Текстът на Валентин Вацев, доктор по философия, бе представен на Международната научна конференция “Руската държавност и съвременността: проблеми на идентичността и историческата приемственост”.
Конференцията се проведе на 17 април т.г. в Москва и бе посветена на 1150-годишнината на руската държавност. Докладите са ориентирани в три основни теми - Руската държавност и руската култура като уникално явление на световната цивилизация; Историческите митове за Русия като идеологическо средство за създаване на негативен образ за нея; Руската държавност вчера и днес: проблеми на историческата приемственост.
На конференцията бяха поканени учени от Русия, България, Сърбия, Белорусия, Украйна. Със свои доклади се представиха и помощник-ръководителят на администрацията на президента на Руската федерация И. И. Сирош, В. Р. Медински, писател, доктор на историческите науки, Наталия Нарочницка, президент на фонд “Историческа перспектива”.
Докладът на Валентин Вацев бе приет с изключително внимание и предизвика дълбок отзвук сред представителите на обществеността и научната общност - вестник “Нова Зора” подчертава този факт с огромно уважение и задоволство към аналитичния и научен принос на един задълбочен автор на нашите страници.
ЗОРА
1. Централното събитие в последно време, с огромно значение не само за Русия,
е обявяването на решимостта на руското ръководство да изгражда Евразийски съюз. Засега това, което се е състояло, е само в идеологическа плоскост – огласени са намерения, правят се първи подготвителни крачки.
И дори още на този първи, подготвителен етап, западната реакция е показателна – тревога, възмущение, гняв, открити заплахи (как се осмеляват тези варвари!), интензификация на медийната война – предстои светът да научи за евразийството като за поредната „руска тоталитарна ерес”. Тревогата на Запада стигна дотам, че наскоро зам.-главният редактор на “Таймс” (а ние помним, че именно Господарите говорят през Таймс) сериозно предложи „Русия спешно да бъде приета в Европа, за да не развращава света с опасните идеи на БРИКС”.
На пръв поглед евразийството – това е само идеология, и засега все още нищо друго.
Но действията в идеологията никога не са „само идеология”. Сигурно затова на онази (останала вече в далечното минало) дата, на която погребваха Л. Брежнев, аз имах ясното усещане не само че този човек е надживял идеологията си, но и че целият този свят – светът на социализма – си отива, защото идеологически е смъртно болен. И наистина – на мястото на битката за изграждане на Царството Божие на земята бе дошла мечтата за света с „четиридесет вида салам”. Разбира се, в България не беше много по-различно...
Големите събития винаги се състояват преди всичко „на екрана на идеологията”, големите поражения – а и победи – се случват винаги първо „в царството на идеите”.
Идеологическата основа на държавно-политическия живот има фундаментално значение – тази вехта и омръзнала вече теза разкрива истинския си смисъл, ако си спомним, че „идея” означава не просто сбор от обяснения и оправдания за минали и бъдещи действия.
Основополагащото значение на идеята идва от това, че „идея” означава не просто субективно-психологическо състояние, а представлява деен, битиен модел и матрица за съществуване на битието – а и на властта, включително в нейните държавни форми (и затова И. Кант твърди, че „принципът на властта съвпада с принципа на реалността”).
Вероятно това има предвид и Дж. Фридман (ръководител на Стратфордската кантора по цивилно изкуствоведение в гр. Остин, Тексас, САЩ), когато твърди – напълно основателно според нас, – че ако основополагащият принцип (изразен в лозунг) е „ние, американският народ, като заявяваме, че хората се раждат равни и свободни... и т.н.” – тогава се получава политическа реалност („политическо тяло”) от определен тип; ако принципът е: „пролетарии от цял свят, съединявайте се” – тогава политическата реалност (и съответното „тяло”) е от друг тип, но също е действителна. Aко идеята е „свобода-братство-равенство” – тогава също следва политическа реалност (и то напълно успешна), но ако идеята е „трупайте материални блага, обогатявайте се, консумирайте щастливо” – тогава се получава просто Европейски съюз, който може да бъде всичко друго – но не и политическа реалност. Причината е очевидно проста – консумеризмът (защото това е кредото на либерална Европа) не може да бъде идейно-политическа матрица.
2. Ретроспективно можем да разграничим исторически няколко различни идейно-политически матрици на руската държавност.
Матрицата, от която днес - като че ли - излиза руската държава, произтича от напълно несъстоятелното разбиране на перестройчиците-февруарци, че „обогатяването само по себе си” може да бъде държавнотворна идея.
Предишната държавнотворна идея (действала в периода 1917–1991 г.) - „пролетарии от всички страни, съединявайте се” остана назад в историята с всичките си достойнства и слабости. След края на тази епоха може да се твърди, че суровата държавност от този тип е била начинът на руския социум да отговори на предизвикателствата, поставени пред Русия от западно-европейския – и по същество глобален - модернизаторски тренд.
Още по-назад в историята виждаме класическата имперска триада „православие - самодържавие - народност”, която беше действена през целия 19 век, като представляваше скрит отговор на потребността Русия да се модернизира по западноевропейски модел. Да, днес тази триада изглежда архаично – но за условията на 19 век (векът на парата, революциите, електричеството и на побеждаващия завинаги – или поне така е изглеждало – либерализъм) Уваровата концепция е била напълно адекватна.
Необходимостта до православието да бъдат наредени експлицитно „самодържавието” и „народността” (като всяка следваща категория в триадата свидетелства за недостатъчността на предхождащата) се обяснява също с огромния културен и модернизационен натиск от Запад върху православното съзнание в епохата на Европейската модерност. Самата подредба на тези три ориентира свидетелства косвено, че в съзнанието на своите поддръжници Православието не е разполагало с необходимия и достатъчен – за този исторически контекст - концептуален категориален ресурс, за да регулира тогавашните властни и управленски отношения.
„Евразийската крачка” на днешното ръководство на Русия може да остане „просто идеология” – но както казах, идеологията никога не е „просто идеология”. Евразийството днес – макар и „само като дискурс”, е белег на една оздравителна раздяла с либерализма; с либерализма изобщо - и особено с неговата най-морбидна и разрушителна разновидност – руския либерализъм.
Детронирането на руския либерализъм от позицията на незаписана в Конституцията, но свирепо-всемогъща държавна идеология на Руската федерация има истинско революционно значение – това може да стане решителната крачка по пътя на историческото Възраждане на Руската държавност.
След краха на салама (в неговите 40 ипостаси, разбира се) като държавно-творна идеология, и след постигането на желаната яснота по въпроса може ли да се изгради Брайтън-бийч в една отделно взета Русия (като етап в борбата за „красив живот”), днес страната има шанс да се сдобри със себе си чрез истината за себе си, при това – и това е особено важно – истината за Русия, но казана не от някой друг, а от самата нея.
3. „Държавата” не е сбор от икономически ресурси, институции, социални групи и индивиди, нито пък е механична конструкция, изградена по формулата „хората плюс властта”.
Държавата е преди всичко политически организъм, даващ тяло (въплъщаващ) на единна колективна политическа воля. И като всяка воля, и тя произвежда по свой начин своите образи за себе си и за света, своите смислови хоризонти, своята динамика и своите структури. В този смисъл държавата в Хегеловата класификация съответства не на нивото на механиката, физиката или химията, а на най-високото ниво – на нивото на самоорганизиращата се сложност на живия живот. Той произвежда себе си и своите структури чрез своите образи (по пътя на т.нар. „аутопоезис” – вж. напр. изследванията на Н. Луман), чрез своите образи гради себе си. Затова никак не е безразлично какво обществото мисли за себе си, затова е важно чрез какви образи държавността образува, изгражда себе си.
Руската държава и руското общество са в истинска беда – съжалявам, че трябва да го кажа, но това се вижда ясно не само от приятелите на Русия, което само по себе си е половин беда, но и от нейните недоброжелатели, които няма как да пропуснат историческия си шанс.
Сигурно не е случайно, че Збигнев Бжежински (да напомням ли, че той е този най-откровен американски политически стратег, който неколкократно е казвал ясно, че „ние воюваме всъщност не срещу комунизма, а срещу Русия”) в най-последно време откри, че ако всички досегашни епохи не са давали възможност да се осъществи някакво геополитическо „окончателно решение”, то 21 век според него дава именно такава възможност.
4. Руската беда се заключава в това, че и обществото, и държавата мислят за себе си и възприемат себе си чрез образи, които те не са произвели.
Именно затова Русия, каквото и да направи, не може да излезе от интерпретативния капан, от негативния образ, който е създаден от нейните онтологически врагове – в духовната вселена на Запада Русия е метафора на „подсъзнанието”. А западният човек е научен да се бои от своето подсъзнание, той знае, че там обитава То, враждебната сила, Врагът...
Разбира се, от руско-либерална гледна точка Русия няма врагове, „а само проблеми”. Но ако от теорията отпадне понятието „враг”, тогава се разпада не нещо друго, а самото политическо съзнание, разпада се политическата воля, разпада се безвъзвратно и нейното собствено тяло – държавата, тя става съвкупност от вехтории, някои от които могат да бъдат изхвърлени, а други подлежат на открадване и продаване.
Проблемът е, че всички действия на Русия днес са априорно интерпретирани – като интерпретиращата сила не е в Русия и не зависи от Русия. За руската либералстваща интелигенция целта, достойна да бъде реализирана, е светът да бъде накаран да заобича Русия, като разбира се, същият либералстващ интелигент знае, че тази цел е невъзможна.
Но нека погледнем към Англия – в списъка от всички проблеми на Англия проблемът с автоинтерпретацията никога не е стоял. Английската самооценка никога не е зависела от това кой (и дали) обича или харесва Англия – тя държи и настоява (успешно при това) да бъде уважавана, но никой там не би се разтревожил дали светът ги обича. Не любов, а уважение, не харесване, а съобразяване, не трепет на любов, а страхови тръпки желае да предизвиква Англия. А това е точно обратното, което желаят руските либерали.
5. Преди две десетилетия в Русия като че ли победиха духовните наследници на Чаадаев –
тези, които се питат сериозно „как е възможна страна с размерите на континент”. Но кантианската трансцедентална вопрошаемост (как е възможно това или онова), насочена към собствената държавност, както и към собствената вяра, към собственото битие изобщо, има огромна разрушителна сила. Така безвъпросната увереност в собствената самобитийност се заменя с хладна силогистика, непосредствената самоувереност (волята да бъдеш – би казал Ницше) се подменя с колебливо силогистично опосредяване – а това е ерозия на битийните основания на държавността, защото няма силогизъм, който да об-основава държавност...
На искането Русия да се самообоснове, да докаже правото си на съществуване – и това е смиреното ми мнение – следва да се отговаря с въпрос – „а кой пита?”. Защото перманентната проблематизация води до ерозия на това, което само е безосновно, но основава всичко друго. На интелигентското перманентно питане „божичко, защо сме такива” следва да се отговаря с презрително мълчание.
Опитайте се да зададете на французин въпроса „Как е възможна Франция?”. Отговорът ще е убийствено и гордо неразбиране. Това е така, защото политическата воля, лежаща в основите на всяка здрава държавност, не търпи либерална проблематизираност, тя е изначално не-диалогична. Тъкмо напротив - за да изгради държавност, политическата Воля като substantia prima полага себе си безпроблемно.
Така се градят политически светове - а отказът от такава безпроблемност, стремежът да се запълни по диалогичен път бялото петно на самополагащата се власт, води до интелигентски спазми и гърчове – „как страшно жить”...
Затова либералстващият интелигент в нашата част на света (днес говоря за Русия, но моята страна България е част от същия свят) е по-долен и от парижкия клошар и от нюйоркския бомжа. Да, те са несъгласни със Системата, и даже се чувстват нейни жертви. Но те са съгласни със Света, т.е. с хоризонтите и смислите, в които са изначално, по рождение положени. Либералстващият интелигент обаче, дори ако бъде сдобрен със Системата, ще бъде дълбоко противоположен на смисъла и на хоризонтите на Волята, която гради руската държавност. Затова той ще продължи да мисли, че „да се родиш в Русия, е просто наказание”.
В Русия се наблюдава, всъщност – ако използваме Кантовия жаргон, – криза на трансцеденталната способност за въображение, т.е. криза в самия начин, по който Русия произвежда своя собствен образ, въ-образява себе си.
Това е неблагополучие, което е не на повърхността на „формата” (т.е. в сферата на политико-държавните институции и правните норми), а в дълбочините на политическата субстанция; то се крие на онова дълбинно равнище, където тя (политическата субстанция, т.е. волята) произвежда своята собствена представа за себе си, твори собствените си генеративни идеи, като чрез това решава въпроса за своето самовъзпроизводство.
Политическата воля, която – нека повторим – е действителната субстанция на всяка държавност (преди всяка институционалност, нормативност и структурираност), произвежда себе си чрез своите собствени генеративни модели – и това е навсякъде така, навсякъде, където може да се говори за Държавност в някакъв смисъл.
6. Генеративните модели на различните видове държавност на Запад
имплицитно предполагат силогистични матрици, Аристотелеви принципи, формално-логически автодескрипции, т. е. целия инструментариум, изработен в хода на западноевропейската история и особено след Великата схизма, официално състояла се на превала между първото и второто хилядолетие.
Разумът, разбран като структура на Духа, е заложен като господстваща сила, канализираща западноевропейската политическа воля. С други думи, Западноевропейската държава, независимо дали е благоденстваща или кризисна, свободна или уродливо-диктаторска, започва още на нивото на своята „материя” с някаква представа за Разума.
Това, разбира се, е напълно нормално. Но именно защото Западноевропейската представа за Разум (и естествено, т. нар. Политически разум) е резултат от секуларизирането на Западноевропейската представа за Божество, затова и всички възможни форми на Руска държавност (имено всички – минали, настоящи и бъдещи) в очите на Западноевропейския разум ще страдат от дълбинен и непоправим ирационализъм.
Истинската беда не е в това – тя идва тогава, когато руският човек (и особено руският политик) се съгласи с това. Днес Русия е пълна с политици, които са сърдити на своята страна затова, че тя не живее по формите на Веберовата формална рационалност, затова, че руската Държавност не се вдъхновява от Аристотелевата силогистика, че не припознава наследството на св. Тома. Но това е привнесено отношение – от Запад към Изток, това е ужасът на маркиз де Кюстен, внедрен в съзнанието на руския държавен чиновник.
7. Всъщност причините за тази политическа автоимунна реакция
не са нито загадъчни, нито непреодолими. Западният политически разум, както посочихме по-горе, е резултат от една секуларизираща операция, той е секуларния вариант на Светата Троица, само че вътрешно структурирана и подредена. Западният Разум (разумът на Латинството) е резултат от секуларизирането на Троицата, на която обаче, преди това – и това е ключов момент - е внедрено, „инжектирано” отдавна забравеното, но все още продуктивно filioque.
Разбира се, за модерния човек (за Homo Modernus – близък роднина на Homo Oeconomicus) проблематиката около filioque е „попщина и фидеизъм”, или – същото, но с прости думи – тоска зеленая. Но въпросът за подредбата (или отсъствието на такава) между Лицата вътре в Божеството е не просто богословски въпрос, а въпрос, касаещ природата и подредбата на Света, включително и на политическия свят.
В руския политически разум (в българския, впрочем, също) няма никакво filioque – и това е естествено, така е в светското съзнание на хора, формирани в хоризонтите на една външно атеистическа, но по същество крипто-православна култура.
Затова западният човек (и политик) не може да си представи как е възможно едно политическо действие да е логично, но безсмислено, или обратно – да има огромен смисъл, едновременно оставайки си дълбоко, радикално нелогично. За нашия свят това е естествено – ние си знаем изначално, че Смисълът произтича не от Логоса, а от „другаде”. Можем и да обясним как, откъде и защо, – но Западът не слуша, спрял е – за съжаление – да слуша много отдавна...
Православният свят не се изненадва от животворящата мистика на Смисъла и на Логоса – като неслети и все пак неразделни – това, което Латинството така и не можа да разбере във Византиизма. От Флорентинската уния до днес е все така.
Борците за filioque (дори и когато не знаят тази дума) днес учат Русия на ум и разум, а тя благосклонно приема тези науки, без да се замисля, че подмяната на генеративния модел в процеса на самопроизводство прекратява процесите на аутопоезис и води до уродства или историко-политическо безплодие. То, что имеем.
Това е и големият проблем на руския либерален интелигент, добрал се до Голямата политика - как да подпъхнем под руско-византиистко-платонисткия Логос западноевропейския Фаустовски Разум? Разбира се, тази задача е неизпълнима - а предчувствието за тази неизпълнимост навява в душата на руския либерал усещането за онтологичен ужас.
8. От Хегел насам е известно, че Телосът на Абсолютния дух е да се слее със себе си;
Идеята и Действителността да се отъждествят окончателно, като по този начин историята трябва да спре в момента, когато Действителността става идеална, а Идеята става напълно действителна. Именно това имаше предвид преди 20-ина години един хуморист от САЩ (макар и с японски корени).
На Фукуяма се привидя краят на Историята, защото от гледна точка на Западноевропейския разум той наистина настъпва точно по този начин – когато Идеята и Действителността станат неразличими – нали така е предписано от Хегел...
А това даде възможност на великолепния френски философ Бодрияр да напише цяла книга за Америка, в която да изследва именно тази хипотеза – за това как американските идеи стават все по-действителни и американската действителност – все по-идеална. Книгата е тягостна, навяваща мрачни предчувствия за нещо много лошо, което неотвратимо наближава...
Това, което политкоректният французин не договаря, разкрива британецът Ивлин Уо. В един свой програмно звучащ роман той описва света на съвпадналите Действителност и Идея като едно тържествено, бляскаво гробище.
Срещу този свят, в който тъждеството на идеи и действителност е пред-заложено телеологично, стои нашият свят - светът на славяно-православната цивилизация, свят, в който Идеята никога не е напълно действителна, а Действителността няма как да стане достатъчно идеална. В този наш свят е валидна мрачната шега, според която „в живота всичко трябва да става бавно и неправилно” - но затова пък в този свят фонтанира живият живот, историята никога не спира, а Животът тържествува в безкрайното многообразие на формите си. Това е свят не на Залеза, а на вечното Утро, в който никога нищо не е напълно готово и съвършено, и в който единственото безкрайно нещо е стремежа към съвършенство.
Така на Западния свят, на света на съвпадащия със себе си Разум, нашата цивилизация противопоставя творческия политически Логос.
9. Това, което не можа да предложи Православието в 19 в.,
отстъпвайки пред европейския модернизаторски натиск, е изцяло по неговите сили и възможности днес, в разгръщащата се постмодерна епоха, когато европейският фаустовски Разум е изморен и не гарантира собствената си осмисленост.
Православното християнство всъщност винаги е разполагало с достатъчно обяснителни механизми, категориални ресурси и смислови основания за регулиране и подредба на политическите отношения в Този свят – включително и централната категориална опозиция, която конституира Политическото само по себе си – категориалната опозиция враг-съюзник (amicus-hostis).
Идеята за строго деполитизираното православие (т. нар. уранополитизъм) фактически е насадена изкуствено в Православния свят по силата на понятни исторически причини – първо, разпадането на Византийската държавност, а по-късно – победния ход на европейското Просвещение и Модерност.
В епохата на Модерността Православието наистина, изпитвайки огромен културен натиск, и то предимно от Запад, не успя да предложи достатъчно работеща доктрина за Политическото, а оттам и за Държавността като самодостатъчно политическо битие на властта.
В постмодерната епоха обаче, то разполага с всички предимства на най-запазеното и автентично християнство; предимства като черти - и необходими, и достатъчни - за осмислянето и определянето на ролята на новата руска държавност в постмодерната епоха.
За разлика от епохата на големия Модерн, постмодерната епоха предлага разбиране за света, за социалната реалност, не като за струпване на факти, а като за събитийност, като сложна плетеница от взаимно свързани и взаимнопреплитащи се събития.
Съответно постмодерната история се реализира не толкова като верига от факти, между които се разгръщат причинно-следствени връзки, а като съвкупност от сюжетни линии, чрез които се актуализират различни потенциални исторически сюжети. Постмодерността (освен ако не се свежда по поредната галантерийна модна приумица), включва и това – възможност логиката да е безсмислена, а смисълът - да е „нелогичен”, актуалното и виртуалното да съседстват, а битието да е съ-битийно – но това е напълно естествено в свят без filioque.
Именно при такова разбиране за постмодерна историчност е възможно изграждането на новата Руска държавност като наследничка на всички успешни руски исторически сюжети, като цивилизационно средоточие на цялата руска сюжетност, т.е. на исторически разгърналите се последователно във времето етапи на Руската държавност.
Затова вътре в културно-историческите основания на новата руска държавност не просто има място за, а има необходимост от смислова приемственост - едновременно на Московска Русия, на Санкт-Петербургския имперски период, и на съветската епоха, в която Руската империя съществуваше в един превратен и десакрализиран вид.
Това обаче, за което няма място в логиката на Руската държавна приемственост е Февруарският революционно-исторически сюжет – един катастрофичен и за щастие неуспешен (макар и заплатен с такава ужасна цена) опит Православната държавническа визия за себе си да бъде заменена със западноевропейския по същество Фаустовски разум.
Без да търсим парадоксални аналогии, можем да отбележим удивителното сходство между визиите на К. Маркс за Русия, споделени от него в писмата му до Вера Засулич („обръщане наопаки на Русия”, „разрушаване на Руския свят” и т.н.), и февруарския опит да бъде превърната Великата империя в сума от малки национални държави.
Разбира се, „февруарството” продължава и днес.
През последните две десетилетия този сюжет направи опит да се реактивира, и - разбира се, с външна помощ - да премине от Виртуалния свят към Актуалността. Опитът беше отново неуспешен. Но след този геополитически Чернобил предстои не просто „събиране на земите”, а ново призоваване на Смисъла, чрез който Руската държавност трябва да премине в бъдещето.
Завършвайки, вероятно е добрe да повторя това, с което започнах – задачата за въз-създаването на Руската държавност нито се свежда до, нито се извежда от формално-юридическата проблемност на днешната Руска държава, тя не е също така и икономическа, а е изцяло в сферата на политическата държавно-творна Воля.
И тъй като си давам сметка колко силно е ницшеанското звучене на някои мои тези, искам да завърша изложението си с авторитета на един друг автор, който е някак немодерен и донякъде забравен. Но той е „от нашите” – и той твърди, че плътта е немощна, а духът е силен.
Аз вярвам, че това твърдение следва, първо, да се разбира буквално, и второ - да се помни, че то касае не само човеците, но и техните държави.
17 април 2012
Москва
