Нова Зора

Това е оценката на д-р Мими ВИТКОВА за България
и реформите в здравната система, каквито са днес,
в разговор с Минчо МИНЧЕВ пред в. „Нова Зора”

- Д-р Виткова, бяхте министър на здравеопазването в едно много неясно и трудно за обяснение и описване време. Смятате ли, че обществото още не знае какво се случи тогава, защо се стигна до сваляне на правителството на Демократичната левица по един толкова грозен начин? - Всяко предателство е грозно и неговите автори не могат да останат в историята като национални герои, колкото и да му се иска на някого. Те целиха правителството и най-вече премиера Жан Виденов, но улучиха държавата. Проблемът беше, кой да управлява страната - легитимните органи или „обръчите от фирми” и как да бъде трансформирана политическата власт на бащите в икономическа на синовете и снахите. Днес вече отговорът на този въпрос е обществено известен.
Тъжно е, че обществото не се интересува от обективни анализи на политическите  процеси, може би защото няма и кой да му ги поднесе. Клишетата за персонална вина, изглежда, са по-лесно смилаеми за българина, което улеснява кукловодите.
- Смятате ли се за жертва на това време? Все пак някои от колегите Ви министри тогава и сега са лидери в БСП. Всички ли имат еднаква вина или някои повече, други - по-малко? И кой определя вината?
- Жертва на това време са главно българската държавност и перспективите за развитие на страната. Формалното членство на България в ЕС на скамейката на най-бедните, с най-корумпираните държавни институции едва ли е българската мечта. На този фон личните изживявания нямат никакво значение. Положени бяха не малко усилия за ликвидиране на политическите партии у нас като субекти на политическа отговорност. Сценаристите си назначиха политически анализатори, социолози, главни редактори, шоумени, които определят „виновните”. „Невинните” при следващи избори завъртат отново политическата рулетка и независимо от политическата си принадлежност и мимикрия винаги са в групата на печелившите. Тъкмо те бяха наречени консенсусни политици, макар никой да не разбра по какъв въпрос в обществото е постигнат консенсус.
- Като бивш министър с опит търсят ли Ви от “Позитано” за консултации или съвет по определени въпроси от здравната политика на БСП и правителството? С други думи – цени ли БСП кадрите си?
- БСП в последните  години блести с умението си да похабява своите кадри. Става дума за личности, които могат да формулират и да отстояват определени политически позиции, а не за „кадри”, за които политиката е единственият начин на съществуване. Последните са специалисти по всичко. Те могат еднакво „добре” да продават цимент и да съветват министъра на здравеопазването например. Видно е от практиката и резултатите на българските политически партии как все по- усилено произвеждат политически елит, който е такъв само в собствените си очи.
- Сега сте встрани от управлението и голямата политика, но със сигурност не сте безразлична към това, което става в България. По какво според Вас се различават кабинетите на Сергей Станишев и на Жан Виденов?
- Твърде рисковано е да се правят каквито е да било алогии и опити за сравнение. Всичко е различно - и във вътрешен, и в международен план. Във вътрешен план кабинетът, на който бях член, беше правителство на БСП и тази партия носи политическата отговорност за този период, каквито и опити за персонификация на вина да се правят. Правителството на Станишев бе коалиционно, но формулата за коалиционното споразумение за управлението на страната никой не видя, освен съотношението 8 : 5 : 3.
Основният проблем на партията тогава, когато аз бях министър, който и досега не е решен, е, че докато нейните конгреси приемаха манифести за демократичен социализъм, нейни ръководни дейци изработваха програмата на Ран-Ът за „демократичен капитализъм”. Докато правителството на Демократичната левица се опитваше да спасява държавността, бившата номенклатура трансформираше политическата си власт в икономическа. На гърба на държавата и правителството тя пишеше новите автобиографии на наследниците си. Нас ни атакуваха основно преводачките им, синовете, внуците им, водещите офицери и цяла кохорта обслужващ персонал. Днес те управляват или представляват държавата ни пред света.
В международен план в онзи момент интересите на Америка и Русия съвпаднаха. С нашето правителство войната в Югославия за Америка щеше да е по-трудна, а за Елцинова Русия България трябваше да бъде само гара разпределителна на енергоносители. Въпросът кой да „кара влака” на тази географска територия се обсъждаше между „баща и син” на българската перестройка. Правителството даде еднозначен отговор, който беше еднакво неудовлетворителен и за двамата. Жалко, че не доживяха да видят резултатите от тяхната политика и бизнес.
- Недоволството обаче от здравеопазването продължава. Според Вас реформата ли е спряла, или тази реформа е негодна нещо да промени?
- Авторите на тезата за „спрялата реформа” посочват като единствен незавършен елемент от нея липсата на приватизация. БСП е почти съгласна с тази теза. В определени моменти от развитието на обществените процеси може би е оздравително да приемем за вярна тезата, че „колкото по-зле, толкова по-добре”. Приватизацията в здравеопазването, видно е, трябва да се случи, за да разберем, че този път е грешен.
Всъщност в здравеопазването се повтарят процесите, които съсипаха индустрията и селското стопанство. Първо разрушаваме, след това мислим. В идеята за приватизация в здравния сектор се сътвориха още по-уродливи варианти под форма на приватизация на дейности в държавните болници, отдаване под наем на апаратура или помещения в тях на собствените им служители, които в едно и също работно време са служители на болницата и на частната структура, която работи на нейна територия. Попаднал в тази ситуация, пациентът не знае в държавно или в частно лечебно заведение се намира и заплаща за всичко, за което му се искат пари.
- Откъде трябва да се започне, какво би трябвало да се направи, но все се отлага, или никой не смее да го направи?
- Достатъчно е политическите екскурзианти из Европа да имат валенции да видят накъде върви здравеопазването в развитите европейски страни и държавата да поеме конституционните си задължения към българските граждани относно тяхното здраве.
Криворазбраният пазар в българското здравеопазване еднакво ощети и лекари, и пациенти. Първите превърна в търговци, а вторите - в купувачи на здраве, и това се случва във време, когато Европа говори за ценности, върху които трябва да се изгражда всяка национална здравна политика: солидарност, достъпност на здравните услуги и защита правата на пациента. Кой от тези принципи е реализиран днес в българското здравеопазване?
- Сред лекарите има скрит конфликт по линията джипита – специалисти. Свързан е със заплащането, което е доста различно при двете групи. Защо не се говори за това?
- Здравната система е заредена с много конфликти. Тъжно е, че не се решава нито един, а се трупат нови.
Лекар и пациент са изправени един срещу друг, както никога досега - няма направления за преглед при специалист или за изследвания; пациентът не е осигурен, но наредбата на социалното министерство не го третира като социално слаб само защото има покрив над главата си или е прекосил веднъж границата да бере маслини в съседна Гърция; дете с ангина и 40 градуса температура не може да бъде лекувано в болница, защото няма клинична пътека за това; заплатата на лекаря е процент от цената на клиничните пътеки, която включва цени на медикаменти и консумативи. Така някои специалисти получават петцифрени заплати, други по 800 лв.
С т.нар. избор на екип държавата узакони рекета в здравната система. Най-тежко болните заплащат огромни суми за нормативно неопределения запис „скъпоструващи консумативи” при болнично лечение. Цените на тези консумативи се регулират от комисионите на лекарите, които ги назначават, и алчността на фирмите, които ги доставят, а държавата цинично наблюдава как от човешката болка и страдание се правят огромни печалби. Години наред в бюджета за здравеопазване не се предвиждат средства за поддръжка на материална база и апаратура. Голяма част от болниците са в трагично състояние, макар да сме в ЕС. Черната каса в здравеопазването стана неписано правило на взаимоотношения между лекар и пациент. Нима не се виждат тези проблеми, или трябва да ни ги посочат отвън, за да тръгнем да ги решаваме?!
- В средствата за информация се експонира и конфликтът болни от рак - министерство. Каква според Вас е ролята на т.нар. пациентски организации за промяна в здравеопазването?
- Абсурдно е да има конфликт между която и да е институция в държавата и болните от тежки заболявания като онкологичните. Този конфликт се свежда до наличието и редовните доставки на лекарства за тези пациенти.Проблемът с редовните доставки е въпрос с понижена трудност, защото става дума за абсолютна административна небрежност при планирането и организирането на обществените поръчки за следващи периоди, така че да не се получават непокрити с медикаменти времеви периоди. Вместо да реши този проблем, държавата създаде нови, като прехвърли на болниците задължението да доставят сами медикаменти за онкологично болните. Така проблемите на една обществена поръчка се умножиха десетократно, а и толкова нараснаха цените на онкологичните медикаменти, поради раздробяване на количествата в отделните болници.
В конфликта стои и не съвсем етичният проблем на взаимоотношения между лекари и фармацевтични производители, от който произтичат внушения към болните за „животоспасяващи” лекарства с недоказан ефект. Тъжно е, че тези болни се борят за спасяване на своя живот, когато вече е фатално късно, но никой не задава въпроса защо България се нарежда на едно от челните места в Европа по късно диагностициране на злокачествените заболявания, когато всяко лечение е не само скъпо, но и с ограничен ефект? Къде е причината - в липсата на добре организирана и професионално гарантирана профилактика, или в ниското ниво на здравна култура сред населението? И двете причини показват сериозни дефекти на здравната система.
Пациентските организации всъщност изразяват обществените интереси на отделни групи болни хора. Макар да не могат да формулират цялостно виждане за развитието на здравната система, те могат сериозно да влияят върху тези процеси.
- А лекарският съюз? Един ли да остане, или да бъдат повече?
- Темата лекарски съюз е сериозен проблем поради големите обществени отговорности, с които е натоварена тази организация в развитите страни и най-вече поради недобрата практика от нейната дейност у нас. Тези съсловни организации съществуват, защото се оценява особената значимост на медицинската професия за обществото. Те са натоварени от закона с отговорността да изградят система за професионален надзор върху квалификацията на лекарите и за приложение на медицинската професия в рамките на стриктни морално-етични правила, така че обществото да бъде защитено от професионален и морален дефицит в работата на лекаря.
Броят на съсловните организации е без значение, ако те не работят за утвърждаване на обществения авторитет на лекаря, като сурово санкционират тези, които го рушат.
- Изигра ли здравната каса ролята си, за която беше създадена? Не се ли превърна в търговска институция, в която се говори само за уреждане на парични взаимоотношения? Някои лекари я възприемат като репресивен орган, който ги дебне и наказва.
- Здравната каса по принцип не е нищо повече от финансова институция, която използва икономически лостове за защита на интересите на осигурените лица. В нейните правомощия се включва и контрол върху дейността на лекарите в качеството им на изпълнители на здравни услуги. Доколко нейният контрол е насочен към подобряване на качеството или към формално приложение на определени изисквания, е отделен въпрос.
Касата в никакъв случай не е институция, която формира здравната политика, това е конституционно задължение на управляващите политически партии, което те реализират чрез парламента, приемайки закони, или чрез изпълнителната власт, в рамките на нейните управленски програми. Това, че у нас в „зората” на здравната реформа се допусна здравното осигуряване да бъде натоварено със свръхочаквания да реши всички проблеми на здравната система и държавата абдикира от своите отговорности относно здравето на българските граждани, е сериозна отговорност за авторите на тази политическа концепция.
Днес само берем горчивите плодове от здравната реформа, която не е нищо друго освен разрушаване на „системата Семашко”. Народът на това му казва – да развалиш къща, за да направиш колиба.
- По ваше време Ви обвиняваха, че сте против частната практика. Какво показа развитието и през тези години? В каква посока тръгна, полезна ли е в този си вид?
- Политическите клишета за отстраняване на неудобните са едно, истината - съвсем друго. Никога не съм била против частната медицинска практика. Напротив с вижданията си, че трябва да има ясни регламенти между частно и обществено здравеопазване, че един лекар не може едновременно да работи в държавна болница и да има частна практика, аз защитавах хората, които рискуваха, които напуснаха обществената система и развиха своята частна дейност. Резултатите от липсата на всякакви правила кой специалист къде работи доведоха до сериозни конфликти на интереси в здравната система. Тези конфликти я обезкръвяват и финансово, и професионално.
България до 1989 г. имаше далеч по европейска здравна система отколкото има днес. Европейското здравеопазване изключва лекарски кабинети и лаборатории във всяка жилищна кооперация, гарсониера или гараж. У нас това се отчита като сериозно постижение на здравната реформа.
Политическите партии носят огромна отговорност за нежеланието им да разработят и представят на обществото своите цялостни концепции за развитието на здравната система. Всичко се решава на парче. В началото проблемите се свеждаха до частната практика и осигурителния модел. Когато се видя, че тяхното въвеждане не решава цялостно проблемите, а създава нови, се измислиха други клишета - приватизацията като финал на здравната реформа. Тъй като няма кой да спре движението надолу, затова казвам, че е по-добре да изпием горчивата чаша до дъно, тогава чак ще можем да очакваме отрезвяване и решения в защита на обществения, а не на личен или съсловен интерес.
- Съгласна ли сте с твърдението, че здравето е стока, която струва пари?
- Това твърдение е преди всичко на лекари, които не са прочели нито един ред от която и да е икономическа теория относно пазара и неговите регулатори. Ако си бяха направили този труд, щяха да разберат, че здравето е обществено благо като икономическа категория, поради което то няма цена. Остойностяват се здравните услуги, защото за тях има и преки и непреки разходи, които имат определена цена. Пазарът на здравни услуги е най-силно деформираният пазар, поради което той е и най-силно регулиран.
Предлагам на пазарниците в здравеопазването да размишляват малко върху изявлението на говорителя на предишния американски президент, Тони Сноу, публикувано в пресата, че се оттегля от поста, тъй като е болен от рак и държавната заплата не му стига за лечение...
- Кой днес трябва да се интересува от професионалната квалификация на лекарите? Самият специалист ли, или и работодателят му, държавата?
- Истината е, че днес никой не се интересува от тези проблеми. Лекарят дори да иска да се квалифицира, и то срещу заплащане, държавата му пречи. Години наред МЗ не обявяваше места за специализация на лекари. Обяснението бе, че се готви нова наредба, чрез която да се въведат европейски стандарти за специализация, така че специалностите на лекарите да се признават в Европа. Това означава, че години ние не готвим специалисти за българското здравеопазване, за да готвим след това и за европейското. Едва ли здравомислещ човек може да приеме подобно обяснение.
Най-голям интерес от висококвалифицирани медицински специалисти има обществото, българското общество. Поради това българската държава е тази, която трябва да носи отговорност и да създаде стимули за лекарите да се квалифицират.
Днешната система, чрез която се отчита квалификация, като се раздават точки от платени участия във фирмени презентации, е система за утвърждаване на посредственост в медицинската професия.
- Често се появяват информации, че лекарите намаляват, че сестрите се изнасят в чужбина. По селата като джипита работят много над 70-годишни пенсионери. Възможно ли е страната да остане без лекари и по какви причини?
- Преди 20 години в България работеха над 80 000 медицински сестри и ние отчитахме, че те са недостатъчни като съотношение на брой лекари към медицински сестри, показател, който се отчита във всички здравеопазни системи. Днес броят им е наполовина и никой не се тревожи от този факт. Би било катастрофа за българското здравеопазване същото да се случи и с лекарите.
Огромната разлика в стандарта на живот между България и развитите европейски държави и в доходите на лекарите поставят пред страната ни сериозни въпроси за намиране на решения как да задържим добре квалифицираните лекари в страната. Професията на лекаря е трудна и като образование, и като практика. В съвременните общества много други професии дават по-голям шанс за бързо развитие и високи доходи. Поради това почти всички западноевропейски държави, особено Англия и скандинавските страни, имат сериозен дефицит от лекари. Би било проява на сериозна политическа недалновидност, ако бедна България заплаща обучението и квалификацията на лекарите, за да работят след това за друга държава, макар и европейска.
- Сигурно се виждате с премиера, с когото работехте заедно. За какво си говорите, когато се срещнете с Жан Виденов?
- Срещите и разговорите с Жан за мен винаги са част от малкото приятни мигове в ежедневието. И двамата не се занимаваме активно с политика и сме благодарни на съдбата, че нямаме нищо общо с т. нар. политически елит нито на предишната, нито на днешна България. Жан е един от малкото български политици на прехода с висока социална чувствителност и държавническо мислене, но е видно, че дефицитът на такива личности у нас все още не се осъзнава достатъчно от обществото.
- За какво съжалявате, че не сте направила по време на престоя си в здравното министерство?
- Жалко е, че не ми позволиха да съхраним и развием достойнствата на българското здравеопазване в новите обществени и икономически реалности, каквито бяха приоритетите на правителството на Демократичната левица. Днес онова здравеопазване вече е безвъзвратно минало за България и все още е бъдеще за развитите европейски страни.
- Вие сте популярна личност като визия, възгледи, позиции, воля за отстояване. Как Ви посрещат в лекарските среди, хората, които ви срещат по улиците, на мястото, където сега работите? Някой извини ли Ви се за нещо?
- Никога не съм имала проблеми в контактите с моите колеги в човешки и професионален план. Имах такива с тези, които използваха здравеопазването за осъществяване на свои лични политически амбиции. В разрушаването на българската система на здравеопазване те виждаха своя единствен шанс „да изгреят” на политическия небосклон. Защо да виним тях, а не политическите партии, като отговорни за общественото развитие? Те са тези, които им позволиха да върнат здравеопазването с десетилетия назад и да лъжат народа, че това се нарича реформа, когато всъщност е разруха. Разруха без край.
Колкото до извиненията, на мен не са ми необходими, но някой трябва да се извини на този все по-болен български народ за всичко онова, което той имаше като достижения и сигурност за своето здраве преди двадесет години и което му беше отнето от неуки и социално безчувствени хора, самопроизвели се за политически елит на България.
Доколкото не ме лъже паметта, само един човек пое кръста да се извинява за политическите грешки на предишните 45 години. Тъй като него отдавна го няма в политиката, не очаквам друг да стори това.
- Как се чувствате сега?
- Все още оптимист, че разумът не е напуснал докрай българина, че той ще намери сили да изведе на повърхността градивните си сили, за да изгражда бъдещето на България тук, а не извън нея.