“Русия и България може да имат и различни политически системи, но все едно – ще съществува най-важното: духовните ни връзки. И най-главната ни опора са славянските първоучители Кирил и Методий - създателите на кирилицата, от която всички се ползваме. Ние всички сме произлезли от тая свещена азбука. Ние мислим, ние пишем с нейна помощ, продължаваме се с нейна помощ. Това не е случайно. Така че нашите съдби не могат да се разминат. Вие, българите, сте наследници на тази култура, вие я продължавате и ни показвате как едновременно можете да бъдете и наследници, и продължители на тази култура.

Без памет какво сме? И без старата култура също сме нищо. Без нея не можем да стигнем никакво ново равнище. Ако трябва още да говорим за Кирил и Методий, сега е времето да си спомним своята съдба.
Необходимост е да се обърнем към нашите свети имена. Към тяхното влияние. Чрез тях ние сверяваме доколко са прави делата ни. Така или иначе, в наше време става пълно елиминиране на човешкото, защото цивилизацията тръгна по пътя на материализма. Човекът се стреми към материални блага, нямам предвид само вещоманията. Обществото и човечеството имат материален характер. Колкото и да процъфтява материалното, то не може да бъде безкрайно, защото природните ресурси не са неизчерпаеми. Материалното трябва да се развива само ако съществува под егидата на духовното. Без това ние просто ще изтощаваме земята, ние ще разрушаваме и себе си. И в същото време ще погубим онова зърно, от което се нуждае човек.
Духовното зърно е първоосновно. Както в началото бе словото, така у човека преди всичко е духът.”

На 15 март т.г. големият руски писател Валентин Распутин навърши 75 години

Автор на неостаряващите повести “Живей и помни”, “Прощаване с Матьора”, “Дочь Ивана, мать Ивана”, на множество разкази, сред които и невероятният “В ту же землю”, дълбокият и мъдър публицист и общественик Валентин Распутин записа името си в златния фонд не само на руската и съветска литература, но и в световната летопис. Този непомерно дълбок с проникновението си писател, и скромен труженик на буквите, естествен и горещ патриот на Родината си, е роден в Иркутска област, в селцето Уст-Уда. Но ако си роден талант, рядко може да се отклониш от пътя си, просто следваш дарбата! Името на Валентин Распутин се е превърнало в мярка и марка за автентична литература, за честна гражданска позиция и за многозначително писателско мълчание. Дали 10, дали 15 години, Валентин Распутин мълчи, търси вътрешно път за Русия и русите, обмисля как да се случи спасението на изстрадалия народ след катастройката. Също както желязото, което бавно се нагрява, но като потече, гори и отнася всичко по пътя си, така и Распутин има още много какво да каже на съвременниците си.
В България творчеството на Распутин беше добре познато допреди двайсетина години, когато повечето български интелектуалци го четяха в оригинал. Днес езиковата бариера е налице и едва ли е необходимо именно ние, във вестник “Нова Зора”, да обясняваме причините. И все пак останали са мнозина, които искрено се вълнуват от съдбата на личността и творбите на Валентин Распутин.
Та нима може да бъдат забравени неговите размишления по няколко от най-важните теми за кирилските народи, за родината, за обичта към отечеството. “Защо ни е патриотизъм? А защо ни е любовта към майката, защо ни е святото чувство към нея за цял живот? Тя те е родила, научила те е да ходиш на своите си крака, упътила те е към живота - е, нима не е достатъчно?! А по-нататък - всекиму - своето. В благословения Запад така и правят - вместо чувствата, у порастващите остават някакви си задължения.
Любовта към Родината е същото като чувството към майката, вечна благодарност и вечна тяга към най-близкото същество на земята. Родината ни дава всичко, каквото имаме, всяка клетка от тялото ни, всяка бенка и всяка гънка на мисълта. Само ще напомня, че патриотизмът не е само постоянно усещане за неунищожимата и кръвна връзка със своята земя, но преди всичко дълг пред нея, радение за нейното духовно, морално и физическо благополучие, сверяване, както е с часовника, на сърцето с нейните страдания и радости. Човекът в Родината си е като в огромна семейна снимка с рамка, където предците следят за живота и постъпките на потомците, и където на едро са очертани родовите заповеди... Затова именно безродството иска да направи целия свят като себе си, защото така по-леко се управлява - с помощта на пари, лъжи и оръжие...
Всички беди на Русия идват от това, че не й позволяват да живее със собствената си глава...”
Ние в “Нова Зора” искрено се радваме за достолепната годишнина от рождението на големия руски писател и наш приятел Валентин Распутин!
Нека бъдат благословени дните и перото му още дълги години!

СРЕЩА

Стоян БОЙЧЕВ

Някъде към средата на седемдесетте години на миналия 20-и век, в лют декемврийски студ, излизах от тъмния вход на последния дом на Достоевски в Ленинград. Помислих си, че щом възникне нужда, Русия винаги ражда своите големи писатели... И по-сетне казах на човека с мен, известен и журналист по културните въпроси, че един от тях е и Валентин Распутин. Усетих, че ленинградският колега не остана доволен. Не била голяма заслугата да показваш задния двор на родината си. Разбира се, тези думи не бяха казани директно... И в такъв случай човек изостря вниманието си.
Точно това и сторих - изострих вниманието си към творчеството на Валентин Распутин. Следях всичко, което се появява у нас, и по възможност,  това, което се печата в тогавашния Съветски съюз. Валентин Распутин сякаш идеше от недрата на руската безгранична глъбина, натоварен със съдбата на своя съвременник, обикновения руски човек, наследил сибирските простори. Вървеше уверено към върховете на великата руска литература, дарила човечеството с небесна храна.
И се изненадах от възможността да се запозная лично с Распутин. Всичко бе сторил Кирил Момчилов, млад и енергичен тогава, чувствителен и изопнат като струна, какъвто си е и днес... Бил някога в Иркутск (къде ли не стига любопитният българин?), там посетил нашумелия млад писател. Поддържал връзка. И ето, Валентин Распутин пристига в България с туристическа група, придружен от съпругата си и дъщеричката им, шест-седемгодишно момиченце. Имахме на разположение един ден. Кирчо предложи излет до Рилския манастир, и аз ги чаках в Перник, където живеех, а оттам – към Рила.
Да кажа ли, че бях силно впечатлен от скромността на Валентин Распутин, от склонността му повече да слуша и по-малко да говори, от оная вътрешна сдържаност, която бе подходяща за по-възрастен и може би вече уморен човек?! А денят беше горещ, не бих казал непоносимо горещ, но сигурно измори северните гости. Спаси ни “Великата Рилска пустиня” със своите хладни пазви и с хубостта си.
Излетът обещаваше да бъде успешен. Чичероне ни стана сам Анчо Анчев, директор на музея, наш стар познат; под негово ръководство твърде старателно докоснахме всички забележителности и тайни на Рилската обител. Увлечени, обядвахме късно. Ала аз друго искам да кажа.
На връщане, някъде към село Рила, спряхме в крайпътно “капанче” да починем и да се поразхладим в настъпващата привечер. Десетина косачи, слезли от планината, изправили скатани коси, пиеха ракията си. Всички бяха още потни, почернели, разгърдени, а някои и боси. Шумни! Точно толкова шумни, колкото биваха някогашните наши биргадири в помощ на селското стопанство – хората се трудеха, но се и веселяха...
И тук, в оскъдната кръчмичка, Валентин Распутин за пръв път този ден срещна нещо свое, за пръв път погледна истински, с участие, света край нас. В очите му светна доброжелание, ако не и желание още сега, начаса, тук, да седне и да поприказва с тези развеселени хора.
Пошепна ми: “Нека не бързаме...”