• За някои разделителни линии и откровени лъжи
Който е помирисвал печатарско мастило, който като Матросов е прикривал зейналите амбразури на рубрики, новини и събития, който се е давил в барута и тютюневия дим на планьорки и петминутки, който е скърцал със зъби пред внезапните “задачи от горе” и който в края на краищата, в гърдите си на пантера е усещал как тупка издайнически заешкото сърце на страха за хляб и работно място, той знае, че има едно спасение – редакционните псевдоними. И че те са като оловни войници на позиция.
Нещо като надуваеми макети на авторитет и оръжие от особен разряд. Залагаш ги в тачанката на братя Ружеви например и ги пращаш с халосни патрони при червените редици. Те трудно ги разпознават, но нали Ружеви, избива все пак на червено, слушат каква е диспозицията на боя, който обикновено е с предизвестен край. Не ще и дума, разбирам ги колегите от “Дума”: изкуство е да се измислят редакционни псевдоними. Трудно е, но се налага – за стари давии и нови мераци; за класово безразличие и некласова неприязън, за попътни битки и безпътна слава. С други думи, само Дон Кихот все още вярва, че свободата е на върха на копието.
Прехвърлям от колегиален интерес страниците на броя на “Дума” от 28 февруари т.г. Равно. Спокойно. Методично… Някой би казал – професионално. И ще бъде прав! За да съм искрен обаче, ще допълня: рутинно. Но напълно в реда на нещата. След толкова пожъната слава “таланть отдыхаеть”! И има право. Хайтов е заклеймен; призракът на Луков - осветен и изобличен; отгърмели са колоните на “Луков марш”; вятърът на гнева е угасил факлите и е разпилял факлоносците. Дърева зарежда акумулаторите. Няма го отдавна и Ивелин, за да ни прикани за прегръдка с Томов и Камов.
Но в окопа на своята морализаторска позиция съзирам редакционния оловен войник “професор Алеко Бичевски”. Подписал е опус “За чашите и книгите”. Мяркат се из него имената на проф. Пантев, на покойния ми приятел Николай Генчев, пътем е заклеймен Божидар Димитров, без да е споменато името му. Но затова пък е провъзгласен за “основател на ултралевия вестник “Нова Зора”. И за да изясни позорния му път на ренегат, “оловният проф. Алеко Бичевски” е изтъкнал, че неназованият проф. Божидар Димитров “по приятелска линия е станал министър без портфейл в крайно дясното правителство на ГЕРБ”. И наистина, каква амплитуда, би казал несведущият читател. От ултраляво до ултрадясно! А аз преди да уточня истината, бих повторил думите на Талейран: “Какво падение!”
Въпросът обаче не е в лъжата, че Божидар Димитров има нещо общо с основаването на “Нова Зора”. Той няма нищо общо с това дело. От 22 години причината, аргументът и основанието да го има този седмичник на лява и патриотична България, е пишещият тези редове; разбира се, и съратниците, и авторите на вестника. Но не за отнетото първородство е реч, а за ефекта от шрапнелите на т. нар.
приятелски огън
Защото дали визира амплитудите и зигзазите в политическия път на Божидар Димитров или Волен Сидеров, в “Дума” използва винаги като устойчиво словосъчетание следното - “ултралевият вестник “Нова Зора”. А това внушение от страниците на “левия вестник”, както самата “Дума” се именува, означава преди всичко разграничение от общата ни кауза да бъдем глас на лишените от право на глас; означава, че ни сочат с пръст като носители на идеи и цели, които не устройват “Дума”. Това не ни стряска, нито е изненада за нас, заради всичко изписано за “Нова Зора” по страниците на “Дума” (и то не под екзотични псевдоними, а от името на бившия главен редактор Ивелин Николов и сегашния изпълняващ длъжността Юрий Борисов).
Ние, в “Нова Зора”, не си правим илюзии, че това са случайни волности на перото. Ние знаем и помним, че сме водили непримирима идейна борба със силите, които унищожаваха социалната същност в националния ни живот; които съсипваха енергията на Българската социалистическа партия, нейните деятели и историческо наследство. Ние, без да сме били комунисти, навремето водихме непримирима борба с “Дума”, която за дълги години бе глас именно на тези сили и знаем, че това не е забравено. Тъй както и ние помним, че по материалите на нейните страници десницата съставяше дневния ред на своите разгромни атаки. Не си мълчахме и когато стратези прекрояваха партията в “малка модерна лява, от електорален тип”, защото знаехме докъде ще доведе това; не мълчахме, когато сменяха чипа на милионите партийни членове и симпатизанти, заставяйки ги да прегърнат “свободолюбивите идеи на НАТО”; когато Луканов и ОСД чертаеха икономическия вектор на развитие на България; когато зажегляха народа с хомота на програмата “Ран - Ът”. Изглежда, тук е заровено кучето на нашия радикализъм, защото отхвърлихме категорично модела на криминалния преход. Казано на шега, бяхме склонни да скубем и социалдемократически бради, но приемахме позицията на Петър Дертлиев, който твърдеше, че национална задача на БСП в новите времена е да съхрани индустриалната мощ на България, да създава мениджъри, а не олигарси. Ние, които никога не сме членували в Българската комунистическа партия, първи заявихме, че няма причини БСП да се отрича от антифашистката борба, оглавявана от нея, че няма основание да загърбва достиженията на невероятния модернизационен процес, извършван под ръководството на БКП в социалистическа България. Ние, “ултралевите”, първи издигнахме глас в защита на поруганата памет на мъчениците на антифашистката борба; обявихме за непростим грях потъналите в забрава и пустош техни гробове и паметници; заявихме, че ни боли, задето от младото поколение се скрива беззаветният патриотизъм и идеализъм на героите от съпротивата. Ние бяхме тези, които изтъквахме, че прилаганата технология на самоунищожение на столетната партия чрез неприсъща политика и отказ от идейното й наследство е всъщност част от по-голямата цел – дискредитирането на социалната идея въобще.
За разлика от ръководителите на “Дума”
и във връзка със 100-годишнината от рождението на Тодор Живков, в нарочна, непоръчана от никого, но неповторима по своя смисъл и съдържание научна конференция, препотвърдихме историческата истина, че социалистическият период от 1944-1989 г. е най-грандиозният успех на България във всички области на стопанския, културния, обществен и социален живот през целия двайсети Български век. В последвалото оглушително мълчание на медиите не се чу и гласът на “Дума” за това събитие. Това също е разграничителна линия, както е разграничителна линия и оценката за делото и примера на Георги Димитров. Те, изглежда, не се вписват в ценностните предпочитания на “левия вестник” и партията, която той представлява. Премълчава се държавнотворческата и съзидателна роля на Тодор Живков, камо ли да се посочи мястото му като един от най-големите ни държавници през 20 век?!
Ние, в “Нова Зора”, продължаваме да отстояваме истината, че националното ни минало е с огромни достижения. И че тази истина трябва да се става достояние на нашите съвременници. Ние не се уморихме да търсим пътища за единение, да търсим съюзници в общо взето самотната ни битка срещу така наречения нов цивилизационен избор. И недоумяваме, че срещу тази бомба, заложена в основите на българското мироздание, сме сами, както е казал поетът, като бутилка на маса без хора. А става въпрос за една исторически опасна политика, прокламирана от бившия президент Петър Стоянов. Опасна за всички области на живота – икономика, сигурност, външна политика, социални дейности, култура, наука, здравеопазване и пр. Тази политика цели да промени из корен мисленето на българина, да му смени както казва Симеон Борисов, “чипа”, да го тласне в нов, в чужд на неговата същност цивилизационен кръг; да му внуши, че няма нужда от неговата национална държава, от нейната история и исторически връзки със славянското семейство, с традиционните и вековни наши отношения с Русия.
Ние си даваме сметка колко тази наша позиция е неприемлива за левите либерасти, за които всичко национално е злина. Те все още не смеят да вдигнат ръка за груба разправа с нас, но затова пък разчитат на
отровния зъб на клеветата
на тъничката стрела, пусната в гръб из засада.
Да, ние сме непримирими противници на политиката на глобализма. И може би това е основанието да бъдем наричани “ултралевият вестник”. Това не ни обижда. Но ни изненадва меката позиция на “Дума”, защото никога не сме приемали като акт на хуманизъм войната. Особено войните в Ирак, Афганистан, Либия, а сега и Сирия! Може би е непростим грях позицията ни по отделянето на Косово, тази непотопяема, най-голяма база на наркотрафика и американската мощ на Балканите? Може би не по-малък ултралевичарски грях е, че докато “Дума” критикува само отделни аспекти от правителствената политика и вижданията на ГЕРБ, ние държим да се знае, че правителството на Бойко Борисов е продукт на червения олигархичен кръг “Глобална България”; че изразява неговите икономически интереси в унизителна колаборация с администрацията на САЩ; че най-ярките представители на този кръг са и най-яростните американофили. А като бивши комунисти днес са най-непримиримите отрицатели на всичко социално и национално.
Може би не е красиво, но съм длъжен да посоча, че колегите от “Дума” твърде избирателно критикуват политиката на Симеон Дянков. Те спират поглед главно върху некадърността му, но доколкото това са все пак лични човешки качества, не е особено важно. Може би единствено отсъствието на определението “ултра” им пречи да видят, че става дума за унищожителния факт управлението на финансите на Република България да се извършва по схемите и алгоритъма на Световната банка – признат специалист в удушването на социалните икономики, финанси и развитие.
Ние винаги сме оценявали положително личността на Владимир Путин. И като дълбоко убедени приятели на Русия сме виждали спасителя в негово лице за руското, а то значи и за българското отечество. За нас е непоносима мисълта дори България да бъде ситуирана в историческия процес като враг на великата славянска страна. Това също ли е грях, защото ако попитаме г-н Радзиховски, най-чест автор на в. “Дума”, отговорът неминуемо би бил положителен.
Въобще, много са “ултралевите грехове” на “Нова Зора”
Без малко да пропусна отношението ни към така наречения плосък данък, към Закона за досиетата, към американските бази в България… Ами че как да не е “ултраляв” вестникът, който единствено си позволи да публикува на 1 март 2005 г. Писмото на г-н Кенет Лефковиц, председател на Българо-американската търговска камара в София, изпратено до зам.-председателя на Народното събрание Камелия Касабова и с копия до посланиците на САЩ, Турция и Израел. Това писмо предлагаше промяна на българската Конституция в частта й за забрана продажбата на българска земя на чужденци. Поправка, която парламентарната група на “Коалиция за България” тогава гласува, макар и с отвращение.
Като едни донкихотовци, ние, “ултралевичарите” от “Нова Зора”, не се уморяваме да повтаряме, че в политиката на българските правителства трябва да има два крайъгълни камъка: компенсация за имотите на тракийските бежанци и подкрепа за приемането на Македония в ЕС, само след коренна промяна в отношението на Републиката към България и българското историческо наследство на нейна територия.
Няма как да пропусна да изразя и отношението си към статията на Велислава Дърева, въпреки обширната ни редакционна статия в броя. Но преди това ще кажа от “ултралеви” позиции, че става дума според мен по-скоро за редакционен пропуск на главния редактор Юри Борисов. Тази статия е позиция и начин на мислене, оголени с публична показност. Тя обаче е интегрална част от крайно нелепото схващане за приглушаване на националната проблематика тъкмо в контекста на т. нар. нов цивилизационен избор. Левите либерасти и либерастки бързат да засвидетелстват своето верноподаничество пред храма на Мамона; бързат да поднесат най-драгите нему дарове – окарикатуряването на национални ценности; дегероизация на националните мартири; подриване на устоите, върху които се крепи българското мироздание и националният дух. Те посягат с нечисти ръце върху първенците на българската духовност, окалват ги, усмиват ги, корят ги с късна дата за техния избор приживе в името на свободата народна и свободната българска държава. И няма как защитата им да не бъде обявена за крайно лява позиция.
Николай Хайтов, който бе разпнат в позорната статия на Дърева, не е критикуван заради битката му за гроба на Левски и поставянето на възпоменателна плоча на стената на църквата “Св. Петка Самарджийска”. Той е разтерзаван посмъртно, а и приживе, главно защото имаше смелостта да заяви и да докаже с делата си, че е български патриот, че неговото нормално агрегатно състояние, както обичаше да повтаря Войводата, е да бъде националист; че и главата му да отсекат ще продължи да вика “Да живее България!”. Той пръв издигна глас в защита на възродителните тенденции в Родопите. И имаше това право, защото като никой друг познаваше до болка душата на планината и хората; защото вярваше в тях като в българска твърдина; защото отказа да обяви възродителния процес за геноцид, но не само защото като писател знаеше смисъла и значението на думите. Той стана знаме на българските патриоти, защото никога не прие подготвяната за народа ни участ, и знаме ще си остане, докато е Българско. Хайтов е този, който пръв се обяви срещу Сорос и соросианците и дейността на т. нар. Отворено общество. Той първи прозря и уви, неговото прозрение се сбъдна, че след смъртта му те като термити ще оглозгат научната истина от институти и университети, че ще напълнят търговските дружества, министерствата и медиите. Хайтов е разтерзаван, защото написа с неподражаем талант за “Троянските коне в България”. С перото на безспорен художник той разобличи разсипията и разпродажбата на България. Но най-големият му грях пред олтара на Златния телец е, че посочи единствено спасителния в български условия път – пренасочване на лявото движение в посока на националната идея. Той пръв разбра, че в условията на т.нар. постмодерн, когато всички ценности са сломени, най-надеждна за народното спасение остава националната кауза. Хайтов винаги е разглеждал БСП като носител на здрав национален смисъл и енергия. Неговият завет само 15 дни преди смъртта му, в редакцията на “ултралевия вестник “Нова Зора”, където всички знаехме, че бе дошъл да се сбогуваме, бе един-единствен: “Помнете, изпуснем ли България, изпуснали сме всичко!”
В нощта на изборите за Европейски парламент, на 5 юли 2009 г., на покрива на НДК Велислава Дърева прекъсна разговора ни със Сергей Станишев с думите: “Сергей, мразя тази партия. Мразя вестника им и никога няма да ги заобичам. Ако БСП ги беше послушала, ОСД никога нямаше да вземе властта”.
Каза го открито, без политкоректност, сякаш от позицията на наблюдател на “Дума” и очернител на Николай Хайтов. Каза го с йерихонски глас като представител на секта, с протестантска ярост и библейска непримиримост... Сергей се стъписа и замълча.
Други свидетели нямаше.
Толкова, драги приятели от “Дума”. Ултралевият вестник ви поздравява. Но това не е гладиаторският поздрав на отиващите да умрат. Ние отиваме да издигнем слънцето в зенита. Нас ни чака епохата. Идвате ли с нас?
