Продължение от бр. 26
Днес е на мода темата за юбилея по повод отмяната на крепостното право, тема, която маскира важния факт, че руската самодържавна власт, започвайки от самия император Павел, последователно се е движила към тази реформа. На руския народ са предоставени по-леки условия за живот и нови възможности за свободното му развитие много преди 1861 г. Така в началото на 19 век всички селяни можели се занимават със занаятчийство и търговия. Например закон от декември 1812 г. давал възможност за подобни дейности в особено голям обем. Освен това можело да търгуват с „откупено предприемачество”.
И какво мислите? Излиза, че нашето свръхугнетено селячество за няколко десетилетия съществено изместило съсловието на предприемачите. Петербургските търговци от онова време се оплаквали от селяните: „Те се събират в компания, или както си я наричат помежду си артел, идват на борсата и изкупуват цялата стока на чуждите кораби – всичко, което им трябва, разделят си стоките по дюкянчетата... заради тукашните търговци търпим големи загуби и истинско разорение”. Специални свидетелства, обложени с такси, се изисквали само при много голям обем стокова търговия - с оборот от няколко хиляди рубли. Освен за търговия и занаяти тези свидетелства давали право да се участва в частни организации и да се получават субсидии. (Крепостните можели да получават такива свидетелства и от помешчика.)
Както се вижда от документи, в средата на 19 век имало повече от 7000 такива големи селски предприятия. Особено добре се вижда това в сферата на дребната търговия. „Търгуващи селяни” били и прочутите амбулантни търговци, чийто брой станал невъобразимо голям. В Москва, през 60-те години на 18 в., броят на търгуващите селяни бил по-малко от 3 % от търговците, а през 1845 г. тази цифра вече достигнала 45 %1. Всичко това сочи, че още преди отмяната на крепостното право в Русия се увеличава слоят от населението, което започва да натрупва състояние.
И тук е уместно да се обърнем към някои демографски данни. Все пак демографията е нещо, което трудно ще „заобиколиш” с някакви си риторични хватки. Ето две диаграми, подготвени от известния анализатор В. А. Башлачев2, който също ще изнесе доклад тук, в нашия институт (http://dynacon.ru/content/articles/504)). Виждаме, че въпреки крепостното право руският народ бележи стабилен ръст. Това е динамика именно на русите, включително белоруси и украинци, тъй като те официално се смятат за един народ. Динамиката е ясно изразена, вижда се аритметична прогресия, цифрите говорят сами за себе си.
Да видим втората диаграма, която показва демографския ръст в средите на свободните хора и на крепостните.
Ако през 1719 г. свободните селяни са били 3,5 млн. души, т.е. два и повече пъти по-малко в сравнение с крепостните, то в края на 18 в. те са повече от 50 % в сравнение с броя на крепостните, а към момента на отмяната на крепостното право броят на свободните и на крепостните е фактически изравнен. Според Башлачев, тези данни показват, че в империята реално се развивал и бурно се увеличавал броят на слоя свободни държавни селяни. Това не е чудно – историята на много други империи, в частност империята Хан в Китай, показва, че те процъфтяват в своето развитие именно когато се опират на свободните селяни. От друга страна, самото въвеждане на крепостното право в Русия било свързано с кризата на старата аристокрация и нуждата да се осигури новия нарастващ слой на служащите. Тогава това било жизненоважна задача за самосъхранение на държавността.
В тези цифри и схеми аз виждам и друга, много важна логика. Става дума за това, че е очевидно как свободните руски хора ставали все повече с всяко десетилетие, и в крайна сметка крепостното право било изцяло отменено, тоест, всички станали свободни хора. Тук се вижда определена политика, провеждана през вековете и няма как да е случайно. В края на краищата, някой може да бъде закрепостен допълнително, и никой нямало да попречи. Например можели да бъдат закрепостени част от селяните в отчуждените от църквата земи. Само че да се създава и да се увеличава слоят на държавните селяни, които се отчитат единствено на императора и на никой друг, било изгодно за империята. Това била политика, полезна и за царя, и за народа.
От казаното дотук следва, че Руската империя се движела към свободата, но разбирана посвоему, а не по либералному, че се е движила към народен строй, към свободен и заможен народ, вървяло се към съюз между царя и народа без посредници, без елит-медиатор... (При това, естествено, нараства и ролята на чиновническия апарат, но това били „слуги” на царя и на народа, а не суверенни господа, и били длъжни да говорят на разбираем език и с „върховете”, и с „низините” на империята.) А народът си оставал самобитен, неотделим от своята изконна вяра и културни традиции.
И така, не бива да се стоварва всичко на гърба на Руската империя. Не си струва и да говорим за свръхексплоатацията на селяните като за зла умисъл или заговор против руския народ. По-точно и по-вярно е обяснението на случилото се тогава с отношението към русите като към по-голям брат, като към част от „семейството”, като към най-силния и най-работоспособния, най-цивилизования и най-надеждния. В едно семейство на никой няма да му хрумне да сравнява „правата” на по-големите и на непълнолетните. Също както и родните деца с осиновените. (Това съвсем не отменя ексцесиите и загубите, на които се позовават критиците и изобличителите на империята – но да се бъркат загубите с магистралния вектор на националното и цивилизационното развитие, е недопустимо.)
Любопитна е схемата на разселването на руския народ. Днес Максим Калашников ни припомни образа на поповата лъжичка - с опашката в Далечния изток и глава - в Руския запад. Днес, когато русите измират, можем да кажем, че това прилича на попова лъжичка, а през епохата на разселването това е била по-скоро границата, клинът, който прониква на Изток и заема стратегическа позиция на Амур, като отрязва Китай, Монголия и Корея, и формира пространството на своята империя и цивилизация. В това число, от газово-нефтените богатства са отрязани и бъдещите конкуренти. Този клин всъщност е оста, на която като кръгчета се нанизват много малки народи и племена.
Кой е субектът на този геополитически план? Не е държавата, която трудно узрявала за своя народ, доколкото тук идвали свободни, а не крепостни, идвали по своя воля, и чак после се появявали войводите, губернаторите с войските си, изковавали се тризъбците. Следователно субектът на разпространението на руската цивилизация бил руският народ, първопроходците, казаците, преселниците, ловците и търговците, облагородителите на пущинаците и ковачите на различни други блага, а чак на второ място войниците и освободените затворници.
Какво било положението на руснаците в елита? Днес често се пише за немската опасност в империята. Но и елитът, в основополагащата си част, бил руски и основната тежест на държавното управление носели пак русите. В. В. Розанов4 в своята статия-отговор на Философов5 през 1912 г. посочва същото доста често. Философов издига провокационния тезис, че творческият слой в империята били народите от периферията и малцинствата - популярен аргумент, който и днес се възпроизвежда. Това, разбира се, е абсолютна безсмислица. Водещият творчески слой, в това число и в държавното строителство, са били русите, и в Руската империя, и в Съветския съюз.
Що се отнася до Съветския съюз, националната политика наистина била доста противоречива. От една страна, възникват най-малко 14 лакоми местни елити, които всъщност се оказаха космополитни в началото на 90-те години (на 20 в., б.р.). Любопитното е, че в повечето съюзни държави, в периода на 90-те години управляваха още старите комунистически ръководители. Това означава, че тези елити отхвърлят не съветската идеология, не съветския империализъм като такъв, но вкусвайки от властта, поискаха безпрепятствено да си поделят и собствеността, създадена от съюзната икономика, и директно да се включат към новите възможности на транснационалния елит, елит-победител в „студената война”. Републиканските национални кадри бяха формирани чрез няколко вълни на „изкореняване”, тоест, кампанията за изкуственото изтласкване на русите от местните апарати на управление. Такива кампании се провеждаха на няколко пъти през съветско време, чак до 60-те години. От друга страна, имаше и кампания, пропагандираща ролята на руския „по-голям брат”. Имаше и система за контрол върху националните кадри, при която всеки втори секретар на голям партиен комитет беше руснак и се назначаваше като наблюдаващ – според мнението на местните хора. Това е практика, напълно нормална и дори мека от имперска гледна точка.
следва
