• Между глупостта и шизофренията, или как Велислава Дърева чете “дивите” страсти на Николай Хайтов
Известната журналистка Велислава Дърева публикува неотдавна във в. “Дума” (23.02.т.г.) памфлетен триптих “Маршът на измамниците. Две злоупотреби с Апостола в един ден”. В него определя като предводители на “марша на измамниците” у нас писателя Николай Хайтов и царедвореца генерал Луков.
За авторката измамите са две. Първата е откриването на паметна плоча пред църквата “Св. Петка Самарджийска”, с която се материализира дългогодишната битка на прозаика Хайтов този храм да бъде признат за мястото, където са погребани костите на Васил Левски.
Втората измама е проведеният “Луков марш” на същата дата, 18 февруари т.г. В този план В. Дърева се вдъхновява да открие връзка между паметната плоча и т. нар. Луков марш на неонацистите, генетичната съотносимост между големия творец, класик на българската литература Николай Хайтов и между водача на легионерите преди 9 септември 1944 г., фюрера на пронацистите в България генерал Христо Луков.
В първия фрагмент (“епизод”) от триптиха, озаглавен „18 януари, 2012 г. – ден”, авторката доказва какъв огромен и вреден измамник е Николай Хайтов. Обвинява го, че той е организаторът на “пошла игра с народната памет”, че е фалшифицирал погребалното място на Апостола; обидил е с хулни думи цвета на историческата ни наука, която отрича в този храм да е станало заравянето на костите на Левски.
Николай Хайтов, твърди Дърева, бил произвел по такъв начин “гигантска манипулация” с използването на антикомунистическа лексика: “Как през 1956 г. археолозите “намерили” гроба на Левски, но изхвърлили тези кости, понеже освен некадърници били и гадни комунистически слуги, тъй като църквата щяла да стане обект на всенародно преклонение – и, о – ужас! – да отклони поклонническия поток от паметника на Ленин.”
За да се избегнат каквито и да било неясноти с прочита на текста й, тоест, че тя цели да асоциира паметната плоча с “Луков марш”, В. Дърева нарича втория епизод “18 януари, 2012 г. – вечер”, в отличие от първия епизод, фиксиран като “ден”. Така откриването на паметната плоча и “Луков марш” се представят като две части от едно цяло, те са “денят” и „вечерта” на национален позор в навечерието на светия за всеки българин 19-и февруари – датата на обесването на Апостола.
Но В. Дърева обрамчва имената на Хайтов и Луков, съответно на паметната плоча и “Луков марш”, и чрез езикова тавтология в двата гореспоменати фрагмента: термина “гигантска манипулация”. В първия фрагмент Дърева дословно казва: “Обладан от идеята да размаже бездарните историци и археолози, Хайтов се самообяви за единствения защитник, пазител и спасител на Отечеството от зловредните “филоксери” и произведе една гигантска манипулация (целесъобразно дообогатена след 10 ноември)...”
А ето я и култовата фраза във втория епизод: „Затова никой не спря неонацистите. И тази година. Особено тази година. Когато факлите ясно осветиха целта на “Луков марш” – една гигантска манипулация, която да приравни Левски и ген. Луков, истината и лъжата, правдата и неправдата, свободата и нацизма, правата човешки и престъпленията срещу човечеството.”
Велислава Дърева сякаш изпитва гордост, че първа назовава двамата най-отвратителни врагове на Левски – Николай Хайтов и Христо Луков, паметната плоча и “Луков марш”.
Но В. Дърева и на следващо структурно равнище подчертава “сцеплението” между писателя и генерала. Това се случва в “трети епизод”, предназначен да увенчае Ахиловия й гняв срещу проводниците на фашизма и неофашизма на българска почва: измамниците Луков и Хайтов.
В четири реда с получерен шрифт (това е “третият епизод”) авторката сипе огън и жупел по пограмаджийската, унищожителна сила на родния неонацизъм. Затова подрежда амбициозно своите обобщения според графиката на една стихотворна строфа. Тук журналистката специално подчертава функцията на черния цвят – израз на исторически мрак и фашистко черносотничество. Първият “стих в черно” разобличава паметната плоча и Н. Хайтов. Вторият “стих в черно” демаскира неонацистите и Луков. Третият “стих в черно” е кулминация: разкрива върховното възмущение на В. Дърева от измамниците, цитираме, “от марша на измамниците”. Четвъртият “стих” е почернен, така да се рече, асоциативно. В него авторката издига творбата си на “Ботеви височини” с лексемата “гарвани” (гарваните са “черни”, пък и Ботев е написал “Гарване, и ти птицо проклета...”). Заплаха никне и от факта, че някога, както ни убеждава Дърева, гарванът се е явявал като единичен екземпляр, днес този гарван се размножава чрез образите на Хайтов и Луков.
За да удостовери колко огромно е разминаването между думи и постъпки при Н. Хайтов журналистката си прави каламбур с една от респектиращите сентенции на големия писател: “Едно е да ти се иска, друго е да си вярваш, а трето и четвърто е да лъжеш съзнателно и целенасочено, от кристална корист и самолюбие”, подхилва се Дърева.
Досещаш се, драги читателю, че лъжецът, който мами съзнателно “от кристална корист и самолюбие” е Николай Хайтов.
И за да не си помислим, че паметната плоча е “преходен случай”, госпожицата струпва библейски картини с разрушаването на развратните градове Содом и Гомор. Тя нарочно сгъстява краските, пуска в ход зловещи предсказания, заставя хората да повярват, че с поставянето на паметната плоча идва краят на света.
Два примера:
“Оттук нататък такива паметни плочи могат да поникнат навсякъде, където преданията и легендите са отнесли костите на Левски – в Драгалевския манастир, в Сопотския метох, на входа на парка “Заимов” и на още 5-6 места...”
“Злоупотребата с Апостола е оскърбителна. Издевателството над народната душа е срамно. Покушението върху историческата истина е драстично. Съучастието на политиците - невежество. Измамата е публична и демонстративна, изсечена върху 350 кг черен гранит на една арогантна амбиция.
Читателю мили,
Когато дойдеш тук, край черната плоча и донесеш цвете, и запалиш свещ, знай – твоята почит и преклонение пред Апостола, твоята надежда и упование в нашия ангел-пазител ще бъдат попарени от една измама. Трябваше да ти го кажа, читателю, защото мълчанието е повече от престъпление. То е позор.”
Нали си наясно, читателю, към когото се обръща Дърева, относно издевателството над народната душа? Според Дърева това го върши Хайтов, той е организаторът на покушението върху историческата истина; той е измамникът, който попарва “твоята надежда и упование в нашия ангел-хранител”; той е злият архангел на “позора”!
В заглавието на този текст фигурира думата “шизофрения”. Доста се колебахме дали да я използваме. Но я употребихме, за да квалифицираме подобен психологически стрес, емоционални катастрофични състояния, които се отразяват болестно върху въображението, придвижвайки го от нормалност към паранормалност. А подобни потоци с натрупани заклинания се намират на всяка втора или трета фраза или абзац от триптиха на Дърева.
Не възнамеряваме да влизаме в полемика с Дърева по такива параметри на текста й. И защото е безсмислено! Поначало тя пише нелепици за белетриста, а и прави абсурдни връзки между Николай Хайтов и ген. Луков, между една паметна плоча и “Луков марш”. Що се отнася до ген. Луков и “Луков марш” едва ли има почтен и здравомислещ българин, който да не се тревожи и възмущава от възкресения спомен за маршируващия фашизъм. Но също така едва ли има почтен и здравомислещ българин, който да не немее пред фантасмагоричните видения на едно развихрено въображение.
Въпросът все пак остава. Защо Велислава Дърева се нахвърля с такова настървение върху Николай Хайтов?
Известно е, че Н. Хайтов много държеше да бъде възприета тезата му за погребението на Левски в храма “Св. Петка Самарджийска”. Той пламенно, безцеремонно, нерядко и грубо полемизираше с историци, част от тях действителни авторитети, които не бяха съгласни с доводите му. Разбира се, и историците не му оставаха длъжни. Хайтов, а и голяма част от споменатите историци вече се намират в друг свят, за който казват, че е по-добър от нашия. Така че, мир на праха им! Нашата задача не е да заставаме в поза на защитници на Хайтовото становище. От това Хайтов не се нуждае. Можем обаче да гарантираме, че Николай Хайтов искаше да има свято място, на което българинът да може да положи цветя пред трагическия син на Отечеството. Гореше в такива мигове от родолюбие и от недоумение защо знаменити мъже на историческата наука не вникват в родолюбивите тръпки на неговата идея.
Не за да намалим градуса на ненавистта, каквато Дърева изпитва към Николай Хайтов, бихме искали да попитаме разгорещената госпожица толкова ли е огромно прегрешение, ако големият творец, воден от патриотични подбуди (и от собственото преклонение пред образа на Левски!) е създал мит за погребаните кости на Дякона?
От друга страна, толкова ли е сигурна Дърева, че Хайтов не е разполагал също с аргументи, които да не са изсмукани от пръстите? Но да предположим, че Левски е погребан на друго място? С какво една паметна плоча, осветена в църква като “Св. Петка Самарджийска”, ще взриви устоите на историческата ни наука? Малко ли народи и досега пазят легенди – недокрай доказани или измислени от народната фантазия, от отделни репрезентативни личности? Наскоро акад. Иван Радев дори оспори, че Паисий е роден в Банско. Немалко факти за Жана Д’Арк плуват в мъгла и до ден-днешен.
Прочетохме, че в гроба на Пушкин, не е заровен трупа му, но това не пречи на руснаците там да свещенодействат. Вярно, по-добре би било всичко да бъде изследвано, проверено, доказано, научно анализирано и пр., и пр. Но един народ, не само българският - такава е реалността, – нерядко намира утеха в национални митове, легенди, сказания, небивалици дори.
Какво толкова ще стане, действително ли историята ни ще бъде хвърлена на клада, действително ли на народната душа ще й стане “срамно”, действително ли българите ще бъдат “попарени от една измама”, ако един от милионните почитатели на Левски запали свещица пред паметната плоча в храма “Св. Петка Самарджийска”? Този човешки жест ще се превърне ли в знамение на Апокалипсис, в невероятна лъжа, в ликвидиране на национално битие и съвест, само защото паметната плоча “плаща дан” на една съкровена идея на Хайтов, на една легенда за смъртта на Дякона?
Ах, колко деликатна и строга охранителка на народната памет е авторката на памфлета! Тя, която не си поплюва, щом започне да грубиянства, щом възседне метлата на своето невъздържано състояние.
Явно е, че не самото полагане на плочата е възбудило разярената свирепост на Дърева. Или поне не е главното. Явно е, че това е омраза, трупана дълги години срещу Хайтов, срещу всичко, което той означава като писател, общественик, публицист и народен трибун. Паметната плоча е претекст. Вероятно в някоя от полемичните си бележки Хайтов е “опарил” и Дърева, а тя, амбициозна натура, затаява вражда и чака удобен повод да си го “върне”.
По-съществено според нас е друго. Николай Хайтов като ръст на мисълта, като знак за последователно родолюбие живее в други пространства на духа, които едва ли са достъпни за хора от рода на В. Дърева. Защото Дърева всякога е кръжала като еднодневка около персони с привиден блясък, обожавани от нея с безпаметна преданост. Едва ли е случайно, че докато Николай Хайтов като Гъливер се глумеше над маломерния ум на Желю Желев, разсипал България и написал книгата “Фашизъм” (до този момент се спори доколко е плагиат), г-ца Дърева преди и след 1989 г. се беше влюбила в “гения” от село Веселиново, правеше му словесни сиропи за услада на неговата постна душица, държеше се не като лява, а като ултралиберална активистка.
По подобен начин след Желю Желев, или наред с него, Дърева се прилепи до идеолога на криминалния преход Андрей Луканов, за да му докаже своята журналистическа и девическа симпатия. За нея във върховен дълг се превърна фиксидеята да попречи на своите читатели да видят дори и петънце върху Слънцето на промяната.
Хайтов обаче беше човек от друга категория, с други размери, от друга духовна Вселена. Когато обичаше – обичаше, когато мразеше – мразеше, когато се сприятеляваше с някого – сприятеляваше се, когато се разделяше – правеше го от раз. И завинаги. В началото той поддържаше отношения с Луканов. Но щом разбра, че Луканов кани Сорос и соросианци в България, щом видя как глобалистите започват да се разпореждат със съдбините на родината, щом узна как номенклатурчици грабят народното богатство сложи кръст на предишните си оценки за Луканов. И написа “Троянските коне в България” (ИК “Христо Ботев”, С., 2002 г., в два тома).
Вероятно Дърева, а и останалите й приятели мразят Хайтов най-вече, тъй като в годините на прехода, до самата си смърт, той възглави мощното движение на българските патриоти. Той издигна на нова висота идеята за национална държава и кауза в условията на новия цивилизационен избор. Предупреди за бедите, които дебнат нашите съотечественици. Показа, че социализмът е бил градивен период в историята на България, че лявата идея носи справедливост, но когато намери синтез между интернационализма и националната идея. Изказа се положително за Тодор Живков и Жан Виденов: на първия призна държавнотворческите му качества, на втория грижата за националните интереси и завидните му морални добродетели.
Едва ли Николай Хайтов би направил център на своите злъчни и безмилостни атаки Велислава Дърева. Тя би могла да попадне единствено в периферното зрение на автора на “Диви разкази”. Просто мерките им за живота и хората са от различен калибър. Дърева, кой знае защо, не иска да проумее, че на нея не й е положено да потупва свойски Хайтов по рамото, нито да се гаври над неговите въжделения, едно от тях е паметната плоча за Левски в църквицата “Св. Петка Самарджийска”. Възпитанието предполага Дърева да не забравя, че в недрата на своя народ Николай Хайтов се явява изобразител на човешкия живот от ранга на Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков или Йордан Радичков, че неговите разкази са постижения на творческото овладяване на сърцето и ума на човека, че Хайтов е пример за проникновено сондиране в историческите пластове на народното съзнание, мерило за човеколюбие.
Да се пише за Н. Хайтов така, както пише Дърева, да се манипулира читателя по толкова безочлив начин, да се сипят обиди и квалификации за такъв представител на националната ни култура, е падение, което единствено Дърева постига. И през 50-те години на 20 век не са били до такава степен обругавани “неудобни” за момента български писатели, все едно Пенчо Славейков или Атанас Далчев. Дърева може да е щастлива, че вече крачи в един строй с различни мутанти – на Раповците и Лефовците, на сектантите в културата от 20-те години в Русия, които искаха да взривят паметника на Пушкин.
Ако не друго, Дърева ще се запомни с този манифест на обществената омраза и клевета!
И разбира се, с рвението си да се повдигне на пръсти, за да размаха юмрук по Хайтов. Без да съзнава, че различията помежду им като интелектуалци и светоразбиране, са от земята до небето.
Правилно Плиний в своята История отбелязва, че всеки индивид трябва да се разпростира според чергата на своите способности, професия и призвание. На латински тази мъдрост звучи така: “Sutor, ne supra crepidam”, тоест “Обущарю, не по-горе от обущата!”
Не бихме желали да навлизаме в други предпоставки за неадекватното поведение на г-ца Дърева. То сякаш е закодирано в бурната й екзалтираност и в комплексите, които и за Фройд остават загадка. Но това са проблеми на госпожицата, която в своите текстове като че дава все повече простор на невъздържаните ефекти, на скоротечните възбуди, на фанатизираните проповеди, на яростните изстъпления (независимо кога казва истини и кога я обземат странни, особени с екзотиката си настроения).
Едно е обаче какво преживява г-ца Дърева, какви фантоми я измъчват, какви ужаси й навяват кукумявките от сънищата, как всичко това го регистрира върху белия лист. И съвсем друго е, когато такова четиво се печата в левия вестник “Дума”. А “Дума” е уважавана трибуна, която широките кръгове на обществото свързват с ръководството на БСП, но и с цялата партия, с лявото движение у нас, с борбата за свободна и справедлива България. Лошото е, че текстът на В. Дърева, освен с патологията си, отблъсква четящата публика и с тесногръдото третиране на писателската и обществена роля на Николай Хайтов.
Не е ли свръхглупост Николай Хайтов, който след 10 ноември 1989 г. оцени позитивно ролята на БСП в националния живот, който отстояваше безкомпромисло националната идея и националните ценности, да се обявява за “близнак” на генерал Луков? Кой е заинтересован, ще попитаме ние, чрез преиначаване на фактологията, такъв голям художник като Николай Хайтов да бъде “отлъчен” от света на лява България? Разбират ли издателите на левия вестник, че с помощта на такива текстове Н. Хайтов се поднася като “скъп подарък” на десницата, щом е такова вместилище на страшни пороци! И това може би ще успокои Дърева! Но вестникът, публикувал триптиха, но БСП, но “Коалиция за България”? Те защо трябва да бъдат жертвани и позорени с такъв хулителски текст? Такъв текст не би могъл да прави чест на нито едно издание, което се смята за българско по дух и насока. За такива неща някой би трябвало да отговаря! Предлагаме не само “Нова Зора”, а и колегите от “Дума” да се изкажат по този въпрос. Най-малкото, за да се разбере дали са солидарни със своя “Наблюдател” и член на редколегията!..
Не искаме да изпадаме в патетика относно приносите на Николай Хайтов. Вижда се дори, че допускаме, че Н. Хайтов, както би могъл да се е добрал до научни доказателства, така би могъл, поради родолюбиви главно съображения, да е създател на национален мит. Но не за това става въпрос! Не оттук извира патосът в памфлета на Велислава Дърева.
Бедната Дърева! Тя всякога е била поклонничка и отрицателка. Силен публицистичен талант, съединен с историческо късогледство. Темперамент, който влиза в остър конфликт с разума. Ентусиастка, която се възторгва от хлъзгави и порочни исторически особи. Публицистка, която по собствена воля, или защото я насъскват, попада в ситуации, с които вреди и на самата себе си, и на делото, на което смята, че служи. Дърева, която отхвърля фанатизма в памфлета “Маршът на измамниците”, е погълната от вроден и придобит фанатизъм. Идеен и личен!
В заключение една народна мъдрост, която отчасти “оправдава” Велислава Дърева: не е луд, който изяжда зелника, а който му го дава!..
