Нова Зора

Духът с неосъществените въжделения ражда мита за възкресението. Така християнството вярва във второто пришествие на Христос, а сунизмът (ортодоксалният ислям) храни надеждата си за неизбежната победа и справедливостта в мита за идването на Спасителя, преобразен като Мохамед. Алевитите от своя страна са в очакване на своя Махди, а древният Изток търси Агни субстанцията на непрестанното възраждане.
Българинът носи в душата си още един безсмъртен земен образ на вечното упование. Неговото име е дякон Левски, въздигнат от народа в най-висш земен сан – Апостола. В негово лице българинът възпроизвежда болката си за високата цена на дадените жертви в името на свободата и справедливостта. Името Левски е заредено с плътността на атомно ядро. В него „заветът свещен на нашите деди” възкръсва като зов за саможертва винаги, щом над страната надвисне сянката на поредното „кърджалийско време”. Тогава благословена ръка посяга към перото, на което са издълбани свещените думи „Свобода или Смърт”.
Това ще продължи дотогава, докато по земята ни предателски души оскверняват народната вяра в безсмъртните завети на пантеона от будители на спасителната ни свяст.
Нека читателят не възприема казаното дотук като ненужно предисловие. То е съществена част от настоящето съчинение, защото произтича от съдържанието на книгата „Апостолът ни завеща …” (С, 2011) от Димитър Ал. Йончев. Чел съм почти всичко, което е излязло изпод перото му. Поредната му книга ме заинтересува с дълбоката си искреност и трогващия изповеден патос, който авторът е успял да вложи в нея. Тя ме впечатли и с още една негова особеност, която читателят осъзнава едва след като я прелисти до последната й страница.
Книгата не пресъздава добре известните на моето поколение биографични данни, комитетските дела на Апостола, конфликтите му със „старите” в българското национално революционно движение, острите му писма, предназначени за чорбаджиите изедници, трагичните преживявания в Къкринското ханче, и накрая, обесването му в покрайнините на мразовитата София и т.н. За сметка на това обаче авторът е избрал по-трудния път, по който ни води до почти неуловимите или трудно уловими нишки, които ни обвързват с величието на Васил Левски, с личната отговорност на всеки от нас, с дълга ни да пренесем съпричастното си отношение към неговия подвиг в душите на утрешните поколения – нашите деца и внуци. Ето в това, според мен се състои истинската стойност и голямото достойнство на поредната книга на Димитър Йончев.
В описаните от него, като историк, събития от началото на 20 век (Балканските войни) до наши дни, авторът е успял да пресъздаде емоционална връзка между драматичните преживявания на българския народ и мисълта за заветите на Апостола на свободата. Чрез тази връзка той ни дава възможност да разберем къде, доколко, кога и в какво носим духа на Левски и къде, кога и в какво се разминаваме с онова, което Левски ни е завещал. Това е трудно постижимо творческо предизвикателство, успешно осъществено от автора. Това прави книгата освен вълнуващо повествование, и забележителна, дълбоко проницателна изповед, с която живее всеки българин с все още съхранено чувство за национално достойнство.
Писмата, с които авторът се обръща към тези именно българи, възпроизвеждат гневните предупреждения на Васил Левски до хората с различно обществено положение. В този смисъл те звучат като послания на Левски лично до всеки от нас.
След като в писмата си с тревожна загриженост повдига най-важните въпроси, чието премълчаване застрашава българската духовна идентичност и държавен суверенитет, Д. Йончев очертава собствените си търсения във водовъртежа на хаоса и разрушението и в драматизма на крушенията, които нацията преживява през последните години. Той ни напомня гениалното философско прозрение на В. Левски – „времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме”. В това прозрение авторът вижда най-убедителното доказателство, че все още сме съхранили усета си за достолепието на Апостола и че той и неговият подвиг ни дават сили и днес „да вземем съдбата си в собствените си ръце и да обърнем времето, за да... си подредим работите отвътре”, оставайки верни на заветите на Апостола.
Най-накрая Д. Йончев по един проникновен начин разкрива крайните цели на оскверняването на българската вяра, за да ни призове да открием в завещанието на Апостола смисъла на собствения ни принос, за да продължим неговото дело и да бъдем достойни за второто му пришествие.
Книгата „Апостолът ни завеща ...” е добро знамение в годината, когато се навършват 175 години от неговото рождение и когато отново хиляди българи ще търсят в погледа на Апостола сигнал за второто му пришествие.