, за които даже не ни питат.

Днешните събития напомнят онова, което се случи с Китай някога - т. нар. международна общност в края на Втората световна война призна Тайван за единствен законен представител на китайския народ, игнорирайки огромния Китай на Мао... Трябваше да минат 26 години преди ООН да приеме резолюция №2758 от 1971 г. Навремето Китай постави свои условия и отказа да влезе в ООН, без да получи право на вето. Мина цяла година преди министърът на външните работи да се обърне с писмо към Генералния секретар на ООН, но не за да сипе благодарности, не да се съгласи на членство, а за да изиска подобаващо уважение към достойнството на Китай.

На какво може да се надява Африка от ООН, ако нямаме твърда позиция? Да си мислим, че постъпвайки в тази организация като роби, ще бъдем поканени да похапнем от господарските блюда, които после ние трябва да мием - това даже не е смешно, а тъпо.

 

Ако Африканският съюз признае, в угода на външните си господари, победата на Уатара на изборите в Кот-д-Ивуар, въпреки съобщенията на собствените си наблюдатели – как да очакваме някой да ни уважава? Когато южноафриканският президент Зума говори, че Уатара е изгубил изборите, а после казва точно обратното при визитата си в Париж - как да вярваме на такива лидери, които би трябвало да представляват един милиард африканци?

Силата и истинската свобода ще дойдат в Африка само ако тя претегли внимателно последствията от своите стъпки.

Достойнството и уважението си имат цена. Но готови ли сме да я платим? Ако не - то нашето място е в кухните и тоалетните, където ще осигуряваме комфортния живот на други.


 

Регистрирайте се, за да напишете коментар