Специално за Столетие.ру
Разговорът води Алексей Тимофеев, 24.02.2012
Наталия Нарочницка
- Наталия Алексеевна, твърди се, че въпреки вдъхновяващите лозунги, които обаче после увеличават разочарованието, не се прави достатъчно в най-важните посоки. Задълбочават се корупцията, чиновническото самоуправство, фалшът в политическата и в парламентарната система.
Настроенията набъбват. Нима не е така? Вие също бичувате тези явления в статиите си и казвате, че руският народ е в упадък...
- Съгласна съм, че социалната област се нуждае от сериозно преразглеждане, а чиновниците и корупцията наистина са слабото място на последното десетилетие, но дали само на последното? А към много от политическите тенденции в последните години, в това число и „парламентарното строителство”, най-напред изпитвах скепсис. И искам точно тези области да са най-важните в новия цикъл. В днешни условия това може да го осъществи единствено Владимир Путин. Той не се намира там, където беше през 90-те години или дори преди шест години, когато много от моите по-радикални единомишленици бяха млади и далеч от политиката.
Аз обаче имам с какво да сравнявам. Промените са огромни, въпреки че назрелият отдавна пробив се забави - той трябваше да стане веднага след Мюнхенската реч на Путин, която сложи точка на предишния етап от нашата история, и според Запада Русия веднага си възвърна статуса на държава, макар и понесла доста загуби през 90-те години.
Нека анализираме това - защо го загуби и защо може отново лесно да го изгуби?! Нима мнозинството не искаше промени в края на съветския период? Нима не ни дотегнаха чиновниците и досадните „обкоми” (областни комитети, на партията, б.пр.)? Имаше яростни призиви и манифестации за незабавен нов курс! Обаче се оказа, че държавата, тръгнала по пътя на промените, бе погубена, и загубите са огромни именно заради радикалните призиви незабавно и начаса всичко да бъде разрушено.
Аз прозрях момента на краха на СССР, който бе съпроводен с дюдюкането на постсъветските либерали-западници, прегърнали се с ликуващия Запад. Като цяло народът бе онемял, въпреки че го засипваха илюзии как пазарът и новите „герои” след 500 или дори 100 дни, както обещаваха някои, ще донесат дългоочакваното светло бъдеще... А аз го преживях като трагедия, усетих, че не мога да мълча...
- Аз помня как звучаха Вашите изказвания в началото на 90-те години, и в салона на кино „Русия” по време на конгреса на Гражданските и патриотичните сили през февруари 1992 г.
- Още на третия ден след Беловежките споразумения (от 26 декември 1991 г., оформят разпада на СССР, б.пр.) участвах в планираната дълго преди това конференция на Академията на науките и на Академията на Генералния щаб по въпросите на сигурността на държавата. От страх да не се разчуе позицията им, на тази конференция всички се правеха, че в Беловежието нищо не се е случило и се уплашиха дори да споменават за стореното там. Аз бях тогава просто един непознат кандидат на науките, и естествено, моето изказване трябваше да е през втората половина на деня, след началството. Чудех се как да привлека вниманието на присъстващите, сред тях нямаше нито един чин по-нисък от майор. И ето, излязох на трибуната, вътрешно разтреперана, и гръмко казах: „Господа офицери!” Президиумът трепна, бяха хора от „парткома” – в душата си всички бяха ужасени от последните новини, но бяха страхливци. А обръщението „господа” тогава се използваше най-вече в либерално-антисъветска среда, която организира идеологически бал, и присъстващите в залата решиха, че пред тях е някакъв нов вариант на Новодворска и сега ще започна да ги приканвам да ръкопляскат и да се радват на гибелта на държавата ни.
Аз обаче казах: „В тази зала, където е пълно с бляскави пагони, на мен, жената, се налага първа да разкажа за онова, което става. Разрушена е не само комунистическата система, а най-вече историческата руска държавност, и защо ни предлагат да платим за „тоталитаризма” с 300-годишната руска история? Не болшевиките събираха страната... И къде е сега Полтава, къде е завладеният Измаил, къде са придобивките на Петър Първи, къде е отбраната на Севастопол? Какви конфликти ще пламнат при разчленяването на страната чрез изкуствени граници, нарисувани от революцията, какво ще стане с разделения руски народ? Ще започне съперничество за „руското наследство” по целия периметър на новите ни граници... Чия сигурност обсъждаме днес ние с вас?!”
И само един от галерията се провикна: „Правилно, Наталия Алексеевна!” А после, на гардеробната, ми стискаха ръката и страхливо се оглеждаха...
Днешните критици на недостатъчно решителната социална и външна политика не знаят или не помнят с какво трябваше да се борим през 90-те години. А тогава се чуваше само едно – „Русия е жалка колониална империя”, „студената война” е равносметката на нашите завоевателни планове, САЩ са гълъб на мира и значи нашият тоталитарен монстър трябва да се самоотстрани, за да може горкичкият Запад безпрепятствено да пренася демокрацията по целия свят... А той не си поплюваше и започна по най-бързия начин – с бомбите! И ние всички отстъпвахме и се прегръщахме, благодаряхме за уроците и се покланяхме... А какви хули се стовариха върху отците и дедите ни – също като греховете на библейския Хам, а после и наказанието, макар и под формата на днешните ни безредици... А какво направиха в икономиката, какво сториха с армията, целеносочено я разложиха, нищо не финансираха, съсипваха, не плащаха заплати. В Академията на науките научните сътрудници съществуваха приблизително с по 100-150 долара... Понякога ми се искаше да ида да воювам на Балканите и да загина там...
- Но Вие бяхте там по време на бомбардировките. Всъщност как попаднахте там, нали имаше блокада и не летяха самолети?
- Летяхме през София, после пътувахме през българските планини... На 26 април 1999 г., на границата, в планината, ни държаха десет часа на студа. Почти припаднах...
Сега обаче битката е по-сериозна и вече имаме какво да губим.
Не беше възможно да се говори за вечните и неизменни геополитически интереси почти до 2000 г. Тогавашният министър на външните работи Козирев ни нарече „партия на войната”, а пък аз му го върнах в една статия – нарекох го „партия на измяната”. Какъв вой и вик се надигна сред постсъветските либерали западници, когато проведохме Първия световен руски събор със смелата подкрепа на Църквата... В академичните учреждения понякога се качвах на асансьора, а наоколо шепнеха за мен „червено-кафявата”... А какво да кажем за прехвалената „свобода на словото и демокрацията” през 90-те години? Днес младежите, които са толкова скептични към „управляваната” ситуация, забравиха как след разстрела на законния парламент (каква ти „демокрация” без разстрел на парламента, него го подкрепиха тогава и някои от днешните лидери на Блатния площад) бяха закрити редица тв-програми и вестници, а тънкият слой предавания от типа на „Руски дом”, на Ал. Крутов, бяха с миниатюрен ефирен обхват, нещо като резерват. По федералните канали събитията и явленията можеха да бъдат интерпретирани само от либерални нихилисти. Впрочем те аплодираха тоталната подмяна на изборите през 1993 и 1996 г. и не са те хората, които могат да настояват за честни избори днес! Но такъв лозунг им трябва, за да приватизират общия порив за промени и да направят от нас инструмент на техния проект, който е враждебен на моите схващания. А на нас ни трябват не само честни избори, но честно общество, където честта и дългът ще стоят по-високо от парите. Корупцията може да се разруши не със смяната на властта, а със смяна на нашите нравствени ориентири, вътре у всеки един от нас.
През последното десетилетие нашата държава осъзна загубите и причините за тях и възстанови чувството си за самосъхранение, обърна се (макар и не в такава степен, в каквато на мнозина им се иска) с уважение към историята, към осъзнаването на нашата роля в геополитиката, спомни си, че корабоплаването, незамръзващите пристанища са еднакво важни и за монархията от 18 век, и за комунистическата държава, и за демократичната република от 21 век. И икономиката, въпреки кризата, днес не лети надолу, а макар и слабо пълзи нагоре. Впрочем, вече е в ход и определена рента върху износа на ресурси (това е според концепцията на С. Глазев). У хората се завърна любовта към Отечеството като ценност, направихме кардинални стъпки и в международен план.
Ненапразно Западът се страхува от Путин, всеки друг би им харесал, само не той. А ни чакат сериозни изпитания – явно ще бъде ударен Иран, в арабския свят цари хаос, слага се ръка на ресурсите, мечтаят си да преориентират всички държави по нашите граници, да възпрепятстват оставащия ни излаз на море и да ни притиснат в Североизтока на Евразия, където почвата е замръзнала на дълбочина 1,5-2 метра, а природните условия правят икономиката неконкурентоспособна. И кой ще се изправи срещу всичко това?
Само слепецът не вижда кардиналната промяна в националната ни стратегия както вътре, така и навън. За такива промени е необходима огромна национално-държавна воля и преодоляване на съпротивата и на „световната общност”, и на част от елита. Но това остава незабележимо за обществото. Нали видяхме, че това съпротивление изригна и на Блатния площад – на трибуната се появи добре познатата креслива върхушка, а режисьорите не си показват лицето. Та вгледайте се в корена, за да разберете колко бе труден обратът през 90-те години и колко крехко е всичко сега. Има предпоставки за дълбоки структурни промени и е ужасно необходимо сами да се справим с постоянно възпроизвеждащото се социално неравенство, а не само да спасяваме изпадналите, както правехме в последните години и въобще през 90-те. За жалост, много лоши неща не бяха унищожени, ситуацията изискваше просто да се „консервират”. Но плевелите са жилави, буйно израснаха, започнаха да душат положителното и затова хората са недоволни, и с пълно право.
Според мен задачата е да се запазят предпоставките за пробив в тази посока и те да станат основата на новите приоритети. Не бива да го отстъпваме на опонентите, които са отговорни не по-малко от властите за тези „плевели”, и които противодействаха на спасителния преглед на стратегията след 90-те години. И днес са решили да вземат реванш.
- Е, какво пък, „шендеровичистите” вече са Ви записали в позорния си списък.
- Мисля, че е достойно да попаднеш в подобен списък. Нали го правят именно онези, които през 1993-та крещяха „Смажи гадината!”, докато разстрелваха парламента. Ако могат, те ще си построят и концлагери. Но не бива да им се отрича политически нюх, те знаят кой е главният им враг. Именно Путин е като треска в окото на Запада, и това е многозначително, показва, че именно от него и от никой друг се боят, защото е препятствие за амбициите им. Но именно от Путин и само от него, макар и малко, се бои и нашата разпасана бюрокрация, както отбеляза и уважаваният от мен В. Третяков.
Доколкото Русия като цяло, според всички допитвания, непременно ще избере Путин, а рейтингът му е в пъти по-висок отколкото на другите, възниква въпросът как ще формулира най-важните посоки, с чия подкрепа и с чии надежди?
Политически банкрутиралите през 90-те години са озлобени от собствената си безперспективност. Те се стремят да приватизират не само протеста на искрените участници в митинга на Блатния площад срещу фалша в политиката, но и недоволството на национално ориентираните консерватори и социалните искания на огромна част от обществото. Протестите имат различни посоки. Съединяването им в едно лъжедържавно направление, което е напълно възможно, е крайно опасно. И тук именно са признаците на „оранжевата заплаха”. Ето тук не бива да се подвеждаме.
Вижте Каспаров на видеото, вижте как съблазнява към временен съюз изпадналите от политиката амбициозни фигури на руското движение! Още повече насърчава готовността на загубилите популярност „руснаци” да предадат делото си и да ласкаят всячески „уважаемия Гари Кимович”, понеже има шанс нещо да уловят в мътната вода.
Либерално-западническата опозиция не крие, че са й нужни преди всичко слаб президент и слаба държава. Те разбират, че на изборите Путин ще е победител, и то без фалшификации. Затова им се иска втори тур, че после да могат да кажат как именно те са „спасили” Путин, „предпочели са него, а не Зюганов” и затова имат право да диктуват своята линия. А тя е известна – връщане към 90-те! Но на нас ни трябва още по-решителен поврат отколкото през 90-те, а не обратното! И ще стоим със скръстени ръце ли? Ще се любуваме на собствената идейна чистота и безкомпромисност? И изпод носа ще ни издърпат Отечеството, докато спорим как най-добре да се изгради държавата, както беше през 90-те?!
„Слабият” президент е длъжен винаги да лавира и да отстъпва пред шантажа. Но на нас ни се иска главният инструмент на обществено влияние за новата посока да е в ръцете на държавнически мислещата част от обществото. На нас ни трябват честни избори, оздравяване на демократичните институции, истински партии, обаче имаме друг вектор за социално развитие на страната и историята, и този вектор, знам и вярвам, съвпада с възгледите на Владимир Путин.
Защо Западът така скочи срещу него? Защото им трябва Русия, която изцяло да е погълната от политическа криза, и още по-добре, ако е конституционна криза. Лозунгите на лидерите на Блатния площад и на някои радикални патриоти да не се признават за честни и легитимни изборите, много преди да се проведат, всъщност е призив за конституционна криза. В такъв момент всяка държава и всяка власт са уязвими за външен натиск. Припомнете си Борис Елцин, който изпадна в пълен плен на малка идеологическа група, която го поддържаше и бе поддържана от Запада. Затова Елцин бе обречен да прави отстъпка след отстъпка, за всичко – по геополитически въпроси, по вътрешни... За каква социална държава да говорим тогава? Ако процесът не бе спрян, и нефтът, и тръбопроводите можеше да са в чужди ръце. И на всичко щеше да бъде сложен конец.
Впрочем, нека повторя, през последното десетилетие, постепенно, без революция, бе въведена рента върху износа на суровини, макар че този термин не се употребява.
-Вие наистина ли предполагате, че всеки, дори най-патриотичният и най-социално ориентираният лидер ще прави отстъпки, ако се окаже избран на вълната на крайния протест?
- Разбира се, това е закон в политиката. Затова не бива да униваме, че сред кандидатите не попадна уважаваният Леонид Ивашов...
Други пък са готови да предлагат всякакви маргинали за лидери на радикалните патриоти. Това е престъпна наивност. Никога досега в историята на държавата ни, освен по време на революция, т. нар. несистемни лидери не идват на власт. Няма структурни ресурси за подобно нещо. На вълната на революцията и тоталната разруха на предшестващите механизми такива благородни и безкористни хора незабавно биват изхвърлени зад борта от циничните попътчици. Така всеки „герой” от средата на радикалните протестиращи, на когото не му се е отдало да се прилепи никъде и към никого, по законите на политиката е обречен да руши държавата, предишните структурни връзки, и да изгражда свои лостове за управление. Следователно изплувалите на повърхността нови „вождове” спешно търсят подкрепа откъдето и да било, и затова правят отстъпка след отстъпка.
Лидерът на КПРФ, ако теоретично попадне на върха на властта, ще трябва да прави същото. Разбирате ли – ще прави същото (!), което правеше Елцин в първите си пет години – да руши и да изгражда свои лостове на управление, преди да е започнал програмата си, понеже за да я изпълни, трябва да има свой механизъм за управление, от горе до долу.
Така и за Запада всеки е по-добър от Путин, понеже в началото ще е принуден да руши повече, отколкото да изгражда... Ето защо лидерът на комунистите не се стреми на всяка цена към победа, всички експерти го казват, понеже после, когато всичко потъне в хаос, никой никога няма да гласува за КПРФ. Днес КПРФ трупа точки в името на бъдещото си комфортно съществуване в политическото пространство, без никакви отговорности. Признавам си обаче, те често говорят съвсем правилно.
Помните ли, че болшевиките някога говореха за земята и волята, за мир без анексии и контрибуции, за нова ера в международната политика. А пък самите те, за да запазят „цитаделата” на революцията, предадоха с „позорния” Брестки мир огромни територии, които Русия събираше векове, златния запас, отстъпиха на чужденци концесии в замяна на ненамеса, направиха селяните по-бедни, отколкото бяха преди революцията. И дори след двайсет години не бяха достигнати онези предпоставки за земеделски реформи и благосъстояние на земеделците, които имаше по времето на Столипин! Той, като истински реалист, говореше, че на Русия й трябват две десетилетия без войни и революции, и тогава никой не може да я догони. И дойде войната от 1941 г., като предупреждение за постепенното засилване на тогавашната ни държава.
Днес ние нямаме нито време, нито сили за радикални сътресения.
- Ами какво – да съберем търпение и да чакаме? Ама отдавна чакаме...
- А какво ни трябва – гръмко и рязко да заявим, че искаме промени, или да направим така, че промените да станат възможни? За тази цел трябва малко да се издигнем над днешния миг и да погледнем по-далеч. Реката лъкатуши, ние виждаме само един завой, но всъщност потокът тече в съвсем друга посока....
Аз съм с онези, които изпитват болка заради упадъка на руския народ, от това, че чиновниците отдавна замениха олигарсите като основен обект на народното неприемане, че е неприемливо нивото на социалното неравенство... Аз разсъждавам именно от позицията на онези, според които рулят, който от 90-те години бе започнал да се позавърта, спря, и едни казват, че сме на средата на пътя, други – в началото... Но ние сме длъжни да го завъртим с увереност и съпричастност.
Аз вярвам, виждам, зная, че Владимир Путин не просто съчувства на надеждите на 80 % от населението, към които принадлежа и аз, но и несъмнено иска да е лидер, който направи и ще направи много за утвърждаването на велика Русия в историята.
- Според Вас Путин осъзнато е започнал обръщането през 90-те, но все още не е направил всичко. Мнозина обаче не вярват, питат защо се бави и защо не каже направо какво мисли за тези „прокълнати” години.
- Те искат от Путин да крещи като на митинг - „Бандата на Елцин – на съд!”, което ще е доказателство за неговата привързаност към промените. Това ли искат? А може би трябва да покаже кукиш на Обама, или „един по мутрата” да удари на генералния секретар на НАТО? Спомняте ли си в „Разораната целина” на Шолохов как Макар Нагулнов си мечтаеше да стисне за ревера буржоата и да попита: „Ти пи ли кръв от своята английска работническа класа? – До стената!..” Е, винаги ме е поразявала подобна наивност. В света нали има международно право, а също така приет и спазван от векове кодекс за поведение на властта спрямо предшествениците си и външните съперници! Дори и нотите за обявяване на война започват вежливо: „Благоволете да приемете...”
Новата власт, която идва въз основа на законна приемственост, няма право официално да изобличава предишната, защото ще се получи разлом в съществуването на държавата като непрекъсваем субект на международното право. Фразата на Путин, че разрушаването на СССР е геополитическа катастрофа, доведе до истерия Запада, защото това беше допустимият предел да покажеш отношението си към предходната политика... Само след революция и преврат новите управници тъпчат предишните, хвърлят ги в затвора или ги бесят. Тогава обаче други страни получават правото изобщо да откажат приемственост в държавността, да гонят държави от международните организации, да поставят въпроса за законността на предишните позиции.
Защо се боря така и защитавам нашата велика победа от май 1945-а? Заради оскърбената гордост на страната ми, заради безпримерната жертва и героизма? Да, затова, но и за още нещо – защото глумите над победата водят към това СССР да бъде обявен за също такова отблъскващо чудовище като Хитлеровия райх, престъпна държава. И тогава може да се преразгледат подписаните от СССР важни международни документи. А пък приемникът на всички позиции е нашата Русия.
Защо всичките ни опоненти така се разсърдиха след публикуването на документа на Путин по националния въпрос, а дори някой от не много образованите, но запалени патриоти бе неудовлетворен? Трябва да можеш да анализираш държавните политически текстове, това е специфичен жанр. Аз съм живяла в съветско време и зная как да чета съветските вестници между редовете, зная, че една дума означава отдръпване от някой ортодоксален тезис, и затова смятам, че в документа на Путин са дадени много тезиси, които досега не са озвучавани. Така че, както пишеше Иван Илич, „не погребвайте руския народ преждевременно, той ще се изправи от мнимия гроб и ще поиска обратно своите права!” Само че трябва сами да се захванем с това, и да си даваме сметка, че на държавно ниво не бива да се игнорира фактът, че руският народ има статукво на държавнообразуващ, което се казва за пръв път през 20 век; да си даваме сметка и за нашата многонационалност, която след 20-и век възпита непомерни амбиции у националните малцинства. Само в политическия театър на Владимир Волфович (Жириновски, б.пр.) е позволено витиевато да се отменя национално-териториалното деление на Русия и че ще има губернии! Е, и утре какво?
Очевидно е, че властта вижда проблемите, вижда колко са остри и колко е важно в кратки срокове да се осъществи пробив в областите, където промените са неизбежни. Ясно е, че властта ще определя дневния ред, ще мисли за кадрите и ще анализира причините за появата на крайни настроения. Нашата задача е да участваме в определянето на дневния ред. И осъзнато, именно заради тази линия, да подкрепяме Владимир Путин.
Как биха могли да повлияят на тази линия онези, които искат радикални позитивни промени? Да покажат кукиш и да предадат всички възможности на немцовистите? А после да се любуват на собствената си идейна чистота, наблюдавайки упадъка?
Ние сме длъжни да се самоорганизираме в новия политически период. Неслучайно провъзгласихме с моите съратници създаването на Руско гражданско движение. Отложихме за малко организирането му, за да не се превърне в предизборна акция – непременно ще ни обвинят, че ето на, и те се продадоха... Това не е политическа партия, това е самоорганизиране на руския народ, за да може на своята земя да възстанови себе си като главна действаща и направляваща Русия сила. Даденият за други кандидати глас ще си остане само демонстрация на воля за радикални промени, а шансът тези промени да се осъществят, бързо намалява.
На изборите за Думата водещи са други съображения, и аз не бих предлагала да се гласува за която и да било „партия на властта”, защото винаги съм смятала, че политтехнологичият проект „Единна Русия” неизбежно ще изиграе недобра роля, и виждам, че за щастие, и в очите на самата власт този експеримент се изчерпа и ще бъде преразгледан.
Трябва да разбираме разликата между президентските и парламентарните избори. В парламента ние избираме трибуна, и колкото повече протестни и опозиционни възгледи са представени, толкова по-добре. На президентските избори, особено в толкова напрегнат момент, съображенията трябва да са съвсем различни. Трябва да се мисли така, че в края на краищата нашият призив за промяна да не отиде в свирката и да не бъде употребен от нашите идейни опоненти.
Историята май не ни учи на нищо, помните ли как преди революцията от 1917 г. целият образован слой, интелигенцията, убеждаваха себе си и другите, че бедите на Русия ще се решат, ако властта се смени радикално. Обратното, всички беди се задълбочиха, държавата се разпадаше, всеки срещу всеки се бореше, и в това време на нас ни взеха всичко – и излаза на море, и богатствата, и потенциала и способността за развитие. И се започна – студ, глад, телеграми...
През 1921 г. Максимилиан Волошин написа потресаващи стихове:
С Россией кончено... На последях
Ее мы прогалдели, проболтали,
Пролузгали, пропили, проплевали,
Замызгали на грязных площадях,
Распродали на улицах: не надо ль
Кому земли, республик, да свобод,
Гражданских прав? И родину народ
Сам выволок на гноище, как падаль.
И по-нататък:
А вслед героям и вождям
Крадется хищник стаей жадной,
Чтоб мощь России неоглядной
Pазмыкать и продать врагам:
Cгноить ее пшеницы груды,
Ее бесчестить небеса,
Пожрать богатства, сжечь леса
И высосать моря и руды.
Нужни бяха 50 години, за да сравним нещата с 1913 г. А през 1991-ва – същото. Аз това не го искам и гласувам за Владимир Путин.
