Отворено писмо за една концесия –
държавно престъпление, и за възможността
да не сме бедни и гладни
“Нова Зора” отново бие тревога, отново и отново призоваваме и политици и общественост да не си запушват ушите, да не извръщат очи, да не повдигат с равнодушие рамене. Защото днес, когато България се задъхва в икономическата и финансова криза, когато умират националното стопанство и поминъкът, когато са в колапс науката и образованието, когато Българската армия се свива като шагренова кожа; когато няма хляб за хиляди хора, а милиони българи в пенсионна възраст са оставени на произвола на мизерията е недопустимо и престъпно предателски национално богатство от 10 милиарда долара да изтича от България.
Отговорността и вината за това е на политическите обирджии, на князете на разрухата, които българската прокуратура отдавна трябваше да подведе под отговорност за държавно престъпление; за крупномащабни кражби в особено големи размери; за безцеремонен обир на обществото, държавата и поколенията на България.
След десетки публикации на нашите страници през годините от страна на изтъкнати геолози, геоложки колективи, учени от БАН и др., днес отново отваряме черната кутия на т.нар. преход, обозначил пътя на националния провал, на геноцидно изтребителния модел в стопанско, духовно, демографско и хуманно отношение с отвореното писмо на десет изтъкнати деятели на геоложките и техническите науки, които повдигат завесата на една криминална сага, осъществена на тъмно, забулена с мълчание и дирижирано равнодушие.
Думата е за Челопеч. За българското злато. И по-точно, за българските полезни изкопаеми, едни от най-важните сред които са българските находища на златоносни руди.
Думата е за една концесия-договор, за една сага или по-скоро трагедия, която има вече дванадесетгодишна история. С този концесионен договор, сключен през 1999 г. по времето на Иван-Костовото управление на България и подписан от тогавашния зам. министър-председател и министър на икономиката Александър Божков (придобил по-голяма известност като “мистър 10 %”) бе допусната да шета из нашите земи най-голямата в съвременния свят минно-металургична компания “Дънди прешъс металс” (ДПМ), чиято основна дейност е добивът и производството на злато.
И именно на тази мултинационална компания, макар да се представя за канадска, която е остъргала вече всички други “по-интересни” кътчета и петънца по цялата земна суша, във всички страни, където е била допусната, по всички меридиани и паралели между двата полюса, тъкмо на нея тогавашните български управници дадоха възможност да намери, или по-точно да се сдобие с готов (защото той беше отдавна открит и проучен от българските геолози) нов Клондайк. И то не някъде в полярна ледовита Америка, не в далечна Австралия или Черна Африка, а в една европейска, малка, но топла страна като България.
Владетелите на тази компания трябва да са се чувствали изключително доволни и щастливи от тази своя “находка”. Новият Клондайк с двете златорудни находища Челопеч (Панагюрски район) и Хан Крум (Ада тепе) в района на Източните Родопи (Крумовград) е наистина щастлива придобивка за фирмата. Такива богати (със съдържание 4-5 г злато в тон руда) и крупни (с повече от 1,0 млн. т запаси) находища отдавна са рядкост не само за европейската, но и за световната миннодобивна практика. Тези находища са, или по-скоро бяха, девствени, непокътнати от човешка ръка, камо ли от ръка на експлоататор. Полезното изкопаемо в тях е на малки дълбочини, а в някои участъци на повърхността, и е възможен дори открит добив. И най-потресаващото, тези находища бяха буквално харизани на компанията, паднаха им се почти даром, безплатно. ДМП ги изтъргува от българските пишман-продавачи за някакви си 4 милиона долара! Това е цената, фиксирана в договора за концесията.
Знае се добре, че не е луд този, който изяжда зелника. Сключването на тази “сделка на века”, както бе окачествена от някои наши журналисти и икономисти навремето търговската манипулация (макар че много по-уместно е да бъде наречена “далавера на века”) е извършено през март 1999 г. Съвсем скоро след това, още на следващата година, компанията обяви своите планове и намерения: в близките 10-15 години да съсредоточи почти цялата си дейност (или 80-90 % от нея) в България, и по-точно по изземването на находищата Челопеч и Хан Крум. И както вече се вижда, днес компанията осъществява успешно своите планове по отношение на тези две апетитни хапки. И за това й съдейства обрулената българска държава.
Като потвърждение на факта, че концесията е един от зловещите и печални абсурди на днешната българска действителност, на т.нар. български “преход”, днес всички си затваряме очите, че при скалъпването на този концесионен договор не само грубо е нарушена, а направо е потъпкана Конституцията на Република България. В нея черно на бяло и изрично е записано, че подземните богатства на страната са изключителна държавна собственост и не могат да бъдат продавани и отдавани под наем или друга някаква форма на частни лица за ползване. “Търговците” от българска страна обаче, воглаве с обозе почившия “мистър 10 %” и министър-председателят – символ на разрухата, Иван Костов, не са си и направили труда да прочетат този абзац от основния закон на държавата. И ако на Божков Господ му е отдал заслуженото, Костов все още ходи без пранги и продължава да вредителства.
Всички действия и практически стъпки по сключването, регистрацията и приложението (незабавното започване на работа) на този договор са провеждани на тъмно и тайно, при пълна липса на гласност, без никакъв конкурс или търг, без да бъде не само получено, но дори и потърсено мнението и съгласието на научните организации и експерти от БАН (Геологически институт), Софийски университет (Геолого-географски факултет), Минно-геоложки институт, НИПИ (Научен институт по полезни изкопаеми при Комитета по геология), които са работили и работят в тези области на науката и стопанството и са водещи по тези проблеми. Нещо повече, тези институции и техните експерти не са били дори уведомени, че се водят преговори. А за “сделката на века” те научиха, както и малцина редови граждани, от т.нар. спорадични и завоалирани в мъгла кратки медийни съобщения.
За да бъде заобиколена Българската конституция и за да бъде всичко “законно”, компанията ДПМ прилага един тънък номер от своята богата международна практика. Това е номерът на тъй нареченото търговско откритие. Такъв термин и такова “откритие”, както сочат юристите, действително съществува в международните бизнес отношения, и по-специално в проучването и експлоатацията на полезните изкопаеми. И се изразява в следното: заинтересованата страна финансира и провежда (или симулира, че провежда) известен обем проучвателни изработки (канавни, сондажни, минни), с което доказва наличието на някакви залежи на полезни изкопаеми. На това основание тя получава от съответните власти разрешение за добив, без да се провежда конкурс или търг. Това е бил (и досега остава) най-лесният от юридическа гледна точка възможен начин за придобиване на концесия.
“Дънди” процедира по тази схема. Фирмата докарва на хълма Петелово (до село Попинци) няколко нови леки сондажни апаратури; прокарват набързо няколко плитки дупки сондажи, “доказват” наличието на медно-златно орудяване и изчисляват някакво количество запаси. Веднага по най-бързата процедура е регистрирано “търговско откритие”. Разбира се, на името на “Дънди прешес металс”. И компанията се сдобива с документ-разрешение за добив в “откритото от нея” находище. И няма никакво значение, че медно-златното находище край Челопеч е познато на българските геолози още от началото на 20 век; че е проучено детайлно (от геологопроучвателно предприятие София-Илиянци) в периода 1960-1990 година, като са прокарани десетки хиляди метра сондажи и други видове геоложки изработки и работи; че българската държава е вложила в тези проучвания стотици милиони; че за резултатите от тях е представен подробен доклад в Държавния геофонд. И за всичко това – никакъв знак в нито една институция или контролен орган, нито дума в многочислените “правилни” български медии.
Резултатите от това задълбочено и по тази причина достатъчно продължително проучване на медно-златното находище Челопеч показаха, че то може да бъде оценено като едно от най-големите, останали все още неиззети не само в Европа, но и в мащабите на целия свят. Такава оценка на находището бе дадена от геолозите на ГПП-София в техния доклад за детайлно проучване. Тази бе и оценката на НИПИ-София, дадена от дгмн Вълко Гергелчев, геолог с голям опит и продължителен стаж в проучването на златоносните находища в България, а също така и в цяла Югоизточна Европа.
Тук е възможно да възникне въпросът: щом в нашата страна сме имали, или имаме такива находища, защо тогава Народна Република България не е форсирала тяхното разработване? Нима на българската социалистическа държава от онези години не е било нужно злато? Отговорът е, че за забавяне на добива, или отлагането на разработването на Челопеч за един по-късен етап на развитие, имаше много сериозна и основателна причина.
Проблемът е в това, че в рудите на Челопеч, за съжаление, наред с основните по ценност химически елементи (злато, мед, сребро) и допълнителните ценни редки и разсеяни елементи (някои от които са по-скъпи и от златото) се съдържа и силно отровният арсен. И то в доста високи количества (значително по-високи от познатите в света средни за находища с подобен род руди). При това трябва да се посочи, че въпреки мощното развитие на науката и техниката в наши дни все още не е намерена ефективна безотпадна технология за обработка на такива руди в промишлени условия. Нито в нашата страна, нито някъде другаде по света!
А българската социалистическа държава, както и да е охулвана днес, държеше на здравето на хората. И тя не можеше да си позволи прилагането на методите на ДПМ. А “Дънди” прилага староизвестното “купово излужване” с последващо цианиране на обработвания материал. Тази технология, позната още от далечните занаятчийски времена и сочена като икономически ефективна, си остава най-мръсният и най-опасният от всички изпитвани досега методи за обработка на златоносни руди.
С други думи цената на златото щеше да бъде равнозначна на загубеното здраве на българските граждани. И НРБ не искаше да плати такава цена. Животът на хората бе по-важен.
Куповото излужване с последващо цианиране е действително много опасно за околната среда, защото може да доведе до екокатастрофа, каквито случаи в международната практика вече има, и те не са тайна за геологическата наука.
Преработката на златоносни руди, дори с много по-ниско съдържание на отровни елементи, с прилагането на цианидни технологии, се извършва в слабо населени отдалечени места и райони, например в пустинята Невада, в Америка, в полупустинната ЮАР, в Нова Зеландия и в Папуа. В Нова Гвинея за тази цел се ползва кратерът на загаснал вулкан.
В Европейския съюз е приета пределна норма за съдържание на цианиди в отпадния материал (хвоста) на обогатителните инсталации на предприятията от миннометалургичния отрасъл, а именно 10 милиграма в 1,0 литър течност.
Колко е този показател сега в Челопеч? И контролира ли се, мери ли се той въобще? Не е известно! К. Първанов и Л. Будакова ще излязат прави, когато писаха в сп. “Тема” (бр. 35 от 2006 г.), че България може да се превърне в опитно поле за приложение на цианидните технологии в реални условия и в промишлени мащаби. Днес ние можем определено да кажем, че страната ни (най-малко нейната централна част – Панагюрско-Средногорският район) вече е превърната в такова поле. Вярно е, че опасност от авария или екологична катастрофа все още не е отчетена, но никой не може да гарантира дали тя умишлено не се полемизира, и дали това премълчаване означава, че е изключена. Нашето мнение е, че възможността за екологична катастрофа в България е напълно реална както за всеки момент от настоящето, така и за в бъдеще.
След няколко годишна подготовка, през 2003 г., компанията “Дънди прешъс метълс” започна редовна работа по изземването на находище Челопеч. С минимални разходи, тя пусна в действие всички налични минни изработки, всички сгради и съоръжения, построени по-рано от българската държава, в това число и обогатителната фабрика, и започна да произвежда “концентрат”. На широката общественост бе обявено, че за по-нататъшната обработка на този “концентрат” и за отделяне на чистото злато (рафинация) у нас нямало необходимите условия. И затова компанията пристъпва към редовен износ на същия от България. Официално се знае, че това е някакъв “руден концентрат.”
В пунктовете за износ (пристанище Бургас) количествата на тази “стока” се измерват вероятно само по тегло. При оформянето на съпътстващата документация обаче, как се назова тази “стока”, никой никъде не е прочел.
И така, вече девета година в България се произвежда “концентрат” – някаква стока, която се изнася в чужбина. Не се уточнява къде. Изнася се за по-нататъшна преработка (рафиниране), при която се извличат крайните продукти – злато, сребро, мед и цяла редица редки химически елементи. Информацията за крайните продукти по асортимент и количество обаче е грижливо пазена от компанията и недостъпна за широката общественост. Независимо от липсата на официални данни и свежа информация елементарните сметки за основните технико-икономически показатели на концесионера (който е купил двете находища за сумата от 4 милиона щ. д.!) могат да бъдат представени в следния вид:(Таблица1)
В тази таблица не са включени стойностите на среброто и медта, а също така стойността на редките химически елементи (селен, телур, германий, индий, осмий и др.), присъствието на които е установено със сигурност в този концентрат, както и въздможността за тяхната сепарация. Цената на някои от тези редки елементи е по-висока от тази на златото. Ако се включат и тези стойности (които остават дълбоко засекретени), ще стане ясно, че за изминалите вече почти десет години ДПМ е “изсмукал” от земята ни богатства за повече от 10 милиарда долара. А колко пари са влезли в държавния бюджет от тази концесия? Засега данни не са публикувани, но си струва да се провери.
Износът на “стоката” във вид на “концентрат” е другата уловка, другият “номер”, който ДПМ, като опитен играч, прилага в случая. Така се заобикалят не само митнически, но и други законови бариери.
Значителните разходи и другите неудобства при износа на тази “стока” (концентрат) се компенсират многократно от “плюсовете”, които осигурява подобна система: незабавно (изключително бързо), редовно и сигурно изместване (премахване) на продукцията по-далече от нейния производител, което осигурява намаляване на възможностите за контрол и оставяне на по-голямата част от вредните (отровни арсенови) примеси в хвоста на флотационната фабрика. Осигурява също възможността за всякакви пълни изследвания на химическия състав на материала, съдържание на различни (редки и други) химически елементи, които могат да бъдат извлечени за увеличаване процента на печалбата.
В печата през годините на няколко пъти се прокрадваха кратки съобщения за това, че ДПМ предлагала на българските правителства да бъде създадено смесено акционерно предприятие с участието на българската държава и да бъде организирано производство на крайни продукти (главно злато) в нашата страна и да се спре с износа на т.нар. концентрат. Но и досега, вече няколко години, от тази идея не излезе нищо реално, главно по вина на българската страна. Захарий Стоянов би казал, че нейде някой ще да е изстудил ръчиците на някои политици и чиновници. Рушветът действа безотказно. Така или иначе нищо не се получи.
Добивът на златоносна руда от находище Челопеч, т.е. изземването му, върви непрекъснато (вече десета година) и с все по-нарастващи темпове. А находището не е неизчерпаемо. Засега вече е преполовено. Обогатителният комплекс произвежда “концентрат” и износът на тази “стока” е отрегулиран и редовен. Механизмът е настроен и работи безотказно. Вече десета година! И всичко е открито, редовно, “законно”. И не се афишира, не се вдига шум по вестници и телевизии. Колкото по-малък е броят на осведомените, колкото по-малко се знае и дискутира сред обществото, толкова по-добре за концесионера.
За допълнително усложняване или по-скоро замъгляване на информацията служителите на фирмата (както чужди граждани, така и българските, които работят при тях) не използват общоприетата метрична система за тегло (г, кг, т), а по-старата система на унциите. За специалисти това не е проблем. Но за редовия гражданин, нормалния политик или средностатистически депутат пресмятането е затруднено. Няма съмнение, че и на това се разчита! И карай да върви, има кой да мисли.
Въпросът, който ние като геолози и специалисти поставяме отново и отново, е национален въпрос. И не търпи никакво отлагане.
Народното събрание час по-скоро трябва да денонсира тази срамна “сделка на века”, за да бъде запазена за България поне втората половина от това национално богатство.
Поколенията ще ни прокълнат за стореното досега. И това е повече от сигурно. И непременно ще възкликват: “Как е възможно? Къде бяхте вие, нашите бащи, дядовци и баби? Как позволихте да бъде изнесено от България такова национално богатство? Къде са били българските учени? Къде са били българските политици, българската държава? И какво сте ни оставили – само отровата в хвостохранилищата?”
От това ни горчи. И не толкова заради пропиления ни труд, младостта, преминала по чукари, сондажи и лаборатории – с възторзи и надежди, че сме открили бъдеще за България, а заради усещането, че ако продължаваме да мълчим, зелникът скоро ще свърши и златото на България ще легне в чужди трезори и банки, а децата ни, немили-недраги, ще се скитат все така по света за комат хляб и със сърца мъртви за Отечеството.
Българи, изправете се. Малки сме, защото сме на колене.
дтн Хр. Христов, ст.н.с. Вълко Гергелчев, дгмн, дгмн Б. Връблянски, проф. Н. Йолкичев, проф. Д. Ставракева,
дгмн Г. Йосифов, дтн И. Йорданов, дтн И. Иванов, дгмн К. Нецов, дтн О. Кованджийски, дгмн Сл. Цонев
