Нова Зора

В последните няколко месеца ми се налагаше да пътувам често: и като главен редактор на “Нова Зора” за срещи с читатели, и като председател на ПП “Нова Зора” за организационни срещи с членове и симпатизанти. Идеята за Единния национален фронт, която отдавна разясняваме от страниците на вестника, беше стигнала до много хора и разпалваше мъждукащото въгленче на надеждата, че може да бъде разбита мъртвата хватка на все по-откровения геноцидно-изтребителен модел, в който в последните 20 години натикаха народа и държавността на българите. Сега е трудно да преповтарям съдържанието на тези срещи с обществеността на Плевен, Ямбол, Бургас, Ловеч, Стара Загора, Червен бряг, Казанлък, селата Белимел и Алеково, и много други населени места, но разговорите непременно стигаха до разломните линии на хората на социалната кауза, минаваха през вълчите ями по пътя на патриотизма, следваха географията на болката на цял един народ и топографията на не едно поражение. Всички разбираха, че така повече не може и задаваха вечния славянски въпрос “Какво да се прави?”, с надеждата, а бих казал понякога и с вярата, че “Нова Зора” знае отговора и е намерила изгубения ключ на народното единение; че знае формулата за концентрация на националната енергия, разпалвана в противоборства, вождистки замашки и лъжеивансусаниновски концепции, които натикват в блатото не противника, не враговете и подлеците, а народа, неговия хляб, дух, вяра, традиция, надежда и бъдеще. На тези срещи хората четяха своеобразни присъди на политически лица, партии и групи, припомняха си кой, кога и за какво ги е лъгал - като се започне от далечния 14 конгрес на БКП, та се стигне до заседанията на последния конгрес на БСП, програмата “България 2020”, мине се през отчетните конференции, през номинациите по места за кметове и общински съветници, за президент и вицепрезидент.

Това налагаше неминуемо откровен и честен отговор на автора на тези редове. И макар че те не са отчет за свършеното, може би си струва да бъдат поне телеграфно упоменати като позиция и воля за промяна, като азимут за движението ни през годините; като глас на онези, които политическото безвремие на прехода не поиска да чуе, но чиято брадва на справедливостта неизменно удряше на едно и също място корена на злото. И които имаха и куража, и волята да стоят на брега на реката, а тя пред очите им да влачи един след друг политическите трупове на лъжци, месии, шмекери и прочие шменти-капели.
Застанал пред очите на хората по време на тези срещи, аз говорех, че за да се постигне единение на хората на социалната кауза и патриотизма, е необходимо ЕНФ да даде сигнал за нова социална политика и нови национални отговорности; че трябва да се поклоним пред този народ - търпеливец, да му поискаме извинение за всичко, което бе заставен да преживее през тези 20 години; да му се поклоним доземи и да го помолим за прошка в името на България - честно и открито. После да дадем политическа оценка на невижданите му завоевания в най-грандиозния модернизационен процес в 1330-годишната история на България - 45-те години социалистическо съзидание. После да дадем политическа оценка и на 20-годишния период на разруха, в който, уж в името на гражданския мир и националното съгласие, отстъпихме позициите, за които умираха мъчениците на социалната кауза, героите на антифашистката съпротива, чиито паметници тънат в забвение и тревясват пътеките, които водят към тях.
Спомням се как на една среща на това място ме прекъсна на вид не възрастен човек, с думите: “Защо си поставяш задачи, които трябва да решават други и други да отговарят за грехове, които не ти си извършил? Доколкото знам - каза той, - не си бил член нито на БКП, нито на БСП.” “Не съм свършил - му отговорих. - Аз само повтарям пред вас това, което говоря на всеки председателски съвет на “Коалиция за България”. Трябва политическа оценка да получат най-големите компромиси, които твоята партия, БСП, на която “Нова Зора” е лоялен коалиционен партньор, извърши през годините на прехода”.
На това място залата зашумя, чуха се оценки, в смисъл, че компромиси не е точната дума, но набрал инерция, аз продължих. “Политическа оценка очакват и бащите на прехода”. Някой подхвърли “Защо?”. Защото за един политик се съди не по едно или друго негово намерение, а по крайния резултат от решението, което е взел. Няма да съдим др. Луканов, както са съдили папа Формоза, сиреч няма да откопаваме костите му, но политическа оценка за начертания от него икономически вектор на развитие на България трябва да бъде произнесена. Защото по този път стигнахме ада. На др. Александър Лилов, на покойния Кюранов, на др. Нора Ананиева, продължих да говоря аз, трябва да кажем, че една социалистическа партия не може да бъде “малка, модерна, от електорален тип”. Една социалистическа партия може да бъде само широка народна партия и тя да изразява въжделенията не само на новите чорбаджии, но най-вече интересите на лузърите, както Андрей Райчев нарича 80 % от българския народ, които преходът днес погребва пред очите ни.
Защо разказвам всички тези неща? Трябва да призная, че тези срещи ми подсказаха две реални опасности за обществото и аз искам да ги споделя. Първо, хората разбират, че т. нар. ляво и т. нар. дясно днес в България, а сигурно и в света, са деривати на либерализма като главен идеологически вектор на капитализма; че “ляво” и  "дясно" днес са само менте на класическите категории, че те са такива, каквито ни ги завещаха бащите на прехода и ще доведат само до едно - до нов тоталитаризъм и нов фашизъм. Разликите между тях впрочем, са козметични и не променят чертите на тяхната античовешка същност. Но срещу тях трябва да се води непримирима борба в Единен национален фронт на всички сили на хората на социалната кауза, оплодени с енергията на патриотизма. Не осъзнаем ли това като повеля на времето, като историческа задача за обединение на разпръснатите сили на лява и патриотична България, бракът между света на парите, мафията с нейните агенти и адепти ще роди новия бастард на т. нар. отворено общество - либерал-фашизмът. Първите признаци на тази престъпна бременност вече са повече от видими.
Втората опасност произтича от самата природа на либерал-фашизма - неговата воюваща същност, повратливост, всеядност и изменчивост, които предполагат непременно наличието на цел и противник. Още отсега е ясно коя е целта и кой е противникът. Това е комунизмът като идея, а целта е обозначена от интереса, който включва гибелта на родените от трансформациите на националното богатство категории на новия български имуществен слой. Целта е на базата на един вторичен антикомунизъм да бъде разгромена и онази част от българското национално богатство, която по един или друг начин все още е в български ръце. Може ли и трябва ли да се противостои на тази тенденция? Може и трябва! Чрез Единния национален фронт, чрез концентрация на остатъчната обществена енергия, чрез обединителните усилия на същия този имуществен слой и народа. Първият трябва да осъзнае, че пътят на компрадорството е път без хоризонт и изход и че без единение с народа и жертви в негово име, загива и той под ударите на глобализма, ведно с държавността на България. Изходът е новият имуществен слой, в чиито ръце е българското национално богатство, да подкрепи Единния национален фронт в името на българското бъдеще, българската нация и в името на собствения си интерес. Макар да знаем, че за първите две категории той би имал отговорност само ако притежава съзнанието на национална буржоазия, която трябва да изпълни историческата задача, за която е родена.
Когато се връщах след тези срещи и споделях и в редакцията, и в партийните беседи своите впечатления, винаги се натъквах на един и същи отговор - обобщение: да се вгледаме в пътя през годините на “Нова Зора”, да потърсим хребета, отвъд който започна истинският срив на България, и да застанем на този рубеж, който всъщност не сме напускали никога.
За нас, в “Нова Зора”, той е носил координатите на далечната вече 1996 година, последвалия 10 януари и дълго представяния за политически подвиг 4 февруари 1997 г. Да изясняваме нашите позиции със стара дата, е безсмислено. Както се казва, жанрът има памет. А каузата - имена: Жан Виденов, Валентин Вацев, Иван Атанасов, Красимир Премянов, Дончо Атанасов, Чавдар Добрев, Мариана Христова, Сашка Каракашева, Георги Захариев, Мариела Митева, Мила Манова. Към тях можем да прибавим целия висш съвет на БСП и парламентарната група на Демократичната левица, с 13 изключения, както и почти цялата делегатска група на конгреса от тревожния декември 1996 г. До края на 1997 г. тези хора бяха разтерзани и нямаше кой да противостои на синия смерч, в който и Иван Костов, и Евгений Бакърджиев, и Йордан Соколов, и покойният Александър Божков, ведно със Стефан Софиянски, в ролята на ангели душевадци обезкостяваха България. После векторът на ценностите бе сменен на 180 градуса, за което нито ми се говори, нито ми се пише.
Затова с огромно удовлетворение приех предложението на изпълнителното бюро на ПП “Нова Зора” като идеен генератор на ЕНФ, на честните и достойни български патриоти, да издигнем кандидатурата за президент на Жан Виденов, човекът, който само на страниците на “Нова Зора” през годините светеше с истинската светлина на своята честност, стоицизъм и патриотизъм. В битката за България те биха били огромен морален капитал и могъща мобилизираща енергия.
Предложението на изпълнителното бюро за вицепрезидент е за Валентин Вацев - който понякога на шега заявява, че е “ведър политически покойник”, може би заради усещането, че като един нов Вергилий може да свидетелства за черния пантеон на предателствата в нова България, както и за душите на грешниците, населяващи различните кръгове на ада. Философ и мъдрец, той знае, че истинският български офицер служи на Родината по дълг и сърце.