На 11 януари т. г. Народното събрание на Република България гласува декларация,
в която се съдържат неверни, пресилени, срамни и опасни - с далечен прицел и непридвидими последици твърдения, според които в началото на 90-те години на 20 век е извършено „етническо прочистване” и „депортация” на етнически турци, извън пределите на страната.
Декларацията бе внесена още преди две години от Иван Костов от името на „Синята коалиция” и бе подкрепена от 117 депутати от управляващата партия ГЕРБ и опозиционните ДПС, трима от Коалиция за България и част от независимите. Реакцията на комшиите бе в духа на техния присмехулно-възторжен възглас „Aferim be kerata” (Браво бе, рогоносчета).
Както е известно, вносителят има съществена вина за торпилирането на преговорите между двете страни по пакета „имуществени, социални и хуманитарни въпроси”, фиксиран, официализиран и договорно скрепен в чл. 2 от Договора за приятелство, добросъседство, сигурност и сътрудничество, от 6 май 1992 г. Серийните изпълнения по-рано и по други въпроси през неговото управление, отвориха широка пробойна в българската позиция, тъй като обърнаха договорената вече хронология и осигуриха разглеждането на първо място на турските претенции и оставиха на заден план и забвение възникналите и дискутирани далеч по-рано български претенции. Сега целта му навярно е да се заметат следите и да привлече съучастници със задна дата за тези прегрешения, отчитайки спадналия си авторитет. Не е изключено, текстът на декларацията да е внушен и отвън, и то от няколко места. Има доказателства поне за едно от тях – това е турската страна в лицето на Мюмюн Сезгин, известен политически хамелеон, понастоящем функционер на „Балгьоч” – чуждоподанна организация, покровителствена от МИТ. Оказва се, че един Мюмюн може да „вербува” цял министър председател (Елиаз Базна* ряпа да яде).
Неизвестен е обаче механизмът, по който депутатите от управляващото мнозинство са заставени да мислят и гласуват по един и същи начин за толкова значим въпрос, който е най-малкото спорен и голяма част от тях въобще не оценяват постъпката си. Така поеха абсолютно неоснователно, и неоправдано товара от грешките на Иван Костов. За забегналите от заседанието депутати от БСП този въпрос за механизма не стои. Те също не са искали дебат. Ясно е, че с неучастието си в гласуването отново отварят вратички (в това число и към вносителя и другите политически субекти), подкрепяйки ги мълчаливо с цел бъдещи комбинации в духа на свойствената на ръководния й политически елит коалиционна „култура”. За всеки случай са оставили трима свои колеги в залата, които са гласували също „за” декларацията с цел да ги използват като „топла връзка” в бъдещи комбинации.
Декларацията съдържа груби и правно-неиздържани квалификации без факти. Самият Сезгин и приятелите му потвърдиха на специална пресконференция, че такива няма. Тоест декларацията се оказва фалшификат.
Доколко темите, третирани в нея, са деликатни и сложни, и неподатливи на груби еднозначни квалификации, говори и самата турска позиция по време и веднага след втория тур разговори между българската и турската делегация в Кувейт през октомври 1989 г., с която започна нормализирането на отношенията – точно след „възродителния процес”, в голяма степен инспириран от Турция. Тогава ръководителят на турската делегация, министърът на външните работи Месут Йълмаз заяви: „И двете страни (държави) са еднакво виновни за това, което се случи между нас”. Сега сигурно той би бил още по-доволен, че цялата вина от дистанцията на времето е хвърлена върху България, и то от „достойните” й чеда. А той имаше много сериозни съображения да намали вината на неговата страна поне наполовина, тъй като не България, а Турция в продължение на повече от 100 години си играеше със съдбата на турскоговорещото население у нас. И не само с него, но и с българите, прогонени от Източна Тракия и Мала Азия с огън и меч през и преди 1913 г. Никой от тях не видя повече родното си място и никой от техните наследници не е получил възмездие или право да ползва имотите на своите родители.
Разликата между нещастните тракийци и „балгьочовците” е огромна. Най-лошото е, че ощетени от тази декларация ще бъдат пак те, а и целия ни народ, защото съгласно рамката за водене на преговорите решаването на имуществените въпроси ще става чрез изравняване на насрещните претенции и изплащане на салдото. Това е по протокола Иван Башев-Чаалаянгил от 22 август 1966 г. Иван Костов го знае !
Едно паралелно разглеждане на поведението на двете страни далеч преди т. н. възродителен процес и след него, дава ясна представа доколко нашите народни представители могат, желаят или са способни да защитават националните интереси и да спазват клетвата, която са положили за това.
Известно е, че след Балканските войни между България и Турция остават за решаване именно тези два основни въпроса – изселническият и за имуществените и финансови претенции, популярни още като „висящи въпроси”. Как са решавани и решавани ли са те въобще?! И това Костов знае, защото финансовото министерство е било най-ангажирано с тези проблеми. А той е бил финансов министър.
България се е стремяла винаги да реши чрез преговори тези проблеми, спазвайки буквата и дори запетайките на подписаните договори. Турция – обратно, стремяла се е винаги да не ги реши и да заобиколи договорите, когато прецени, че не я устройват, и да получи по-голяма „степен на свобода”, отколкото договорите й предписват. Красноречиви примери за това са Цариградският мирен договор от 5 /18/ октомври 1913 г. и Одринското споразумение от 2 ноември 1913 г. Известно е, че те признават статут на бежанци на прогонените българи и гарантират правото им на завръщане. Такъв статут имат не само източнотракийците, но и малоазийските българи. Те са прогонени от окръзите Балъкесир и Бандърма (отвъд Мраморно море), от 26 села, където военни действия въобще не са водени, и то 5 месеца след подписването на Цариградския мирен договор.
И българските държавници в миналото, независимо дали са управляващи или опозиция, винаги са се отнасяли отговорно към тракийския въпрос, тъй като той е въпрос на държавата, и от юридическа, и фактическа гледна точка. Той е възникнал като такъв, затова е въпрос на международното публично право. Не е частен въпрос, не е въпрос и на международното частно право, в какъвто е искала и иска да го трансформира турската дипломация, особено напоследък, окуражена от склонността в тази посока на българските управляващи и дипломати. Затова турците винаги са заявявали - „дайте документите и ще ви върнем имотите”. Интересното е, че сега подведените управляващи започват да говорят същото.
Оригиналните документи обаче са в турските архиви. От бежанците не може да се иска такова нещо. Ние обаче имаме точни насочващи справки за водене на преговори. Към изселванията и съдбата на изселниците подходът на България е бил винаги по-демократичен.
Спасявали сме евреи и мюсюлмани, но предаваме българите сега. Що за политици имаме. Те дори не мислят за банатските и бесарабските българи – как и защо са в тези далечни страни. Страхуват се да не ги обвини някой, че мислят много. А те са там не заради райския живот в Османската империя. А благодарение на Мария Тереза и Екатерина Велика – които са ги спасили от геноцида.
Още след Първата световна война нашата бедна, орязана от грабителски договори държава проявява безпрецедентен за Балканите хуманизъм, без аналог въобще в Европа. По–красноречив дори от спасяването на евреите, защото се отнася за население, считано за враждебно. България единствена откликва на призива на американския президент Удроу Уилсън, съдържащ се в една от 14-те точки за мир – да не се гонят малцинствата. През 1921 г. България приема закон в този дух, който дава право на всички напуснали нашата територия да се завърнат, да влязат във владение на имотите си, дори без да имат документи за това, а само въз основа на свидетелски показания, и в следващите 2 години да се снабдят с документи. България излиза с предложение това да става на реципрочна основа. Турция проявява коренно различен подход. Тя не разрешава, въпреки оставеното в сила Одринско споразумение, на нито един българин (и досега) да се завърне, оправдавайки се, че имотите им са заети от мюсюлмани-заселници. Независимо от тази крещяща нереципрочност в България се завръщат 15 000 мюсюлмани.
И в следващите години България проявява последователност, а Турция – не. С подписания през 1925 г. Договор за приятелство, допълнен с един Протокол и една Конвенция за установяване, е съгласуван механизмът за решаване на имуществените въпроси на изселниците, но не и на бежанците. За последната група остава да действа Одринското споразумение. То не е обезсилено. Обезсилен е само Цариградският мирен договор. Бежанският статут на лицата, прогонени през 1913 г. и преди това, се запазва. Той е признат и от Обществото на народите със специален протокол, с който се отпуска на България т. нар. Бежански заем през 1926 г. Турция също отново признава този статут с присъединяването си към ОН през 1932 г.
Има два съкрушителни аргумента, че Турция води точна сметка за присвоеното.
1. През 1932 г. Тефик Кемал бей (подписал Ангорския договор) заявява: „Турция е склонна да остави във владение на българската държава имотите на преселилите се в Турция турци от българска Македония, срещу което да получи имотите на бежанците-българи от Тракия.
2. Чак през 1988 г. Турция окончателно, със специален закон за населението, взима противоправно решение да снабди с нотариални актове лицата-заселници, владеещи имоти „освободени през 5 /18/ октомври 1913 година”. На 5 /18/ октомври 1913 г. е сключен договорът. Това са имотите на българските бежанци. С това тя нарушава европейското право и спокойно може да бъде дадена под съд, защото от 1963 г. Турция е членка на Съвета на Европа, а правото на собственост е свещено право.
Много интересно и противоречиво е поведението на Турция и по изселването на турците. Съгласно чл. 2 от Конвенцията за установяване двете страни приемат, че „няма да се пречи на доброволното изселване на турците от България и на българите от Турция. Това значи, че няма да се пречи нито от изпращащата, нито от приемащата страна.“ Т.е., приемащата страна трябва да ги приеме и да им даде свое гражданство. Договорено е, че преселването ще става в една посока. Границата трябва да бъде постоянно отворена. Съгласно тези договорени постановки в България се преселват част от цариградските българи и останалите българи от единственото непрогонено село Курфалий, от Източна Тракия.
Много интересна е тактиката на Турция към изселническия въпрос, веднага след подписването на Ангорския договор и в следващите години. До 1929 г. тя приема, без да създава пречки, всички желаещи в духа на своята доктрина за връщане на всички турци в майката-родина. Впоследствие тази доктрина е променена и тя започва да задържа изселването в духа на вече променените й цели към „външните турци”, за което тя смята, че е по-добре да си останат там, където са, за да ги използва като пета колона. Стига се дотам, че в края на 1952 г. тя спира изселването, след като 150 000 български турци се струпват на границата. България е принудена да ги храни в продължение на три месеца. Интересен е поводът за спирането – документиран в официална турска нота. Заявява се, че ако България не върне 270 цигани, говорещи турски, тя ще затвори границата. Много интересно е, че сега тя счита хората от тази категория за турци и държи да си остават тук. След 1952 г. чак до 1966 г., движение по въпроса няма. Няма и размяна на посещения на министерско ниво. През 1966 г., на среща между Иван Башев и Ихсан Сабри Чаалъянгил, е подписан въпросният по-горе протокол, с който се поставя началото на подготовката на нова спогодба – този път за ограничено изселване само на „лицата от турски произход, които имат близки роднини по права линия, изселени преди това в Турция”. Тя е допълнение към Конвенцията от 1925 г., без да я отменя. Подписана е със срок на действие 10 години – т.е. от 30. ноември 1968 г. до 30 ноември 1978 г. Изпълнението на тази спогодба е съпроводено с големи трудности. Ежегодно се уточняват бройките, които Турция трябва да приема, но в края на всяка година се оказва, че тя приема половината от уточнените бройки. Получи се така, че в края на ноември 1978 г., когато спря изселването, в страната ни останаха около 35 000 лица с готови паспорти и визи, които не можаха да реализират намеренията си по вина на Турция. Още толкова са лицата, направили постъпки, но не получили визи. Оказа се, че броят на разделените семейства се е увеличил, вместо да намалее. Този голям контингент бе първият, който тръгна да „пътува” с цел да не се връща, и отпуши като капсул детонатор пътя за „голямата екскурзия”. Заедно с психозата, че може да се повтори многогодишната игра отваряне на границата през пролетта и затваряне през есента, заедно с призивите на Турция, че ще приеме всички желаещи, съдбата на тези хора бе в основата на онова, което незаслужено се нарича „етническо прочистване” в декларацията от 11.01.2012 г. на българския парламент
Всъщност Турция инспирира „голямата екскурзия”. Ако се бе провел дебат в парламента, безспорно щеше да се установи, че България е постъпила правилно, като е разрешила на своите граждани през 1989 г. да пътуват свободно. И по договора от 1925 г. това е така – гражданите на двете страни имат право да се движат свободно, като се съобразяват с вътрешното законодателство на страната, чиито граждани са. Турция обаче се саморазобличи, защото голямата част от тези лица искаха и имат право по нейния закон и по двустранния договор (Конвенцията от 1925 г.) да станат нейни граждани, когато се установят на нейна територия, но тя не изпълни това тяхно право. Турция не би следвало да им отказва това на правна основа, след като е признала, че те са турци. Не можеше вече и да се отметне и от договори, защото бе се ангажирала тържествено, че „ще спазва подписаните договори” (абз. 8 от преамбюла на Договора от 6 май 1992 г.). Желанието й да върне потока от изселниците обратно, не можеше да се реализира по друг начин, освен със съгласието на българската страна. Затова й трябваше агент „помощник” и го намери в лицето на Иван Костов, приел да изпълни „добрата услуга” по време на разговорите с Месут Йълмаз на 4 ноември 1997 г. в Крит, и на 4 ноември 1998 г. в Бурса.
Обзорът на богатия ни опит в българо-турските отношения, който умишлено съкратих, ме предизвиква да задам няколко въпроса. Още повече че на споменатата пресконференция на Мюмюн Сезгин и компания, на която присъства и турският посланик, и Иван Костов, се чуха закани, че ще се борят за своите „политически и културни права”, а Костов нарече това „протегната добра ръка:
1. Господин Главен прокурор на Република България, не бихте ли се намесили? Имате мотив!
2. Господа народни предсталители, това ли е умственият капацитет и прозорливост, които би трябвало да притежавате? Вие престъпвате клетвата си!
3. Господин посланик на Р Турция, откъде научихте тези маниери да организирате пресконференции в страната, в която сте акредитиран? От Високата порта или от книгата на проф. Ахмет Давутоглу „Стратегическа дълбочина”?
Знаете ли, че това, което правите, ако го приложите у Вас, може да Ви доведе до назначение за посланик в Република Кюрдистан? Ако Вашите военни не ви арестуват преди това.
Народе, кой очакваш да те спаси? НАТО или ЕС? Не се заблуждавай! Кипър още чака това! И там нещата започнаха така! Затова декларацията трябва да бъде прогласувана и оттеглена от останалите депутати. При добро желание и воля изселването и въпросът за бежанските имоти може да се реши, ако се върви по пътя, трасиран от договорите.
България трябва да иска – има това право - Турция да въведе същото реституционно законодателство, каквото ние сме въвели, или въпросът да бъде отнесен към международния съд. Дотогава – край на преговорите за членството й в ЕС. Коалиционни партньори за отговорна национална политика би трябвало да се намерят.
* Елиаз Базна – немски шпионин, откраднал шифъра на Англия от посолството й в Анкара, където бил прислуга през 2-рата световна война
