З-ти март е. Очаквам с нетърпение да започне предаването на тържественото честване-заря по телевизията, но всъщност съм потресена от сценария, по-скоро безвкусен опит за маратон през историята на България. В какви семейства сте израсли, господа?
В какво училище учихте, какво запомнихте от баби и дядовци? Вие, от първия ред, официалните лица! В колко партии събирахте политически стаж? Какви клетви полагахте тук и там, встъпвайки на работа в институци , където е за доверени хора? Само в нихилизма си останахте напълно еднополюсни!
Задушава ме от гняв... Просто не мога да се вместя в позорната реалност. Слушам господин Плевнелиев, не мога да го кажа господин президент, и се питам как един държавен глава не спомена поне веднъж думата руски – било за войник, генерал, народ, пък защо не и цар? В цялата толкова карикатурна заря-проверка само в рапорта на една дружина се спомена за първи и последен път думата руски, и то вместена за кумова срама в контекста на скромното изброяване на чужденците, взели участие в Освободителната война. Кому беше нужен тоя поменик? Имаме си Ден на будителите, Ден на Съединението, Ден на славянските първоучители Кирил и Методий и техните следовници. Всеки от тези достойни люде, ако бе възкръснал и видял тази пародия, нямаше да го понесе.
И те бяха изредени не от почит, а за да се скрие зад ореола им неизмеримата цена на едно от най-съдбовните събития в историята ни. Не мога да повторя думите на г-н Плевнелиев, много коловози начерта, а пътят е един – нескончаем, трагичен, епичен, изпълнен със завои, прегради, застои, стремителни скорости... Но един. Историческият ход на българския народ!
И пред кервана вървят само достойните, озарените, защото имат сетива за род и родина, и ценности. Жадните за лидерство, лишени от тези качества, само забавят историческия ход и причиняват мъчителни лутания и скъпи жертви на народа.
Войната от 1877-1878 г. е Руско-турска война.
Едва ли някой чужденец, присъствал на това позорно честване, би разбрал, че става дума за някакъв исторически факт като финал на война, съдбовна за България. Казвам финал условно, защото Сан Стефанският мирен договор ще има кървави проекции върху следващите десетилетия, и до ден днешен. И не случайно!
В Сан Стефано пристигнал журналистическият елит на Европа (около 120 журналисти). Клаузите в договора крият бомби със закъснител, които ще взривяват балконите... Фитила ще запалят вековните ни “доброжелатели”. Чух и срамната спекулация – защо ли пък Русия иска толкова голяма България? Ами, между другото тези граници са очертани още от Българската екзархия. Но какво да кажем за онези европейски сили, от векове върли приятели на Ориента, които останаха глухи за бунта на Април, а и днес заничат опосканата ни родина!?
Господа управляващи, на 3-ти март 2012 г. вие осквернихте българската памет! Защото тоя народ посрещна с хляб и сол русите, той постла пътя с цветя, плака с най-изстраданите сълзи, незасъхнали още от черното бесило на Апостола, от гибелта на Ботевата чета... Тоя народ от Дунава, та по цяло Българско, дето минаха руските войски, изля в бронз и гранит обичта и признателността си. На параклиси и храмове блести Христовият кръст!
Няма как да изгорите заветните, съкровените слова на Чинтулов, Славейков, Вазов... Политиката си е политика, но и моралът има неписани, кодирани от веки веков устои. Колкото и да мътите кладенеца, в българската душа има вечни бистри струи!
Търговище
