Нова Зора

Влюбването ми в прозата на Валентин Распутин стана в самия прощъпалник на 70-те години. Какво ми хареса? Хареса ми, че е неподправена. Неизмислена. Вместо конструиране на нови хора, тя е с памет за човешкото у човека. Животът в нея е такъв, какъвто е. А небето в елмази...
Героите му потъват в оборската тор, но каква светлина в душевните съзвучия. В тази проза липсват “утилитарните” задачи: да се построи завод и прекрои природата. Изследват се крайъгълните камъни на човека. И всичко това, рисувано с чудесен живописен талант, отприщва вродената неприязън към догмите и шаблоните. Пластик до мозъка на костите си! Под опаковката “селска проза” това творчество настъпва откъм загадъчния Сибир, откъм забравените руски краища. Распутин, Шукшин, Носов, Белов, Залигин...
Тогава създавахме списание “Съвременник”, искахме да запълва информационните празнини в българската литература. Да е новаторско. И наред с това да причинява неудобства за чиновника, говорител на официалните линии. Печатахме Джойс, Симон де Бовоар, Ласло Наги и още мнозина, възприемани от нас за синоними на “модерн”.
Распутин беше още екзотика. В един добър ден предложих на колегите Димитър Дублев, Димитър Вълев (и на Мишо Берберов) да намерим нещо “по такова”. Съобщих им, че съм прочел прелестен разказ в унгарското списание за световна литература “Надьвилаг”, със сюжет запознанството на мъж и момиче в трамвая на някакъв си град. Авторът носи име на фаворит от обкръжението на царския двор. Кой е той? Трудно ми беше да си спомня. Не след много поетът Димитър Дублев, който имаше дълъг нос за тези работи, откри, че разказът действително съществува и е написан от руснака Валентин Распутин. Направил справки в немски издания. Предложи да публикуваме повестта му “Пари за Мария”. Така и сторихме. Макар и да не предвиждахме силния публичен отзвук.
След тези наши пионерски опити Распутин навлезе уверено в коловозите на литературното ни всекидневие. Всеки превод на неговите произведения произвеждаше събитие. “Пари за Мария” за нас преведе Лиляна Минкова. След това неповторимостта на Распутин я постигаше преводачката Весела Сарандева – повестите “Пари за Мария”, “Последен срок”, “Прощаване с Матьора”, романа “Живей и помни”, разкази като “Василий и Василиса”, “Уроци по френски”, “Рудолфио”, “Наташа” и други.
Дяволски трудно е да се тълкува творчеството на Распутин. То е многопластово, но с просеки към голямата руска литература от 19 век. Малцина са руските писатели след Л. Н. Толстой, които толкова органично свързват човека и природата, детайлизират с такава прецизност обикновеното съществуване. Мъките на съвестта при Распутин се изживяват с ожесточеност, присъща на гения на Достоевски.
Светът, който създава Распутин, е с ясни физически очертания, но с необозрими духовни хоризонти. Героите му са обикновени хора, а поразяват с вътрешното си богатство и горещите изблици на съвестта. Преходът на тези герои от щастие към нещастие е очевиден в редки случаи (“Пари за Мария”). Иначе е забулен от северни мъгли. Вината според буквата на юриспруденцията тук не е на почит. Дълбаят се вътрешната виновност или невиновност на героя, а те според писателя заслужават милост и прошка. Дори и доказаната вина на Андрей Гусков в “Живей и помни”. По принцип героите са без вина или виновни без вина (“Настьона”), а изпитват болка.
Защо изпитват болка?
Заради житейските несъответствия, които активизират енергията на случката (случилото се), както и усещането за приближаването на самотността.
По-късно в творчеството на прозаика онова, което предизвиква у момиченцето “жал” към малкия принц на Екзюпери, и радост, че не се е превърнал в човек, се трансформира в постоянна болка поради разминаванията между физическия и нравствения живот, поради различията помежду им. Не е ли така с разминаванията между физическия живот на синовете и дъщерите и между нравствения живот на Ана и Михаил в “Последен срок”. Поведението на старицата Ана е парадоксално. Всичко край нея се разпада, но тя кръжи над разпада. Грубостта на наследниците я докосва, но сякаш не я опарва. До нея всичко боли – тя се извисява над болката. Друг прозаик би потърсил обяснение в Старостта и срещата на Ана със Смъртта. Не и Распутин, който привнася в повествованието си проблема за понасянето.
Понасянето, което при Распутин е с корени в народното битие, представлява вид стоицизъм, но без театралния декор на римската трагедия. То е съчувствие, отдаденост на другите, спазване на първичния нравствен нагон. На съвременен език: дълг, отговорности, ангажименти и пр. У жените героини властва идеята за понасянето, но озарена от тъга, която е прозрачна.
За да понасяш, за да се научиш на изкуството на понасянето, казва ни белетристът, нужно е да пострадаш, да си претърпял загуба, несполука, поражение, душевен земетръс. Същото – в различни степени – се случва на Настьона, на Мария, че даже и на Ана.
Мотивите на изключителността, която писателите намират най-вече в привилегированите класи и в интелигенцията, Распутин открива в простолюдието: богати са залежите от нравствени добродетели, които то едва сега показва пред нашите очи. Не проговаря ли след столетие истинският, а не измисленият Платон Каратаев?
Съкровено състояние на образите в тази проза е да живеят под напрежение на сгъстените нравствени борби. Тези борби допринасят за душевното очистване, за катарзиса: става дума за освобождаването не от страх или вина, а за търсенето и намирането на кодираното у човека вътрешно първоначало.
В естетиката на писателя това е равно на подвиг, поосвободен от религиозния екстаз в романистиката на Достоевски. Подвиг, който намира питателна среда в чувството за съборност, в чувството, че отделният индивид е неделим от семейството, рода, нацията; че солидарността с останалите хора изработва конституцията на алтруистичното поведение.
Оттук, според мен, извират идеите на Распутин за православната всеотдаденост на руснака. За разлика от западния човек, който служи на егоизма, на личното си преуспяване и който се подчинява на правилото човек за човека е звяр, руснакът възприема като огромна беда изпадането от живота на другите, от групата, от колектива. Руснакът оцелява заедно с общността, докато западното преуспяване е концентрирано в историята на Робинзон.
Обосновано при Распутин, селото (“селският парламент”) е съдникът (“Живей и помни”), природата – движещата сила (“Ангара”). Русия е също герой като насока и особеност на характера, чувстването, морала, религиозното вълнение. Непрагматичният руски герой, неделим от природата, не би могъл да се обособи, дистанциран от идеята за Отечеството.
И слава Богу! Иначе нямаше да е толкова органичен идеалът за руското пребъдване чрез дълбоки обвързаности между личност, род, народ и природа.
В един свят на все още неунищожените родови отношения Распутин успява да изгради живи и пълноценни човеци. Този свят е уникален за 20 век, през който побеждава човекът без качества (Музил), разпадналият се характер (Бекет), палячото-автомат (Йонеско). В отличие от готовите механизми Распутин вдъхва на сътворените от библейска кал същества: душа и сърдечни импулси.