На 1 март, от 11 часа, в залата на София прес, на ул. „Славянска” 29, се проведе пресконференция на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва, Отечественият съюз, Славянското дружество в България, Българският антикриминален форум, националната асоциация „Сигурност”, Асоциацията на разузнавачите от запаса.
Темата на пресконференията бе обявена като „Гражданското общество за декларацията на 41-вото ОНС от 11.01.2012 г. като антибългарски акт – резултати и последици”. Сред изказващите се бяха полк. Димитър Вандов, посланик Христо Тепавичаров, Минчо Минчев, както и членът на редакционния съвет на в. “Нова Зора” проф. Бончо Асенов, чието слово публикуваме.
Зора
Ще погледна на тази декларация от две позиции:
Първата е от името на тези 112 безотечественици-депутати, които подписаха декларацията. Да им кажа, че те пропуснаха да заяват в декларацията:
1. че осъждат съпротивата, оказана от българския народ по време на турското робство, срещу неговото насилствено ислямизиране и потурчване, извършено от турските поробители;
2. че отхвърлят масовото връщане към християнството и българския родов корен, извършено от българи мюсюлмани, веднага след Освобождението;
3. че не приемат използването на понятието „възродителен процес” от велинградския учител Стою Докумов, извършено през 1885г;
4. че не приемат покръстването и смяната на имената, извършено от около 150 000 души, през есента на 1912 г. до пролетта на 1913 г.;
5. че не приемат решенията на правителството на Кимон Георгиев от 1934-1935 г. за побългаряването на топонимията, премахването на мюфтийските съдилища, разтурването на турските националистически организации, забраната на турски учители, редактори и емисари да пребивават в страната, спирането на вноса на учебници и друга литература от Турция, разширяване изучаването на български език в турските училища, осигуряване достъпа на мюсюлмани в редовете на българската армия, спиране на изселването на българи мохамедани;
6. че осъждат дейността на културнопросветните дружби „Родина” през 1937-1944 г., които за първи път във вековната история на българския народ отхвърлят тезата за тъждествеността на религиозната с народностната принадлежност и обявявайки, че да си мюсюлманин не пречи да си българин, предприеха и организираха в Родопския край преименуването на около 90 000 мюсюлмани и отказа им от редица предразсъдъци, наслоени в тяхното съзнание;
7. че осъждат политиката на БКП след Априлския пленум през 1956 г. на приобщаване на българите мюсюлмани към българския национален организъм, включително чрез повишаване на тяхното образование, подобряване на жизнения им статут и индустриализацията на районите, в които живеят.
8. Че не одобряват факта, че Държавна сигурност от 1944 до 1989 г. е разкрила и са осъдени за шпионска дейност около 500 българи мюсюлмани, а около 1 500 са профилактирани за подобна дейност;
9. че не одобряват факта, че Държавна сигурност не допусна по време на комунистическата власт нелегалните протурски националистически организации да осъществяват терористично-диверсионни акции и разкри авторите на терористичните актове през 1984-1985 г., при които бяха убити 8 и ранени 40 души;
10. че отхвърлят и искат забраната на книгата на акад. Антон Дончев „Време разделно” и едноименния филм, направен по нея от акад. Людмил Стайков;
11. че осъждат недопускането от страна на БКП на намеса във вътрешните работи на България, осъществявана от Турция, от позициите на пантюркизма и панислямизма, в унисон с нейната политика по отношение на „външните турци”.
Втората позиция е от мое име и от името на всички патриотични организации и патриоти, които радеят за запазване на българщината, за спиране рушенето на българската национална идентичност и окончателно преодоляване на последиците от петвековното турско робство. Искам да се извиня на български народ:
1. че българските възрожденци не съумяха да приобщят българите-мюсюлмани към идеите на Възраждането и те да участват масово в национално-освободителното ни движение;
2. че Българската православна църква наложи на държавата, веднага след Освобождението, тезата за връщането на българите мюсюлмани към техния родов корен чрез покръстването им, което не беше най-правилната политика;
3. че министър–председателят Васил Радославов, в името на спечелването на изборите през 1914 г., връща имената и вярата на българомохамеданите, с което възпира процеса на тяхното приобщаване към българския народ;
4. че българската държава до 9 септември 1944 г. води дискриминационна политическа, икономическа и културна политика по отношение на българите мюсюлмани и допуска Турция и протурските националистически сили в страната почти безпрепятствено да провеждат протурска дейност сред мюсюлманите и по този начин да продължат процеса на тяхното отчуждаване и обособяване;
5. че веднага след 9 септември 1944 г. БКП обявява дейността на родинци за профашистка, подлага на преследване техните ръководители и връща турско-арабските имена на българомохамеданите;
6. че БКП в продължение на 10 години възприема механично постановката за турския произход на българските мюсюлмани, говорещи турски език, и се отнася към тях като към малцинствена група, принадлежаща към турската нация;
7. че българската държава от Освобождението до ден-днешен позволява на Турция да използва изселническия проблем, за да поддържа протурски националистически идеи сред българите мюсюлмани и да насажда сред тях идеята, че Турция е тяхната родина;
8. че БКП трябваше още през 60-те и 70-те години и особено след агресията на Турция в Кипър през 1974 г. да предприеме по-радикални мерки за приобщаването на това население към българския народ;
9. че възродителният процес 1985-1989 г. беше един отчаян опит на държавното ръководство да разреши веднъж завинаги този болезнен остатък от турското робство, и то в името на националните ни интереси и бъдещето на българската нация;
10. че пленумът на ЦК на БКП от 29 декември 1989 г. беше един антибългарски акт, който постави основите на процес, противоречащ на българските национални интереси;
11. че създаването на ДПС и съществуването на различни подобни партии и организации в страната има не само антиконституционен характер, но са опасни за бъдещето на българската нация;
12. че допускаме Турция и САЩ да се намесват в националната ни политика по начин, който не е в интерес на българската нация.
И накрая искам пак от името на българите патриоти да заявя, че българският народ, воден от своя инстинкт за самосъхранение, ще продължи възродителния процес, защото той засяга жизнените интереси на националната ни общност, защото опира до съществуването на националния ни обществен организъм. Той е съпротива на независим и свободен народ срещу имперските амбиции на една по-голяма и силна съседна държава, която се опитва да налага своята воля в живота на българския народ. Заплахата от обособяване и сепаратизъм са били реални и в миналото, и сега. И докато ги има, нацията ни ще реагира – било по-спокойно и умерено, било по-радикално, но така, че да се защитят нейните интереси. А декларацията на тези 112 депутати ще остане като срамен и позорен акт на българското Народно събрание в съвременната история на българския народ.
Проф. Бончо АСЕНОВ
1 март 2012 г.
