В гръцкия парламент тече дебат за закриване на поделения с намален състав в казармени райони, намиращи се във вътрешността на страната и по границата с България, съобщението идва от електронното издание на в. „Вима”, в началото на 2012 г. Аргументът е, че тяхната издръжка при сегашната криза излиза много скъпо на страната. Повечето казармени райони на поделенията са почти празни и се охраняват от войници на националната гвардия срещу 5 евро на час на всеки от охранителите. Като се има предвид, че такива казарми-призраци са около 260, сумата е приблизително 1 млн. евро на месец - само за охрана.
Ако се прибавят разходите за издръжка на личния състав, за поддръжка на сградите сумата набъбва до стотици милиони евро. Икономисването на тези средства би било сериозна глътка въздух за задъхващата се гръцка икономика. Може би именно тези средства са имали предвид в правителството на Гърция, след като на 16 февруари постигнаха споразумение с ЕС и МВФ за намаляване със 100 млн. евро на бюджета за отбрана.
Дали необходимостта от икономии в сферата на отбраната е истинската причина за намеренията на гръцкия парламент?
Ако вникнем задълбочено в същността на проблема, ще видим, че тези поделения бяха създадени след гражданската и в периода на студената война, за отразяване на външни заплахи, в това число и на „заплахата от север” (разбирай България). Съгласно отбранителната стратегия на Гърция тогава, освен защита отвън, на армията се възлагаха функции и по вътрешната сигурност, т.е. тя трябваше да бъде навсякъде. Според гръцки военни експерти, България и без друго е свела армията си до размери, които не представляват заплаха за Гърция, и основните усилия следва да се съсредоточат на границата с Турция, защото „за Гърция основната заплаха идва от там”.
С помощта на безродните ни политици Гърция най-после постигна това, което не можа да постигне дори с унизителния за България Ньойски договор. Затова е редно да се върнем малко назад в историята и да припомним мотивите на гръцкия премиер Елефтерос Венизелос, от 1919 г., към Конгреса в Париж преди подписване на Ньойския договор. В т. нар. Меморандум за правата на Гърция той призовава конгреса да не проявява благосклонност към България: „Имат ли здрава основа претенциите на България да бъде хегемон на Балканския полуостров? Тези претенции се основават на добре организирана и силна армия, която България притежава… До 1903 г., въпреки че бе само автономно княжество, България изгради втората по големина и сила армия на Балканите след Турция. Затова и цяло едно поколение от европейската общественост разглежда България като единствения сериозен фактор на Балканите… Духът на милитаризма е толкова дълбоко вкоренен в България, колкото и в Прусия. Българите с право са хвалени, че са прусаците на Балканите”...
Такава е била българската армия. Със своята мощ и дух тя е респектирала враговете и е гарантирала както националната сигурност на страната, така и нейния международен авторитет. Сто години оттогава и най-вече през последните 22, благодарение на наши и чужди „реформатори”, армията ни е сведена до жалко опълчение, а ние, този път без да воюваме, отново сме победени и никой не се съобразява с нас. Нима националната сигурност и авторитета на страната днес не зависят от силата и мощта на армията? Ако това е показател за “закостеняло мислене”, както се опитва да ни убеди сегашното правителство, защо всички тези, които днес приемаме за съюзници, имат силни, добре организирани и модерно въоръжени армии? Защо българските политици близо 100 години след Венизелос не могат да проумеят, че държавата я има и всички я зачитат само докато има „силна и добре организирана армия”?
Постоянно ни се втълпява, че за защита на отечеството ще трябва да разчитаме на силите на НАТО, в това число и на тези наши съседи, които през Междусъюзническата война късаха жива плът от територията на България и подлагаха на етническо прочистване българските територии в Западните покрайнини, Тракия и Македония.
Наивно е да се мисли, че глупостта, падението и предателството имат предел. Практиката е показала, че винаги може да има още една степен. По-надолу. Така е и в случая с предложението на МС да се честват заедно на Балканската и Междусъюзническата война под надслова „100 години от Балканските войни”. Мотивът е абсурден – в честванията да се привлекат институции от другите балкански страни, в името на “европейската толерантност”. Всеки, който е чел малко история, а не само романа „Винету”, знае, че Балканската война е героична война, която слага край на вековното османско господство на Балканите, а втората – Междусъюзническата, е катастрофа, при която румънците стигат до околностите на София, а гръцки и сръбски войски обезбългаряват цели райони в Беломорска и Вардарска Македония.
След като безмозъчните ни депутати предадоха интересите на тракийските българи с позорната декларация от 11 януари т.г. и измисленото от тях етническо прочистване по време на възродителния процес, сега предстои и гавра с паметта на загиналите българи при етническите прочиствания в Беломорска и Вардарска Македония, и предателство към българите от Западните покрайнини.
Няма страна, уважаваща националното си достойнство, която би чествала едновременно и своите победи, и геноцида над своя народ, осъществен от чужди завоеватели. Дали турският парламент ще ни се извини някога за петвековното турско робство и кланетата в Батак? Гърция ще ни се извини ли за геноцида над българите, или ще чества заедно с Турция гръцко-турската война от 1919-1922 г., която гърците считат за национална катастрофа, или ще празнуват заедно с италианците Деня „Охи” (Не), когато през 1940 г. Италия връчи ултиматум за окупация и капитулация и на Гърция?
Неоспорим факт е, че Сърбия и Гърция дори и сега продължават да репресират проявите на българско национално самосъзнание в областите по границата с България. След всичко, казано дотук, е ясно какви „чествания” на националното унижение ни готвят ГЕРБ-еропредателите. Най-циничното е, че решението на МС приобщава към предателството на безродните управляващи и представители на армията, патриотичните организации и военно-патриотичните съюзи. Угодливата върхушка обаче трябва да е наясно, че народната памет и чувството за национално достойнство са оцелявали и през най-мрачните години на робство. И че опитите те да бъдат заличени с помпозни мероприятия, са обречени на неуспех. Доказателство за това са надигащата се вълна от недоволство в обществото против обединяването на двете събития в едно честване, както и намеренията на патриотичните организации и военно-патриотичните съюзи да честват само 100-годишнината от Балканската война.
