На 23.08.2011 г. страните от ЕС за първи път ще отбележат деня за памет на жертвите на тоталитаризма. Под „тоталитаризъм” в ЕС разбират две идеологии – нацизъм и комунизъм. В България също се раздвижиха различни маргинални групи. Т. нар. репресирани настояха за създаване на Институт за националната памет.
В подобни мероприятия няма нищо чудно - това са прояви на нестихващата класова борба в международен мащаб. Днес, както и по-рано, тя ефикасно се съчетава с борба на два фронта - на материалния и на идеалния. И отново, както и по-рано, левите извънсистемни опозиционни сили проявяват слабостта на идеологическия фронт от късните години на Съветския съюз и на европейския социалистически лагер. В годините на „студената война” съотношението на социалистическата пропаганда към антикомунистическата пропаганда беше 1 : 1000 (?!). Какво можехме да очакваме като краен резултат?
Едно от популярните, ефикасни идеологически оръжия на Запада стана теорията на тоталитаризма. Нямаме възможност да обсъждаме подробно тази теория, но ще отбележим главната, основополагаща категория на теорията – тоталитарно. Както в повечето буржоазни социални теории, първата работа беше да се изнамерят подходящи работни наименования. Обикновено термините се заимстват от вече съществуващи, като от тях се изтръгва научният им смисъл и се влага нов, необходим за случая. Да видим за какво става дума.
Във философията „тотален”, „тоталност” означава всеобщ. Кант обяснява достатъчно ясно: „Тоталността не е нищо друго освен множеството, разглеждано като единство... Тя е качествена завършеност”. (Критика на чистия разум. Изд. на БАН. София, 1967. Стр. 155, 158) Както се вижда, терминът сам по себе си не носи никакви отрицателни нюанси. Но ако се обработи по дребнобуржоазните спекулативни методи, ако прибавим към него някои черти на авторитаризма и изтръгнем от неговата социална трактовка безусловната необходимост на природно-историческия процес, ще получим мутанта на „студената война”.
Чрез тази мутация капиталистическата пропаганда сполучи да освободи капитализма от обвинения с много по-големи основания в това, в което обвиняваше социализма, защото има ли нещо по-тоталитарно от властта на парите?!
Ако освободим явленията от оковите на чистите понятия за тях и се вгледаме в тяхната историческа видимост, може да открием много скрити нелицеприятни факти и точно от това се боеше и се бои буржоазната философия и пропагандна манипулация. На капитализма в глобален мащаб дължим около 3 милиарда непосредствени (преки) жертви, от които приблизително 80 милиона души само в последните 20 години. Ако само за минута се опрем на буржоазния подход за тълкуване на историята през призмата на абсолюта от поредица безобидни понятия, то къде ще намерят място „жертвите от тоталитаризма” в поредицата жертви от демокрация, авторитаризъм, нацизъм, фашизъм и милитаризъм? Това фатално привличане към окончателна глобална победа води началото си от корените на съвременната европейска идентичност. Едно нещо са своите грехове, които се мислят за преодолени и опростени, и съвсем друго тези, за чието преодоляване е родена съвременната Европа. А следвоенна Европа се основава на отрицанието на нацизма и на комунизма, като онова „зло”, в борбата с което западната цивилизация е „доброто”. И точно в разработването на тази елементарна, но действена тема се прояви диалектическото противоречие, което след това беше преодоляно.
Западноевропейските държави заедно със САЩ много се надяваха, че нацистка Германия ще си свърши работата и ще унищожи СССР. Но тогава, на базата на прилагането на антикомунизма, тези две страни не успяха да се разберат и носителите на „абсолютното добро” изпитаха част от прелестите на нацизма. Изпитаха и го намразиха, както учител намразва талантливия си, но непослушен ученик и го нарекоха за отмъщение „Голямото зло”. По примитивната западна логика „доброто” винаги побеждава „злото”, но в случая „Голямото зло” беше победено от също такова зло, а да признае Западът СССР за нещо друго, освен за зло, не става - по исторически културни традиции. И тъй като напълно да се игнорира съветската победа над нацистка Германия е невъзможно, остава войната да се представи като сговор между двете поделения на злото и следователно като тяхно общо мероприятие. Поради тази причина победата от май 1945 г. не представлява за Запада абсолютна победа. Близо до такава победа беше разпадането на европейския социализъм и на СССР. Но и победата в „студената война” не ги задоволи, та нали „демократичните” танкове на САЩ не влязоха в Кремъл! Да, Злото стана слабо, но още е живо. И още е опасно. То трябва да бъде довършено. Как? Като идеологически се разбие, организационно се разруши и легитимно се осъди неговата философска основа.
Западът има такъв прецедент - Нюрнбергският процес, и ще се стреми по същия начин да се разправи и с комунизма. Подготовката вече е започнала и мероприятията от 23.08.2011 г. ще бъдат част от подробно разработения сценарий. Защото мирогледната битка между „лявото” и „дясното” не само не е завършила, но не е и както трябва започнала. Защото всичко останало зависи от изхода на тази битка - и съдбата на отделния човек, и съдбата на глобализма, и съдбата на държавата, и съдбата на човечеството. Защото самото „дясно” непрекъснато подклажда тази борба, води тази борба, няма да забрави за нея.
„Дясното” много добре разбира, за разлика от „лявото”, че ако не спечели бързо сега, няма да спечели битката въобще и няма да има историческа перспектива. Затова бърза и в негова съзнателна или безсъзнателна услуга са „левият” опортюнизъм, параполитическите медийни среди и световната плутокрация.
Изглежда, е нужно да се напомнят някои позабравени факти. На 26.04.2000 г. 38-ото народно събрание прие „Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен” (ДВ от 5.05.2000 г.).
На 25.01. 2006 г. ПАСЕ прие резолюция № 1481 и препоръка за „Необходимост от международно осъждане на престъпленията на тоталитарните комунистически режими” заради „масови нарушения на човешките права”. Констатира се, че „виновниците за комунистическите престъпления не са осъдени от международната общнаост като нацистките престъпления”. Препоръките настояват да се създадат в бившите комунистически страни комитети от експерти за събиране на информация за престъпленията на тоталитарните режими, да се осигури достъп до архивите, да се преразгледат учебниците, да се определи ден за почитане на жертвите на комунизма и да се насърчат местните власти да им направят паметници.
През септември 2008 г. инициативен комитет за изграждане на „Паметник на жертвите на комунистическите режими в света” обяви конкурс за изграждане на паметника и откри банкови сметки за набиране на дарения. В Радомир вече е отделена площ за друг подобен паметник. През месец юли 2008 г. от Прага отново дойде пореден сигнал - проведе се международна конференция „Европейската съвест и комунизмът”, приета е декларация под мотото „Европа няма да се обедини, докато не обедини отново своята история”. Иска се международен съд над комунизма и премахване на давността за „престъпленията” на комунизма. На 18.09.2008 г. и в България се случи логичното - българският парламент, с гласовете на опозицията и на коалиционните партньори на БСП във властта – ДПС и НДСВ, прие решение в подкрепа на пражката инициатива за отъждествяване на нацизма и комунизма. България се присъединява към идеята 23 август, деня на „съглашението” между Хитлер и Сталин, да бъде обявен за ден за възпоминание на жертвите на нацистките и комунистическите тоталитарни режими.
Ескалацията е налице, идеологическите кръстоносци стават все по-нагли. Моментът не е най-удобен за довеждане на тази ескалация докарай в най-бедната страна на ЕС, но антикомунист умора няма, пък и историческото му нахалство е повече от достатъчно. Но трябва да се помни и друго нещо.
След като си „сменихме чипа” и направихме „новия цивилизационен избор”, ние, българите, не може напълно да се дистанцираме от този сценарий. Не можем, въпреки, че в „новия” Нюрнберг ще съдят не само комунизма, Русия, но и България, и то пак поради културни и ментални причини. Може би ще бъде завоалирано, приглушено, но ще ни напомнят много неща, както безпощадно ни ги напомнят и сега, като ни държат в икономическия фризер на ЕС.
Това, което може да направим, е да им покажем, че разбираме техните идеологически игрички, че когато се наложи и ако се наложи, също ще им припомним много неща, и този път няма да бъдем хуманисти. Защото сме сред най-пострадалите от техните исторически наглости, простотии и с нищо неоправдана културна надменност.
Т. нар. преход от тоталитаризъм към демокрация струваше на България около 2,5 милиона души преки и косвени жертви, което е съпоставимо с българските жертви през турското робство – около 40-50 милиона за 5 века! И тъй като паметник на жертвите от робството нямаме, и едва ли се предвижда, ще трябва да се задоволим с паметника на жертвите от комунизма.
