Всъщност това не е първата безумна идея, която трябва да ни помири с петвековния поробител, повече от столетие след като сме се изтръгнали от „опеката” му. През юни 2004 г. на бял свят се появи друга подобна на Божидар-Димитровата идея – тази за построяване на паметна плоча на загиналите шест хиляди турски войници в Шипченските сражения през 1877-1878 г. Тя разбуни тогава духовете на патриотичните българи. Предложението за издигане на плочата бе на Йордан Маринов - секретар на Общобългарския комитет “Генерал Иван Вълков” и член на Националния комитет за възстановяване на войнишките паметници.
Паметната плоча, с надпис на български и турски, трябваше да бъде поставена в близост до един от масовите гробове на четирите хиляди загинали войници на Сюлейман паша при Шейново.
Бившият зам.-министър на отбраната от правителството на Иван Костов и секретар на Националния комитет за възстановяване на войнишките паметници Здравко Зафиров заяви пред столичен ежедневник, че поставянето на плочата е в памет на “загиналите турски войници под връх Шипка” и “тест дали можем да бъдем европейци”.
Ако следваме обаче перверзната логика на “родолюбците” от Националния комитет за възстановяване на войнишките паметници, паметна плоча би трябвало да има и на прохода Траянови врата, където през 986 г. цар Самуил нанася голямо поражение на император Василий Втори Българоубиец. За да докажем, че сме европейци, може би ще трябва да поставим на прохода възпоминателен знак и в памет на загиналите там византийски войници. А за ослепените през 1014 г. от същия този император 14 000 Самуилови войници, никой не трябва да споменава, за да не покажем случайно “пагубен” национализъм.
Люлебургас, Чаталджа, Булаир, Одрин – тези имена преди век бележат победоносния ход на българската армия в Одринска Тракия – един от театрите на бойните действия на Балканската война, избухнала на 5 октомври 1912 г. Известна и като Първа балканска, тази война събира в името на освобождението на брата-роб силите, волята и духът на целия български народ. Тя е върхът на десетилетните кървави усилия за обединение на целокупното ни отечество и макар и за кратко - след 30 май 1913 г., почти успява да постигне заветната за поколения българи цел.
В резултат на поражението на Османската империя от обединените в Балкански съюз България, Сърбия, Гърция и Черна гора се слага дългоочакваният край на петвековното османско господство на Балканите. Империята губи всичките си владения на полуострова, с изключение на тясна ивица територия по северния бряг на Мраморно море. Останалата част на Южна Тракия заедно с Източна Македония попадат под българска власт. Сърбия завладява Косово, Северозападна Македония и други области, а Гърция – Епир, редица острови в Егейско море и Югозападна Македония със Солун. След Лондонския мирен договор е създадена и независима албанска държава.
Но споровете между България, Сърбия и Гърция за подялбата на Македония водят до остър разрив между съюзниците, в резултат на което избухва Втората балканска война (Междусъюзническата война). Това става само месец след приключването на първата. Тя се води през лятото на 1913 г. между България, от една страна, и Сърбия, Гърция, Черна гора, Румъния и Османската империя, от друга. Борбата е неравна, българските войски успяват на един фронт, но през това време румънската армия достига околностите на София и българският кабинет е принуден да поиска примирие.
С подписването на Букурещкия мир от 10 август 1913 г. България е задължена да отстъпи на своите бивши съюзници по-голямата част от Македония, на Османската империя – Одринска Тракия, а на Румъния – Южна Добруджа. Българското население в завладените земи е подложено на етническо прочистване, стотици хиляди българи са принудително изселени от своите местоживелища в Македония и Одринско.
Крушението на България в Междусъюзническата война обаче по никакъв начин не обезсмисля успехите на българското войнство по време на Балканската война. Тя става раздел в развитието не само на държавата и нацията ни, но и на останалите балкански страни и народи. Именно затова те вече от месеци отбелязват под една ли друга форма 100-годишнината от нейното начало. И то на най-високо ниво.
Показателен за значението, отдавано на войната от другите балкански държави, е и фактът, че на проведената в Белград неофициална среща на Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа сръбският външен министър Вук Йеремич издигна идеята за общото отбелязване на стогодишнината от Балканските войни под мотото “От Балканските войни до балкански мир“. Засега обаче нашата страна и да иска, просто няма как да се включи в евентуалното осъществяване на подобна мащабна инициатива. Защото шест месеца преди годишнината ние още нямаме идея какво смятаме да правим!
Това става ясно от публикуваната стенограма на заседанието на правителството на 8 октомври 2011 г. Нещо повече, подсигуряването на средства за тържествата, които тепърва ще се планират от създадения на заседанието Инициативен комитет с председател Цветан Цветанов, доведе до конфликт между министрите. Най-скандално, зам.-финансовият министър Владислав Горанов отклони искането на вътрешния и военния министър да им бъдат осигурени извънбюджетни средства за подготовката на годишнината. В крайна сметка, по “поръка” на премиера Бойко Борисов се стигна до решение тя да започне, пък след това да се помисли откъде да бъдат намерени парите.
Както се казва, пари няма – действайте! Но този иначе така любим подход на министър-председателя говори най-малко за две неща. Първото е, че нихилизмът е залегнал много дълбоко не само в ежедневната политика на кабинета, но и в отношението му към доказано съдбоносни за държавата и нацията ни събития, каквато безспорно е Балканската война. И колкото и да говори Бойко Борисов по време на заседанието, че: “В никой от нас няма съмнение, че 1912 г., 1913 г. е изключително светла дата...”, това са приказки само за протокола. А второто е, че, ако наистина е вярно другото твърдение, изказано от премиера - „Че е важно – важно е, че е светла дата – светла е”, България нямаше да бъде последната балканска държава, включваща се в честването.
Черешката на тортата обаче, както винаги, постави Божидар Димитров. Обладан от дух на съзидател на нови идеи, г-н Димитров предложи честването на 100-годишнината от Балканската война да стане съвместно с... Турция! И се аргументира с опита в подобни чествания, който имат Франция и Германия, смъртни врагове само допреди 60-ина години. Щом тези две страни можаха да преодолеят враждата помежду си, защо да не успеем и ние, запита новоизпеченият „помирител”.
За постигане на идеята си определеният за член на комисията по честването Б. Димитров смята да предложи на другите нейни членове българската и турската делегации най-напред да поднесат венци на паметника на загиналите в Балканската война български войници в Свиленград. А след това същата помирителна церемония да бъде повторена и на 15-ина километра от общата ни граница, пред паметника на турските защитници на смятаната за недостъпна Одринска крепост.
На пръв поглед – авангардна идея. И аналогията почти си я бива. Само ако го нямаше един съществен момент, който не съществува в отношенията между Франция и Германия, но уви, продължава да битува в тези между България и Турция. Берлин много отдавна се отказа от амбициите на рухналия Трети райх да разширява „германското жизнено пространство”, докато Анкара и в момента активно работи за възстановяване на влиянието си в границите на бившата Османска империя.
Но не турските, а „родните” български министри пречат да отдадем почит на предците си, оправдавайки се с безпаричие. Онова обаче, което им пречи да бъдат истински „слуги на народа”, е не липсата на пари, а изначалното им безродие. Иначе нямаше да си раздават „бонуси” за десетки милиони лева, а да се стискат за някакви си 200-300 хиляди, за да почетем воинската слава и величавия дух на предците си...
