продължение от бр. 4
Всъщност какво е станало междувременно, след като сме се убедили, че Й. Иванов лично не е проучвал този ръкопис? Ето какво пише самият той във в. „Зора” (15 февр. 1938 г.): „Сега вече имаме доста писмени съобщения за Паисий. Едни от тях бях събрал при второто си посещение на Света гора, други получих от Цариград, трети дължа на покойния йеромонах Герасим от Хилендар, четвърти на йером. Мартиниан от Зограф и особено най-вече на младия ни книжовник Михаил Ковачев, който неотколе беше в Света гора”. Възниква въпрос, който и да не получи отговор, трябва да бъде поставен – защо едва след като игуменът хилендарец Герасим е вече покойник, проф. Й. Иванов изважда на показ предоставените от него данни? Защо не отбелязва конкретно какви нови вести е доставил студентът му Михаил Ковачев – проблем, зад който се оказва, че дреме една, иначе официално документирана, мистерия (Вж. Ив. Ненов, Истината за родното място на Паисий Хилендарски, С., 2003, с. 32 и сл.).
Превръщайки в свое убеждение хипотезата, че Паисий Хилендарски е родом от Банско и е починал в 1798 г., през 30-те години проф. Й. Иванов много активно се връща към „темата”, но чрез вестникарски тип статии. За редица от твърденията си той се опира неколкократно именно на т. нар. Хилендарска кондика. Статиите изобилстват от цитати, неясно откъде взети, попадаме на обобщения за реда сред монашеското братство, за йерархията и конкретните позиции на Паисий, на брата му Лаврентий - доста произволно поднесени. Първо ангажира вниманието статията „Родното място на отец Паисий се установява” (в. Зора, бр. 5591 от 15. 2. 1938 г.). Тук са следните авторови твърдения с преки позовавания на въпросния документ, който тогава е в ръкопис: „В „Кондиката на Хилендар”, гдето се говори за историка Паисий, последният се изтъква като йеромонах и проигумен Хилендарски до 1761 г. и като хилендарски таксидиот, който води гости за манастира от София, от Пловдив, от Златица. През 1762 г. Паисий се премества в Зограф и там остава до 1791 г. През това време до 1777 той се споменава с титула си проигумен и продължава своята таксидиотска длъжност от Зограф, като посещава солунските села във Вардарията, сетне Ловеч. Между 1777-1780 г. той отива в Ерусалим и през 1780 г. вече се подписва „хаджи” Паисий. Като проигумен хаджия той води през 1780 г. поклонници в Света гора от Пирот, в 1782, 1873 и 1785 г. пак от Пирот и пр. На 12 декември 1791 г. Паисий се връща от Зограф в Хилендар и като подарява 500 гроша, обещава се да остане до края на живота си там или, както е казано в Хилендардската кондика: „Какво се поврати в своя монастир х. Паисий йеромонах и одма е дал за проигуменство 500 гроша свои пари, та се поклони паки на Богородица Хилендарска, паки три пъти и вечно”. В Хилендар Паисий продължил таксидиотската си дейност. През 1793 г. го виждаме в София, сетне в Самоков, отгдето води гости в Хилендар. През 1798 г. Паисий умира на 76 год. възраст в Самоков, гдето бил отишъл да събира гости за поклонници в Света гора... В „Хилендарската кондика” при дата 3 юли 1798 г. четем: „Да се знай какво се яви в манастир дяк Марко, та се стори хабер от Самоков, какво се престави х. Паисий йеромонаха старца Хилендарски и се не поврати веке на Света гора. И са го копали в гроб отца поп Никола, за харно място. Бог да го прости – три пъти рекоа тука. Собрано от покойнаго х. Паисия йеромонаха в Самоков милостиня грош 720, а принесено без харчо грош 517 и три малки мъски со черги две”.
Що се отнася до родното място на Паисий, за това ни дава сведения същата „Хилендарска кондика” при дата 17 януари 1765 г. От там узнаваме, че Паисиевият брат Лаврентий дошъл с поклонници от Банско в Хилендар и оставили големи дарове на манастира... Ето съответната бележка в „Хилендарската кондика”: „1765 лета, януария 17 ден, какво е дошел кир „проигумен Лаврентий сос поклонници от Банско и са дарили манастиро со сребърни три кръстове и сос гроша 1153. И во той ден какво е обрекъл на св. Богородица своята отцова кукя во Банско за Хилендарски метох, за вечно да е така...” (Цит. по Й. Иванов, Избрани произведения, 1982, т. 1, с. 207-208).
Трябва да бъда извинен за този осъдително дълъг цитат – заради него ще спестя други конкретни позовавания. Истината е, че точно такива данни и свидетелства изобщо липсват във фототипното издание на „Хилендарската кондика”. В този си вид е очевидно, че те с нищо не допринасят за изграждания култ към Паисий и за изясняване на атмосферата и картината на неговото непосредно обкръжение в Хилендарската обител.
На така формулираните от Й. Иванов изводи и внушения ще се доверят редица негови съвременници, а и специалистите от следващите поколения. В книгата, която проф. Михаил Арнаудов посвещава на великия Хилендарец (изд. 1942, 1962, 1972), срещаме твърдения в същия дух: „За отъждествяването на Паисий Хилендарски от историята му с Паисий, брата на игумена Лаврентий, родом от Банско, ни помага вече съпоставянето на следните два текста... Вторият текст е извадка от новооткритата кондика (кодекс) на Хилендар. Тук четем: „1765 лето, януария 17 ден, какво е дошъл кир проигумен Лаврентие сос поклонници от Банско и са дарили монастиро...”. Лаврентий ще да се е радвал на голямо уважение в манастира Хилендар, както показва избора му за „духовник”, т. е. за изповедник на събратята си и на гостите, които са прибягвали до покаяние и изкупване на греховете си чрез наказание” (Вж. М. Арнаудов, Паисий Хилендарски, второ допълн. издание, 1972, с. 55-56).
Вече без да се позовава на „Кондиката”, след като безкритично проследява всички упоменавания на светогорец с името Паисий в Хилендар и Зограф, акад. Арнаудов отбелязва: „На 12 декември 1791 година Паисий се връща от Зограф в Хилендар...” (пак там, с. 58). Така и не разбираме основанията за тази категоричност, според която излиза, че божият служител от Самоковска епархия и автор на „История славянобългарска”, наричан винаги Хилендарски, прекарва цели 30 години от съзнателния, от зрелия си живот в манастира Зограф... И ако наистина завръщането му е станало през 1791 г., защо този факт не е отразен в текста на публикуваната „Хилендарска кондика”?
Активно включващ се в честванията, посветени на Паисий в рамките на половин столетие, писал вдъхновени предговори към „История славянобългарска”, акад. Петър Динеков съвсем естествено си бе извоювал авторитета на вещ познавач на неговото дело. Имам предвид първите му „заявки” от 1938 г. в този дух и десетките статии, които публикува до края на живота си (1992). Изданието на „Историята”, което той прави през „юбилейната” 1938 г., е тиражирано и през следващите години (1942 - два пъти, 1945-та, 1946-та...). С присъщата си толерантност, превърнала се в негово сакрализирано качество в очите на неговите ученици-следовници, проф. П. Динеков и в тази наженена от полемично напрежение територия запазва външно достолепие и неангажираност по въпроса за родното място на великия Хилендарец. Други негови, също с академична осанка, събратя си позволяват да вземат ясно декларирана страна в спора (напр. Боян Пенев, Иван Снегаров, Борис Йоцов) и изразяват несъгласията си, че това е град Банско. Обяснима е „сдържаността” на младия Динеков, но не и по-късно, когато е вече титулярът и авторитетът. Трябва да вярваме на един от студентите му, който е отбелязал следното за срещата си с него през 1962 г.: „Радушно ме прие професорът, говори колко буден е бил Самоковският край, но... въпросът за родното място на Паисий е решен от неговия професор Йордан Иванов” (Вж. Иван Ненов, Истината за родното място на Паисий Хилендарски, С., 2003, с. 96).
Друг автор, който ползва предлаганите данни от „Хилендарската кондика” чрез посредничеството на Й. Иванов е проф. Боню Ст. Ангелов. Това той прави най-вече в книгата „История славянобългарска. Никифоров препис” (БАН, 1961).
В нея, като приложение, той включва текст „Из Зограф-ската и Хилендарската кондика”, като декларира: „При решаване на въпроса за родното място на Паисий Хилендарски широко се използват сведенията, които се съдържат в Хилендарската и Зографската кондика... Тук аз ги обнародвам според преписа, който намерих в архива на акад. Йордан Иванов, съхраняван сега в Архивния институт при БАН” (с. 191). В първите пасажи („Хилендарска кондика”, с. 195) изрично се упоменава, че става дума за „парусия”, започната от юни 1604 година, и посочките са в тази насока. Абсурд е всеки от двамата да не знае разликите между „кондика” и „парусия”. Но тези свидетелства, които се предписват според това „приложение” на първото (”Хилендарската кондика”), включително и ключовата „записка” за дарението от проигумен Лаврентий на бащината му къща в Банско за метох на Светата обител (с. 201), изобщо липсват в официално публикувания вид на този корпус. А би следвало за всички той да е меродавният. Без вина ли е виновен проф. Б. Ст. Ангелов, като се е предоверил на ръкописни архивни страници, които други се кълнат, че изобщо не съществуват в наследството на Йордан Иванов? Както стана ясно – те липсват в издадената фототипно „Хилендарска кондика”.
Така и проф. Велчо Велчев обнадеждаващо ще тръгне с брошурата си „Отец Паисий и Цезар Бароний” (1944), за да завърши с двукратно издаван том (1981, 1987), който още с формулировките в съдържанието си може да обезкуражи новото поколение читатели: „В условията на класовата борба”, „В идейната поляризация на епохата”, ”В Банско - на пътя между робството и свободата”, „Жизнен подвиг в името на народа” , „Изразител на въжделения и интереси на народните маси”... В тази си монография и той в същия дух репродуцира данни, макар и с редица уговорки и резерви, уж предлагани от „Хилендарската кондика”. Предоверявайки се на предходниците си, така и не схваща, че в случая става дума за един и същ ръкопис: „От записите на Хилендарската кондика и един запис от Хилендарския тефтер (ръкопис № 525 на Хилендарската библиотека) се установява, че Лаврентий довеждал поклонници и донасял помощи много пъти: през 1750 – от Видин, Ловеч и Котел, 1752 – от София, 1753 – от Ловеч и Русе, 1754 – от Калофер, 1756 – не означено от къде, но казано , че с него е дошъл хаджи Вълчо, 1757 – от Сливен, 1759 – от Разлог, 1759 – от Солун и Враца, 1763 – от София, 1764 – от Златица и Котел, 1764 – от Дупница, 1764 – от Банско, 1765, 17 януари – от Банско...” (Вж. В. Велчев, цит. книга, 1981, с. 190)
Нека се има предвид, че в така публикуваната „Хилендарска кондика” сред упоменаваните населени места, свързани с пребивавания на таксидиоти, изобщо липсва Банско, макар според привлечените тук „цитати” от 1765 г. в него да има дарена „къща за метох”. Докато едно селище като Елена е упоменато 7 пъти, Видин – 6 пъти, Стара Загора - 7 пъти, Копривщица - 12, Панагюрище – 4, София – 10, и т. н. За кръга на Паисиевите близки също не се сбъдват очакванията ни: еднократно са документирани Лаврентий – тогава проигумен, а и хаджи Вълчо – без да е обозначен като банскалия и негов брат... Ако Паисиевата сдържаност спрямо тях може да бъде обяснена с някакви съображения, то за „Кондиката” те не са валидни.
Дано от цитатите и допълнителните уточнения е станало ясно, че така поднесени от ръкописа на „Хилендарската кондика” факти създават превратна представа за условията, при които Отец Паисий замисля и създава книгата си, за неговия статут сред монашеското братство, за духа и нравите, които се предписват на неговото обкръжение. Единствено цялостният автентичен текст на „Хилендарската кондика” е надеждната картина със свидетелствата си за тези и редица други моменти и аспекти на монашеския живот през Паисиевото време. И е нелепо случаите на липсващи конкретни данни за интересуващия ни автор на „История славянобългарска” да се запълват с произволни хипотетични твърдения, които трайно се настаняват в книги и статии, в паметта на поколенията. Така те се превръщат в задължителни топоси, върху които се гради представата за делото му. Вместо да извисяват и постигат истинския образ на неговата личност, те го принизяват, убеждавайки ни, че идеята и практическата реализация на „История славянобългарска” са едва ли не резултат от вътрешноведомствени йерархии, от манипулативно конструирана атмосфера на изразено уважение, контакти и подвижничество, от ролите в живота му на други личности и пр.
Изложението дотук има предвид миналото, чиито практики не би трябвало да рецидивират в днешните ни усилия за поддържана памет към личността и делото на Отец Паисий. Че опасенията ми има вероятност да се оправдаят, в някаква степен го подсказват и факти от по-ново време.
Мнозина си спомнят скандала около черновата-автограф на „История славянобългарска”, изнесена тайно от Зограф и донесена в София. Не съм убеден, че от тази шумотевица българската национална памет и консолидация на духа с нещо се извисиха и обогатиха. Единственото, което можем да посочим като факт – това са екземпляри в някои библиотеки на томчето „Паисий Хилендарски. История славянобългарска. Зографска чернова 1762. Факсимилно издание. 1998”. А за рядко допусканите до библиотеката на самата Света обител „Зограф” на Атон – да съпоставят визуално, във витрина, как изглежда „ръкописът-оригинал” до „ръкописа-менте”...
Отново с политически привкус бе съпроводено шумното оповестяване и категоризиране на т. нар. Цариградски препис, през 1998 г. Подобни акции остават не само за сметка на пряко ангажираните в тях участници. Резултатът е осъществен през 2004 г. том: „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА. 1762. БЕЛОВА”. На вътрешната страница формулировката е по-различна: „Препис-белова на Паисиевия автограф. Предадена на новобългарски език от Петър Динеков”. Томът е придружен от студии на двама специалисти. Първата е с категорично говорещото заглавие „Беловата на „История славянобългарска” (с. 5-17), докато втората е с неутралния надслов „Преписът на „История славянобългарска” в Националния исторически музей” (с. 18-40). Не е трудно да се прецени доколко в случая става дума за непроявен професионализъм, и доколко - за ефектен, в основата си спекулативен жест. На този фон има ли смисъл да напомням абсурдността на откровено подвеждащото твърдение, че Паисиевият текст според този препис /издаден през 2004 г.), е в „превод” на починалия през 1992 г. акад. Динеков, като същевременно буди недоумение фактът, че самият ръкопис е станал известен едва през 1998 г.
следва
