Около Нова година е прието да се прави равносметка на изминалата година и да се прогнозира следващата. Изминалата 2011-а бе изключително благодатна за сериозните анализатори, тъй като в редица магистрални направления се оказа знакова. Бяха оформени множество тенденции, които обещават да се сбъднат през 2012-а. Естествено, ще започнем с глобалната равносметка и от нея паралелно ще вървим към локалната такава, която засяга директно и нашата страна.
Светът
През 2011-а кризата, която от 2008-ма бавно обхвана целия свят, навлезе в ново качествено измерение. Преди 1-2 години тревожното и напрегнато състояние, в което се намираше цялото човечество се възприемаше като нещо временно и циклично. Министърът на финансите на България, господин Симеон Дянков, преди време, повече от 43 пъти, гледайки в очите целокупния български народ, заявяваше периодично от телевизионния екран, че “след някой друг месец излизаме от кризата”. Днес жителите на нашата планета масово, не само българите в по-голямата си част, проумяха, че кризата е системна и даже цивилизационна. Само преди година експертите акцентираха върху факта, че проблемът е свързан с американската икономика, т.е. това е световен проблем, и засяга само ипотечните спекулации плюс безотговорното раздаване на необезпечени кредити. Сега повечето експерти проумяха, че въпросът не се свежда до дейността на някоя голяма американска банка от типа на „Голдман и Сакс”. Кризата има категорично системен характер.
Американската икономика като най-голяма в света е в „залата за реанимация”. Този факт, който става все по-очевиден, оказва влияние на всички останали национални икономики. Освен чисто финансовите проблеми като огромен външен дълг, локални бюджетни дефицити, падане на доверието към банковата система, САЩ имат и куп други големи неприятности. При встъпването в длъжност на Барак Обама американското правителство имаше дълг в размер на 10,6 трилиона долара. Сега общата задлъжнялост е 15,2 трилиона долара. Ако федералното правителство започне от днес да изплаща държавния дълг на САЩ със скорост 1 долар/секунда, то ще са необходими 440 000 години, за да го изплати. По-лошото е, че от първия ден, когато заработи администрацията на Барак Обама, държавният дълг се увеличава ежедневно с 4 милиарда долара. Симпатичният американски президент и неговото правителство във Вашингтон за периода на своето управление натрупаха повече борчове от периода на встъпване в длъжност на Джордж Вашингтон до встъпването в длъжност на Бил Клинтън. Американската икономика страда от деиндустриализация и стремително влошаване на качеството на образователната система. Последното води до жесток кадрови дефицит и необходимост той да се компенсира от имигранти.
Преди години всички мислеха, че Китай ще си остане само „фабриката на света”, но заедно с производството от Запада в Поднебесната се изнесоха и научните институти, които днес вече са едни от водещите в глобален мащаб. В САЩ се наблюдава отчетливо стареене на населението, ръст на междуетническите и междуконфесионалните конфликти, ръст на безработицата - 16 % (40% от работните места в САЩ са ниско платени), престъпността. Числото на психическите отклонения е невероятно високо - две трети от населението на САЩ живее на транквиланти. При толкова много и тежки проблеми, естествено е да си зададем въпроса как „пациентът” остава още жив? Много просто - доларът все още е световна резервна валута, но и този „допинг” е на път да бъде спрян.
Да не се фокусираме само върху САЩ. Цитираните по-горе „американски” проблеми в по-малък мащаб засягат всички други страни с либерална пазарна икономика. Всички те години наред „безгрижно” и добре живяха в дългове чрез изкуствено кредитно стимулиране. Нещо като парична „дрога”. Но както знаем от реалния живот, наркозависимостта, даже и финансова, никога не завършва като в американските филми с хепи енд. Тиктакащата бомба е заложена в самата монетаристка финансова система, която се явява основа на съвременния капитализъм. При гоненето на всяка цена на максимална печалба, логично е да не се мисли въобще за дългосрочните последствия от подобни действия. Накратко, кризата само неизбежно ще се задълбочава.
Финансово-икономическата криза
катализира динамичните и регресивни изменения на управляващите режими. Свидетели сме как през последните години се срутват безвъзвратно полувековните социално-икономически завоевания на трудещите се. На фона на дълбоката и продължаваща икономическа криза наблюдаваме мощно настъпление на финансовия капитал. Особен интерес представлява статията на Джеймс Петрас (бивш професор от Бигрептънския университет в Ню Йорк) „Новият авторитаризъм: от увяхваща демокрация към технократска диктатура”. (1) Според Петрас упадъкът на буржоазната демокрация минава през три фази. Първата е „увяхваща демокрация”. Втората е „олигархичната демокрация”, а третата е „колониално-технократска диктатура”(КТД).
В началото на 90-те години на миналия век, когато ни бе рекламирана „правилната” западна демокрация и “магическата ръка на пазара” и въобще “пазарния фундаментализъм”, които трябваше да ни направят щастливи и богати, един американски криминален престъпник, който търгува с политическо влияние - Джек Абрамов, изрече следните слова: „Всеки конгресмен се продава по подходяща цена”. След 1989 г. у нас се оказва, че са ни рекламирали и пробутали „увяхващата демокрация” в нейната западна опция. Още тогава лъжата и измамата се превръщат в „норма” на политическите процеси. Гласуването на гражданите няма никакво значение, обещанията са само за преди изборите. Изумителното е, че даже и днес в България „павета на демокрацията” като Александър Йорданов (желаещ да се рециклира на всяка цена като посланик, а не като „буревестник на свободата”) продължават със същата риторика от началото на 90-те да баламосват от екраните на телевизорите българския народ.
С идването на власт на ГЕРБ
преминахме набързо втората фаза и потъваме в третата от описаните от Джеймс Петрас три фази на упадъчната демокрация.
В началото на управлението на сегашното правителство стремително деградирахме и навлязохме дълбоко в „олигархичната демокрация”. Чиновниците и изпълнителната власт започнаха тотално да игнорират парламента и да управляват чрез укази и декрети, зарязвайки демократичните процедури и интересите на народа. Правителството на ГЕРБ се превърна в изпълнителна хунта от избрани и назначени държавни служители, които монополно решават въпросите на войната и мира, отделят за финансовата олигархия милиарди левове, унищожават методично жизнените стандарти на милиони граждани посредством измамни приказки за „програми за строги икономии”. Законодателят в лицето на депутатския корпус на управляващата партия се отказа от своята роля, преотстъпи законодателната и надзорната функция на изпълнителната хунта и изцяло се подчини на политиката на „свършените факти”. На гражданите се предоставя постоянно ролята на пасивни съзерцатели на ставащото около тях. Това, че те изпитват презрение, отвращение и враждебност по никакъв начин не се отразява на т.н. правителство. Типичен пример е поведението на финансовия министър, нагъл и безцеремонен. Отделни гласове се опитват да изкажат несъгласие със ставащото, но те са изтласкани от големите национални електронни и печатни медии. Вместо това имаме наемна армия от престижни „експерти”, „професори” и „академици”, които предано служат на управляващата хунта и финансовата олигархия.
Със задълбочаването на кризата Джеймс Петрас твърди, че „инвеститорите и собствениците на облигации изискват все по-високи проценти, а олигархията разширява и задълбочава мерките за строги икономии”. Стремглаво растящото социално неравенство в България оголва ежедневно истинската природа на управляващата хунта от ГЕРБ. Средната класа в България се топи като ланския сняг. Тя ежемесечно усеща по своя джоб постоянната ерозия на заплатата си, на доходите си, на пенсиите си, на условията за труд и най-вече липсата на перспективи и бъдеще
Логично е при това развитие управляващата хунта от ГЕРБ да усеща как се стеснява социалната база на режима. Перманентната загуба на обществена поддръжка ерозира претенциите на управляващата хунта. Приказките за „магистрали”, „спортни зали” и други подобни масали не предотвратяват масовото недоволство и дискредитиране на властта. Това води до изострянето на междуклановата борба вътре в управляващата хунта. Типичен пример за това е битката между кликите на двамата вицепремиери в правителството. Допреди една година „олигархичната демокрация” беше полезна на финансовия елит. Днес тя вече е безполезна.
Изпълнителната хунта на ГЕРБ през последната година се мята като „риба на сухо”. Правителството се колебае между употребата на сила и търсенето на компромиси. Прави щедри обещания на международните банкери, а след това под натиска на народното недоволство се отрича от направените обещания. Само преди броени дни Симеон Дянков отново взе да го усуква в едно телевизионно предаване относно бъдещето на „сребърния фонд” ( парите за пенсии) у нас. Описаното шизофренично поведение на управляващата хунта в София подсказва, че наистина ГЕРБ вече допуска предизвикването на предсрочни избори. Макар че шумно и публично опровергава подобно развитие на вътрешнополитическата ситуация в страната.
През последната година все по-явно международните финансови кръгове започват да се отказват от услугите на „местната хунта” (не само в България) и тръгват да я преформатират. Именно през последната година, съгласно квалификацията на Джеймс Петрас, в България се наблюдава процесът на преминаване от „олигархична демокрация” към „колониално-технократска диктатура”. Зад фасадата на технократското говорене на ключови позиции все по-често се извеждат официални назначенци (има опити да ги намират на кръстовища в провинцията), които имат богат опит и успешна кариера в обслужването на интересите на крупния международен финансов капитал. Премиерът на Гърция Лукас Пападемос е работил за Федералната резервна банка в Бостън и като бивш шеф на гръцката Централна банка носи отговорност за фалшифицирането на бюджетния отчет, който се превърна в отправна точка на гръцката финансова катастрофа. Марио Монти, който смени Силвио Берлускони в Рим, е работил в ЕС и в „Голдман и Сакс”. В България пълен техен аналог е Симеон Дянков. Въпросните технократи обикновено не са свързани политически с партийния живот и развитието на определена партия. Ето защо те не са отговорни пред обществото. Те нямат политически задължения. Единствената тяхна задача е да осигуряват интересите на банковите институции, които ги лансират.
Технократите зависят само от външни фактори и са едни обикновени инструменти, нямащи никакво отношение към местното население в съответната страна. Те са класически случай на „колониална администрация”. Тяхното присъствие в управляващата хунта гарантира единствено загниване на обществените институции и политическите процеси, както и на очевидната социална регресия.
Описаните по-горе процеси в света и в България са аналогични, но със съответната национална специфика.
Какво регистрираме и наблюдаваме през последните две години у нас?
Съкращават се държавните служители, тяхната възраст за пенсиониране се увеличава, а заплатите и социалните завоевания се минимизират. Държавните и обществени предприятия се разпродават на чужди и местни олигарси, тяхната продукция и услуги се съкращават и работниците се уволняват. Работодателите се отказват от колективните трудови договори. Работниците се уволняват и наемат отново, но вече при условията на новите собственици. Отпуските, паричните помощи, началните заплати и заплащането на извънредната работа значително се орязват. И цялата тази поредица от драконовски мерки срещу социалните завоевания на наемните работници се нарича лицемерно „структурни реформи”. Вероятно вече една огромна част от българите като чуят „модернизация” разбират автоматично, че става дума за „деградация”.
По-възрастните българи отдавна вече не само интуитивно правят паралел между предишните военни и фашистки диктатури и днешните технократски деспотии, които служат предано на капиталистическите интереси и подтискат обикновените трудови наемници.
Все по-често у нас се говори за полицейска държава. Диктаторската организация на колониално-технократския режим произтича от неговата политическа мисия. Последната се състои в прехвърляне на богатства, власт и законни права от хората на труда към капитала. В българския вариант - към чуждия капитал. Именно тази изключително усложняваща се мисия изисква установяването на авторитарен режим. ГЕРБ методично през последната година гради именно такъв. Мисията на сегашната управляваща хунта в България е да бъдат защитавани интересите предимно на чуждия капитал за сметка на мизерията и маргинализацията на една огромна част от българите. Под „вещото” ръководство на Симеон Дянков държавната машина у нас се превръща в ефективен механизъм за експроприация на средствата на работниците, за изземване на техните заплати и спестявания и прехвърляне на ограбените средства в ръцете на собствениците на облигации. В най-скоро време ще се убедим и в България, че колониалните технократи са задължени всячески да игнорират протестите, а при необходимост жестоко да ги потушават. През последните месеци се наблюдава една положителна тенденция. Бликащият само преди година „пристъп на глупав оптимизъм”, обладал националния „елит” и една не малка част от широките трудещи се маси, се изпари. Вече е много трудно да се намират индивиди, вярващи в светлото капиталистическо бъдеще.
През 2011-а завърши и формирането на криминално-корумпираните протекторати на Запада. Офшорната геополитика най-вече на САЩ завладя „зоните на жизнен интерес” без прилагане на военно-политическа мощ с цел превземане на финансови и производствени активи, получаване на достъп до природните и интелектуални ресурси на редица държави. Офшорният бизнес позволи на нашите „стратегически съюзници” да изпомпват от конкуренцията в Източна Европа не само огромни ресурси, но и да осъществят масово подкупване на държавната власт в страните с криминално-корумпирана демокрация. Офшорките се използват като основен инструмент за „побратимяване” на държавния, големия частен и чужд капитал, високопоставените корумпирани чиновници и политици. Към днешна дата обаче отново възниква сериозен проблем. Външните резерви за развитие на Запада след създаването на криминално-корумпирани протекторати в Източна Европа се оказаха изчерпани.
Следва
