Дилетантството в българската външна политика през последните 20 години се увенча с още един „венец”: след Турция и Македония ето че и „приятелска” Румъния предяви гранични и малцинствени претенции към България. На 20 март 2012 г., в интервю за местната телевизия „Digi 24”, румънският министър на външните работи Кристиан Дяконеску „изненадващо” (за кого ли?) заговори за нерешен граничен спор с България в изключителните икономически зони на двете страни в Черно море и за „проблеми с румънското малцинство” у нас.
Въпросният „спорен” район има площ от 17 кв. км. и както признаха и от нашето Министерство на външните работи, спорът е поне от 30 години. Въпреки 14-рундовите преговори, проведени между двете страни, въпросът остава висящ, а тази година в Букурещ трябва да се състои 15-тият рунд. Очевидно българската страна се е надявала румънците да се уморят и да забравят претенциите си, но ако не друго, румънците са научили, че постоянството и търпението в политиката често се награждават.
Според румънския външен министър „Никой не трябва да се ядосва, но въпросите трябва да бъдат решени в определен момент. Иначе ще се появят проблеми, например с експлоатацията на района и концесията”. Очевидно за Букурещ е архиважно „спорните” 17 кв. км да бъдат включени в румънската икономическа зона в Черно море. Това е сигурен знак, че румънците вече знаят какви богатства се крият на морското дъно в този участък. Напомнянето от Дяконеску, че Румъния „още не е влязла в етап на предявяване на претенции” показва, че северната ни съседка е готова на всичко, включително на международен арбитраж, за да докаже правото си на собственост върху евентуалните газови или петролни находища в спорния район. Ако България не отстъпи „доброволно” тези 17 кв. км, Румъния ще повтори операцията, с която на 3 февруари 2009 г. спечели в Международния съд в Хага спора с Украйна за т.нар. блок Нептун (на 170 км. от румънския бряг). Както писа Жан-Мишел Берар в месечника „Балкан инфо”(бр. №141 / март 2009 г.), цели 40 години преговорите между Румъния и СССР (наследен впоследствие от Украйна) за разделянето на териториалните води и изключителните икономически зони в Черно море се отравяха от присъствието на едно скалисто и безводно островче.
Историята със Змийския остров
Този остров се намира само на 40 км по въздуха от румънския бряг и устието на Дунава. Румънски (според Парижкия мирен договор от 1947 г., б.р.), той бе анексиран от Съветите, за да бъде установена върху него подслушвателна база, на няколко кабелта от Босфора. Разпадането на СССР през 1991 г. направи острова украински, което бе признато и от Румъния с двустранния румънско украински договор от 1997 г. Сам по себе си негостоприемният камънак никога не е бил интересен за Букурещ: румънците дори го смятаха за обикновен подводен риф. Всичко се промени, когато се оказа, че в заобикалящите го води може да има находища на природен газ и петрол. А островът видоизменяше трасето на териториалните води, като придаваше на Украйна потенциалните находища на въглеводороди в тях. Понеже въпреки 24-рундовите преговори, договорът от 1997 г. остави висящ въпроса за трасето на континенталния шелф, на 16.09.2004 г. Букурещ сезира Международния съд в Хага. Поискано бе трасе на териториалните води, тръгващо от една точка, разположена на изток от Змийския остров, и отстояща на еднакво разстояние от устието на Дунава и Кримския полуостров. Украйна явно бе подценила сериозността на положението, съгласявайки се на международен съдебен арбитраж. Подписвайки Конвенцията на ООН по морско право (сключена на 10.12.1982 г. между 150 държави) Украйна се смяташе за подсигурена с декларацията, че не признава принудителния арбитраж на международния съд и би могла да протака въпроса, като не се явява в съда. Не го направи обаче и загуби. Румъния очевидно се възползва от своето членство в НАТО и след процедура, продължила 4 години, 4 месеца и 18 дни, постигна своето: международният съд й „отпусна” 9700 кв. км изключителна икономическа зона и континентален шелф, представляващ 79,34 % от цялата оспорвана площ. Новоутвърденото трасе заобикаля Змийския остров с една дъга от 12 морски мили, съгласно международното законодателство. В тази зона през февруари 2012 г. наистина бе открито находище на природен газ. Напомняме, че адвокат на Румъния пред Международния съд бе днешният държавен секретар на румънското МВнР Богдан Ауреску. Същият, който според публикация на в. „Сега” (24.03.2012) е заявил, че Румъния е готова да постави пред Международния съд въпроса за спорната зона с България в континенталния шелф на Черно море. Освен това Ауреску е „разширил” румънските претенции до 350 кв. км.
Какво ти „недоразумение”?! Нали и министър Кристиан Дяконеску дълги години е бил главен преговарящ с България за делимитацията на икономическата зона? Всичко казано от двамата е в остър дисонанс с уверенията на румънския посланик у нас Антон Пакурецу, че Румъния няма териториални претенции към България, а така също и с изявленията на президента Росен Плевнелиев и премиера Бойко Борисов, че през 21 век не може да има териториални претенции между страни членки на ЕС.
Каква наивност?!
Може и още как, щом насреща стои държава като България, която не знае, не може и не желае да защити интересите си.
Обзалагаме се, че Румъния ще държи на принципа на равното отдалечение при делимитирането на териториалните води, понеже това й донесе успех срещу Украйна; и че ще ни рекетира с международния арбитраж.
Ако България реши да протака, като не се яви на международен арбитраж, ще бъде осъдена задочно, подобно на Бангладеш в спора с Мианмар за границата в Бенгалския залив. Защото ратифицирайки Конвенцията по морско право на ООН през 1996 г., нито България, нито Румъния са направили декларация, че не признават принудителния арбитраж на Международния съд. Ерго, всяка една от двете страни може да заведе дело срещу другата без нейното съгласие. Ако Румъния отрича да има териториални претенции към България, то не е от добри чувства, а за да не се окаже в нарушение на правилата за членство в ЕС. Наистина, изключителните икономически зони не са добавени национални територии, върху които съответните държави имат суверенитет. Те обаче гарантират защитата на икономическите им интереси, следвайки контурите на континенталния шелф край вече признатите държавни граници. Правата върху тях произтичат от Конвенцията по морско право на ООН. В Черно море няма и една педя площ, която да не е предмет на нечии интереси, но ако Румъния получи исканите от Богдан Ауреску 350 кв. км, нейната икономическа зона ще опре на турската и ще препречи предполагаемото трасе на газопровода „Южен поток”. Съгласно морската конвенция икономическата зона не би трябвало да е пречка за прокарването на кабели и тръбопроводи по морското дъно, но кой знае какво мисли „Големият бял брат” отвъд Атлантика?
Следователно делимитирането на „спорната” зона в Черно море не е технически или методологически, а икономически и геостратегически въпрос. И в крайна сметка, въпрос на съотношение на силите. В съчетание с измисления проблем за „положението на румънското малцинство в България” той се превръща в откровена провокация и рекет към българската държава в момент, когато тя е скарана с две велики сили: с Русия, заради провалянето на „руските” енергийни проекти (нефтопроводът Бургас-Александруполис и АЕЦ „Белене”) и със САЩ, заради забраната за търсене и добиване на шистов газ.
Няма никакво значение, че посланик Пакурецу избягва термина „териториални претенции”: не той, а министър К. Дяконеску отговаря за външната политика на северната ни съседка.
Букурещ със сигурност ще използва и други средства, за да застави София да се откаже от „спорната зона”. Включително, като спъва строителството на „Дунав мост-2”. Ще напомним също така, че изказването на Дяконеску дойде седмица, след като той отложи официалната си визита в София: уж заради предстоящото гласуване в парламента на Румъния на вот на недоверие срещу неговото правителство. От нашето МВнР отрекоха категорично да има връзка между спора за границата на териториалните води, отлагането на визитата и телевизионното интервю на румънския Дипломат № 1, но е ясно като бял ден, че само българските министри могат да пътуват до чужди страни, за да се попекат на техните плажове.
Чуждите министри пътуват, за да вършат работата, за която им плащат данъкоплатците. В противен случай ги сменят за некадърност или корупция. Очевидно Дяконеску би дошъл в България, само ако е сигурен, че ще получи подпис върху споразумение, което устройва собствената му страна. Може в изявлението му по телевизията да се търси и вътрешнополитически подтекст (в Румъния предстоят парламентарни избори, б.р.), но начинът, по който Букурещ изви ръцете на Белград, обвързвайки подкрепата си за членството на Сърбия в ЕС с правата на румънското национално малцинство, е многозначителен. Нищо чудно и рекетът към България да е „сладко отмъщение” на Букурещ заради холандското „не” на приемането на Румъния в Шенген. Един вид, като не ни пускате в Шенген, ние пък ще клатим лодката на целия ЕС, увеличавайки несигурността по югоизточната му граница! Така или иначе, заради България няма да ни изгоните от ЕС.
Иначе загрижеността на Румъния
за „положението на румънското малцинство”
в България е толкова неоснователна, колкото и претенциите й за „спорната” икономическа зона в Черно море.
Преброяванията на населението в България между 1900 и 1934 г. показват непрекъснато намаляване на румънците - от 70 000 на 16 504 души. Познавайки тази тенденция, няма нищо удивително във факта, че през 1956 г. у нас е имало 3749 румънци и 487 власи, чието съотношение през 1992 г. се е променило: 5159 власи срещу 2491 румънци. През 2001 г. власите са вече 10 566, а румънците 1088, а при последното преброяване на населението през февруари 2011 г. като румънци са се самоопределили едва 891 души (0,01% от населението) и като власи -3 684 души.
За броя на българите в Румъния няма официална румънска статистика, което не означава, че при режима на Чаушеску не са оцелели потомци на хилядите българи, останали в Румъния след Крайовската спогодба през 1940 г. Това потвърждава и Конституцията на Република Румъния, която признава наличието на 19 етнически малцинства, в това число и българско, със свои представители в парламента. Но докато румънците у нас имат църкви и училища с изучаване на румънски в няколко града, включително София и Видин, българите в Румъния са лишени дори от културните си учреждения от времето на Възраждането. Унгарците в Румъния имат партия, но когато при едно посещение в Будапеща унгарски журналисти запитаха президента Траян Бъсеску кога унгарското малцинство ще получи автономия, той отговори: „Никога!”
Защо румънският министър на външните работи е решил, че е настъпил „определеният момент” за приключване (в полза на Румъния, б.р.) на спора за икономическата зона в Черно море?
Какви са днешните румънски гранични претенции към България, щом не са териториални?
Защо се пуска в употреба терминът „румънско малцинство” за обозначаване на 891 души, което е груба провокация срещу етническия мир в България и на Балканите? В България по конституция няма етнически малцинства, въпреки че терминът много лукаво се хвърля в публичното пространство толкова често, че вече никой “не се и сеща” да протестира.
Едва ли наближаващите парламентарни избори в Румъния и критиките, на които е подложено правителството могат да оправдаят, или поне да обяснят, внезапния националистически плам на официален Букурещ. Не е изключено конците на заговора срещу България да се дърпат от Вашингтон с цел България да бъде принудена да отстъпи по въпроса за шистовия газ, който „Шеврон” иска да търси и добива в Добруджа. Другото възможно обяснение е окуражаващото бездействие на официалните български власти срещу посегателствата върху националните интереси: на бебето не му дават да суче ако не реве, а румънското „бебе” е доста гласовито.
От Освобождението до наши дни България не е присвоила нито педя румънска територия; само си е връщала заграбените от Кралство Румъния територии в Южна Добруджа. Затова у нас де юре и де факто няма румънско национално или етническо малцинство, за чието положение да се притеснява Букурещ. Не е нужно обаче да си дипломат или изследовател на междудържавните отношения на Балканите, за да се сетиш, че тук отказът от териториални претенции към съседа се тълкува като един вид признание на вина. Тоест, че някой се е нагушил достатъчно и пази заграбените чужди земи, декларирайки, че няма териториални претенции. След като България години наред търпи скопските кражби на история и национални герои, след като с Декларацията на Народното събрание от 11.01.2012 г. се самообвини в „асимилаторска политика” и „опит за етническо прочистване” срещу българските турци, защо да не бъде притисната и от север!
Както през 1913 г., тя отново има за съседи
„съюзници разбойници”
и се управлява от чуждопоклонници, страхливци и национални предатели.
Разликата е само в това, че днес България не разполага с онази армия, която воюваше на няколко фронта, а само с две три бригади за обучение на контингенти за задгранични мисии. За съвременни ВМС и ВВС да не говорим: последната ни подводница „Слава” бе бракувана, „съвременните” ни кораби са 40-годишни белгийски и френски фрегати втора употреба, а най-модерният ни самолет е съветският “МиГ-29”. Освен това българското небе е открито за влитания на самолетите на Турция, Гърция и Румъния, а българската територия и инфраструктура са предоставени на янките за нанасяне на удари по страни, с които България няма никакви спорове. Но ако през 1913 г. балканските държави воюваха за подялбата на „българската черга” и всяка отмъкна по нещо от изконните български земи, днес споровете са за икономически зони, в които може да има находища на петрол и природен газ. Именно затова Гърция се придържа към 12-милната зона на териториалните води в Егейско море, превръщайки го в гръцко езеро, благодарение на хилядите гръцки островчета. И без да споменава дори за международно признатото право на България на икономически излаз на Бяло море. Към същата практика се придържа и Румъния в Черно море.
На теория морските ни граници в Черно море трябва да се определят чрез двустранни споразумения с останалите черноморски държави (Румъния, Украйна, Русия, Грузия и Турция), но такова споразумение сме подписали само с Турция. Въпреки помпозно рекламираното Черноморско икономическо сътрудничество (ЧИС), не сме уредили дори границата си с Румъния в черноморските териториални води на двете страни. Какво тогава е работила българската дипломация през последните 20 години? Какво работи днес ведомството на министър Николай Младенов, освен да се „чисти” от сътрудниците на ДС?
Щом една „приятелска” Румъния може да ни рекетира с необосновани претенции за граници и малцинства, а Холандия да ни препречи пътя към Шенген, без да се опитаме да противодействаме, оценката за нашето МВнР не може да бъде друга, освен слаба. Тогава не трябва да ни учудва, ако и други съседки предявят аналогични на румънските претенции:
с такива „приятели” България няма нужда от врагове!
Няма никакво „недоразумение” в интервюто на румънския министър К. Дяконеску. „Недоразумението” стои начело на българската държава и е многолико, като се почне от премиера Борисов и президента Плевнелиев, мине се през вицепремиерите Цветанов и Дянков и се свърши с външния министър Младенов. С такива политици е възможно всичко, освен едно: те да реагират подобаващо на румънските и всякакви други външни провокации. Вместо това те успокояват, че Румъния не можела да има териториални претенции към България, понеже при влизането си в ЕС двете страни са декларирали, че помежду им няма спорни въпроси.
Слушайки изявленията на президента, че не можело да се прави европейска политика с телевизионни интервюта и извиване на ръцете, както постъпи Румъния със Сърбия, заставяйки я да подпише споразумение за правата на румънското малцинство там, за сетен път се убеждаваме, че президентският пост е излишен! Как може държавен глава да бърка изразите „не може” и „няма основание”? Само мъртвите не могат да имат претенции, а Румъния е жива. За България не сме много сигурни... Плевнелиев чисто и просто напомня за шопа, който видял жирафа в зоологическата градина и възкликнал: „Е, те такова животно нема!”
Позоваването на междуправителствената комисия като единствен фактор за решаване на споровете с Румъния е също проява на крайна наивност, както и твърдението на президента, че използваният от румънския министър израз „нерешен проблем” не означава териториални претенции към страната ни. Само на Плевнелиев ли не е известно, че комисиите протакат, а не разрешават проблемите? И че за последователните във външната политика държави наличието на нерешени проблеми означава възможност за промяна на статуквото в тяхна полза. Тръпки ни побиват при мисълта, как през 1913 г. „безспорната” зона в Македония се превърна в „спорна”, а Румъния без да е „спорила” и воювала заграби Южна Добруджа! Това доведе до първата ни национална катастрофа! Нова „спорна зона” ще ни дойде в повече.
Що се отнася до „румънското малцинство” в България, този въпрос само на пръв поглед изглежда второстепенен по отношение на „спорния” район в Черно море. Според Георге Дамян, старши редактор във в. „Путера”: „България и Румъния ще се разберат за границите. По-важен е въпросът за румънското малцинство” (в. „Сега”, 23.03.2012).
Практиката е показала, че често пъти пренебрегваните „второстепенни” въпроси могат да се превърнат в първостепенни, засенчвайки основните. Например по времето на Чаушеску химическият завод в Гюргево тровеше жителите на Русе, но въпросът бе прикриван под балдахина на интернационалната дружба, докато не се създаде Русенският комитет.
В днешния динамичен и зареден с противоречия свят често могат да се открият взаимовръзки между явления, интереси и факти, които при други обстоятелства биха изглеждали невъзможни. Например румънската агенция „Медиафакс” обяви, че „спорният” участък от 17 кв. км в Черно море попадал в трасето на бъдещия газопровод „Южен поток”.
Къде било заровено кучето
Ако спорът бъдел решен в полза на Румъния, тя щяла да си осигури над 50 съвместни линейни метра с континенталното плато на Турция, през чиято територия ще преминава тръбопроводът „Набуко”. Това щяло да даде възможност на Румъния да се включи в проекта „Южен поток” и да договори с Турция изграждането на реверсивна връзка между двете тръби. Агенция „Медиафакс” твърди също така, че България вече е отдала „спорната” зона за проучвания на американския петролен гигант „Ексон мобайл”. Богдан Ауреску пък се позовава на съобщение в официалния вестник на ЕС (31.01.2012 г.), че на 31.10.2011 г. правителството на Бойко Борисов е приело решение да започне такава процедура за площта „Блок 1-21 „Хан Аспарух”. Тя е с размери 14 220 кв. км и граничи с румънския „Блок Нептун”, който е на разстояние 170 км от румънското крайбрежие. Румънските медии побързаха да разтръбят, че споменатата площ се пресича със „спорната зона”.
Гузен негонен бяга! „Изпреварващото концесиониране” е румънски патент. Например правителството на бившия румънски премиер Калин Попеску-Таричану бе предоставило на 12.11.2008 г. (три месеца преди оповестяването на присъдата на Международния съд в Хага) на базираната в Калгари канадска компания „Стърлинг ресурсинг лимитид” концесии за търсене на въглеводороди в оспорваната с Украйна зона. При това абсолютно непрозрачно. И без търг. Защо са били сигурни, че ще спечелят делото? А сега ни обвиняват, че сме прибързали с процедурата за раздаването на концесиите и внушават, че това ще ги принуди да повдигнат въпроса за „спорната зона” пред Международния съд!
Без да ни го казват от чужбина, ние пък сме сигурни, че правителството на Бойко Борисов ще проспи 15-ия кръг от преговорите в Букурещ; както и, че доминираното от ГЕРБ Народно събрание ще отмени „безсрочната” забрана на проучванията и добива на шистов газ в Добруджа.
Няма да има никакъв референдум: нито за шистовия газ, нито за изграждането на АЕЦ „Белене”. Напълно възможно е и Румъния да ни осъди в Хага или Хамбург. Или ако действително иска да се включи в „Южен поток”, да блокира целия проект, докато София не й подари „спорната зона” в териториалните води в Черно море.
Дали след провеждането на 15-ия кръг от преговорите обществеността все така няма да научава какво е естеството на спора и какви са позициите на двете страни по него? Най-вероятно да, защото нашите управници се боят не от по-опитните чужди дипломати, а от това българските граждани да не разберат за тяхната некомпетентност. Кой от следващите кръгове от преговорите ще се окаже последен и фатален за България?
След като досега не сме си поискали нищо от заграбеното след Първата световна война, дали някой български държавник няма да отговори на румънските териториални претенции както Горбачов в стария съветски виц за Курилските острови? Един вид: „Даваме ви „спорната зона”, ако вземете и останалите 111 000 кв. километра!”.
Безспорно румънците ни „насадиха на пачи яйца” баш преди Великден и за тях те сигурно са „щастливи”. Защото отново могат да ни ограбят без нито един изстрел. И без това тези 111 000 кв. км, оставени ни милостиво след двете национални катастрофи, пустеят в резултат на обезлюдяването на цели региони и преселването на населението в София или в чужбина. Ако не ги лапнат румънците, турците, или гърците, ще ги вземат китайците и арабите, на които българите ще бъдат ратаи. Иди че не вярвай в повторението на историята!
