Някога-някога имаше една различна Европа... Европа на кръстоносните походи, героичните дела и монашеските подвизи. В тази стара Европа нямаше абстрактни легенди, понеже те бяха едно към едно парченца действителност. Впрочем, това може би не е било толкова отдавна, но е било в една различна Европа.
В някакъв момент кръстоносните походи фалират, героизмът става неуместен и икономически неефективен, а свещеническото излиза във ваканция. С две думи – християнска Европа станала недостатъчно комфортна за зародилата се буржоазия и била отпратена на бунището на историята. Генералното правило на нова Европа е практическият интерес, и всичко, което не му служи, е непотребно.
Неотдавна се случи нещо показателно. В Англия двама работници бяха уволнени, защото носели кръстчета. Какъв е принципният конфликт, скрит зад инцидента? Това е конфликтът между религиозната етика и обществения морал.
В далечна-далечна Европа, която още се смятала християнска, подобен конфликт не съществувал, просто защото етиката (отговорността на човека пред бога) и общественият морал (отговорността пред обществото и другите хора) съвпадали напълно. Обществото само по себе си било ориентирано към горния свят – всички вещи и действия били преимуществено духовни, а не толкова практични. „Възлюби Бога” и „възлюби ближния” – това е формулата на смирението и тъждеството между етика и морал в Новия завет.
Впрочем, на тази Европа й изтече срокът на годност...
Религиозната етика остана същата, тъй като предвижда служене на вечни идеали и ценности. Общественият морал – напротив. Той разкъса своето тъждество в религиозната етика, която му препречва пътя към стремителната промяна. С времето все по-силно и по-бързо съдържанието на морала се променя. Онова, което преди половин век бе осъдително и забранено, след няколко десетилетия се поощрява и е допустимо. Моралът, лишен от висше, сакрално основание се руши пред очите ни. Помагат му незнайни критикари и хуманисти, замислени за най-низките си проблеми. Мнозинството граждани (които сякаш претендират за самостоятелна позиция) послушно приемат моралните нововъведения, които неотдавна самите те ругаеха.
Левиатанът* съвременна държава има за цел да преобърне всичко възможно и да представи гражданина в безсмислен и „безопасен” образ. Трябва да отбележим – Левиатан постигна значителен успех. В съвременното общество си свободен да бъдеш какъвто искаш, но е напълно невъзможно да си който и да било.
Що е то съвременна монархия? Тук няма сакрален смисъл, дори не си струва да го търсим. Държавническата функция се свежда единствено до прелестните сватбени тържества на манекенки, излъчвани по цял свят. Как реагира английската кралица на притесненията на християните? Запази традиционната си усмивка, напомняща усмивката на чичо Крюгер **. Дали пък това не е още една присъща функция на кралската власт – да се усмихва. Като цяло, това се отнася и за съвременната политика, като се започне от безсмисленото гласуване в избирателните резервати, и завършим с ластичната усмивка на порномагната Берлускони.
Какво да кажем за духовното? И тук не всичко е еднозначно. От една страна, съвременна Европа си има съвременна „духовност”. Същността й е в хомогенния коктейл от случайни фрагменти на Тибетската книга на мъртвите, сантименталната проза на Паулу Коелю, фризираното масонство и магиите на Хари Потър. Компонентите може да варират, и колкото са повече, толкоз по-наситена „духовност” притежава индивидът – според обществената оценка. Допуска се и компонентът Евангелие, но при едно условие – всичко трябва да е измислено. Естествено, в такова християнство липсва драмата на смъртта и възкресението, тежкият аскетичен подвиг и духовното просветление. Според обществото това не е „практично”, следователно онзи, който е решил да бъде християнин, да носи на врата си кръста, и в душата си, е просто „идиот” и „фанатик”. Обществото не пропуска да притиска подобни хора, да ги натиква в периферията, защото не са съпричастни към неговата многократно разлагана ценностна система, и значи той, по един или друг начин, е опасен за съвременния световен ред.
Вероятно това е последният конфликт на Европа – невъзможността да „претопи” носителите на религиозната етика. Мечтата за кочината с розовобузите прасета и с тяхното многообразие от храна и помия, не може да се осъществи, докато има такива, чиито стремежи отиват отвъд просторите на комфортната ограда.
Някъде на границата между двете Европи, се случи нещо знаково... Ревностният католик Гай Фокс забелязал, че кралят и парламентът открито симпатизират на протестантите и притискат католиците, с което нарушават традиционните порядки. Гай Фокс решил да взриви парламента с бурета барут. Заговорът бил разкрит, заговорниците ги осъдили, а Фокс съвсем „хуманно” разпънали между четири коня... Знаменателното е, че по-късно от това събитие произлязъл празник (нощта на Гай Фокс). По този повод всяка година „хуманно” се изгаря по една чучело-заговорник. На ниво символика тук може да се види цикличната победа на обществения морал над религиозната етика.
Съвременните англичани обаче едва ли си мислят за значението... по-скоро малцина помнят чие чучело гори въобще. Само че им харесва да пукат с фойерверки и да се веселят, харесва им да потребяват сладникавия захарен памук на безсмислието и да са доволни от всичко. Сигурно никой от тях не забелязва как в букета на разноцветните салюти припламва малък пламък на надеждата – този старинен Гай Фокс ще пламне, отново ще запали угасения веднъж фитил.
* Левиатан е библейско чудовище, символизиращо силата на материята и господството на природата, която принизява човека. Томас Хобс в своя трактат „Левиатан” използва този библейски образ символично, за да опише властта на държавата като суверен над индивида (държавната власт като “смъртен Бог”)
** Кругър - персонаж от фантастичен трилър
