ОСТАНА ЛИ ИКОНОМИЧЕСКА БАЗА ЗА НАЦИОНАЛНО СЪЩЕСТВУВАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД?
ЩЕ СПРЕ ЛИ БСП ГЕНОЦИДА НАД БЪЛГАРИТЕ?
Рядко в годините след 1989-а конгресът на една българска партия е пораждал толкова голям интерес, колкото предстоящият 48-ми конгрес на БСП. На 19-20 май ще се случат неща със съдбовни политически последици за страната. Те ще предопределят резултатите от парламентарните избори през идващата 2013 г., но и не само на тях. На „19-томайския си конгрес” БСП може отново да стане “национална партия”, ако под това разбираме партия, която в сравнително най-висока степен изразява стремежите на мнозинството от гражданите.
Това не бе възможно през 2009-а или през 2005 г. Днес това може да се случи. Нашето общество наистина не е преодоляло внушената му, натрапената му „сдържаност”, а по същество - политическите си предразсъдъци към Социалистическата партия и въобще към лявото политическо мислене и действие. Две десетилетия лявата гледна точка е маргинализирана, изтласквана от националния обществен дебат. Две десетилетия в България хората с леви убеждения най-често са поставени в обстановка, близка до тази на “вътрешна емиграция”, жертви са на политическа дискриминация, на онова, което англицизирано някои правозащитници наричат “харисмент” (иначе казано, “преследване”).
Поотделно и заедно, един-два милиона българи през тези години решаваха задачата “колко е трудно да бъдеш “ляв”, тук, на Балканите, и конкретно в България, в епохата на прехода”.
И днес е така, но има и нещо ново. Избухналата през есента на 2008 г. финансова криза стана ужасният шанс на българската и (поне) на източноевропейската левица. Шанс да заяви и да покаже на обществото, че по-добре от останалите разбира смисъла на случващото се.
Да докаже фундаменталната си правота за стратегическата политика на прехода, а именно, че шоковата икономическа доктрина в последна сметка е шок срещу огромното мнозинство; приватизацията, несъпроводена с критерии за отговорно поведение на новите собственици, не създава ефективни икономически единици, а води до декапитализация; концесионирането и арендоването на публично имущество и услуги предполага адекватна социално-икономическа защита на потребителите на тези услуги, и т.н.
Успехът на предстоящия конгрес на БСП зависи не от това кой ще бъде избран за лидер - каквото виждане, изглежда, вече се наложи. Успехът е функция на това дали социалистите ще успеят да предефинират политическия си курс и социалноикономическата си политика, дали ще намерят сили да заговорят по нов начин за националните и глобалните проблеми. Затова първият, големият конгресен въпрос е разбира ли българското общество и левите политически сили какво всъщност се случва – в България, в Европа и в нашия свят след есента на 2008 г.?
В началото на тази година мултимилиардерът Джордж Сорос заяви - „уличните бунтове (в хода на кризата) в американските градове са неизбежни”. Може да ги има, може и да не избухнат. Но през 2012 светът вече е друг – по-различен от предходната епоха па „Вашингтонския консенсус”.
Промените предстоят и на Стария континент. Кризата избуява по-рано в икономически по-слабите райони, в европейските периферии - преди всичко по южната полоса на Европа. От португалската Коимбра, до Странджа, градове и села затъват в социална криза. Социалните кризи са по-продължителни и по-тежки от финансовите. Днешната южноевропейска социална криза е част от цената на „справянето” с икономическата криза по рецептите на глобалния финансов елит. Тежестите на кризата се експортират - от центъра на света към неговите периферии.
Необходимостта от бюджетна стабилност е безспорна, но ограничаването само до бюджетна стабилност означава изоставяне на проблема за социалната стабилност. Обратното ни води до резултата „уравновесените бюджети изядоха хората”.
Общото правило - за всички икономически неблагополучия в последна сметка плащат бедните, остава вярно, но с едно ново принципно допълнение - този път плаща и „средната класа”...
Второто десетилетие на 21 век за Европа няма да бъде леко. Сред основните причини са преместването на икономическия център на света на Изток, изчерпване на възможностите западноевропейците да живеят „на заем от синовете и внуците си”, т.е., да превъзлагат днешните си дългове на утрешните поколения. Провали се представата, че Западна Европа ще се развива като едно голямо банково сити, обитавано от банкови спекуланти, които печелят милиони, някак „от въздуха”. Сегашната криза е криза на свръхфинансирането на икономическата система и всяка антикризисна политика предполага мерки за възстановяване на едни по-продуктивни съотношения между „реалния” и финансовия сектори на икономиката, като отчита принципната необходимост и от единия, и от другия. И без да има нужда от стоково производство.
По чужди съвети и наша “експертиза” България извърши радикална “деиндустриализация” и частична “деаграризация”. В момента тече последната фаза на унищожаване на българското поливно земеделие - това ще бъде приносът на ГЕРБ към смазването на българското село.
За последните две десетилетия се развиха социалноикономически процеси, които поставиха под въпрос икономическата база за национално съществуване на българския народ. Да се изговорят тези констатации около изборите от лятото на 2005г., и дори през лятото на 2009 г., изглежда не бе напълно възможно. Днес трябва да се говори ясно и на висок глас.
Осъзнаването на краха на неолибералната доктрина не е абстрактен, теоретичен въпрос. Той опира до въпроса за екзистенциалните шансове на обикновения европеец и американец. Този крах не е отрицание на пазарната икономика, а на една нейна екстремистка версия, чиито застъпници обаче доминират и в днешното българско медийно пространство.
Левицата трябва да осъзнае, че социалната криза ще става все по-значим детерминиращ фактор за политическото развитие в страната. То не води еднопосочно до някакво „олевяване”.
В страни като България, извратеният модел на прехода породи колосално, неевропейско, “латиноамериканско” социално неравенство. Имам предвид, не днешните латиноамерикански, просоциални управления, а ония, предните, родили авторитарната политическа фигура „горила с генералска униформа”.
Няма да се случи социалното оздравяване на българското общество, докато не се осъзнае разрушителния характер на извършеното радикално ново социално разслоение. Проблемът в България не е просто в това, че 85 % от българите фактически са бедни, а че 75 % от тях са обеднели и за тях няма национална житейска перспектива. Неравенството в България смазва свободния политически живот. Информационният тероризъм, в мащабите, в които се разгърна, е голямата заплаха за българската демокрация.
Съотношението между доходите на “най-горните 10 %” и “най-долните 10 %” у нас е по-лошо, отколкото в която и да било западноевропейска държава, в смисъл, че социалните различия у нас са много по-осезателни. Неравенство, което просоциалните режими в някои латиноамерикански държави през послединте 10-15 години категорично поискаха и започнаха да преодоляват.
Българският избирател трябва ясно да чуе - сегашният икономически курс вещае не просто бедност до гроб за сегашните работещи, но и за следващото поколение. Не само маргинали и лумпени са готови да „продадат” гласа си на избори. Неевропейското неравенство е основен инструмент нацията да бъде държана в безропотно подчинение и „теле-възторг” от властта, и в двата смисъла на термина. Защо ви е да мислите, когато има „тв - референдум”?
Социалното неравенство има способността да се самовъзпроизвежда. Бедността ражда бедност. Социологически най-значимият резултат от досегашния ход на кризата в САЩ и в Европа е социалното деградиране на доскорошната средна класа. Западноевропейската и американската средна класа през цялата втора половина на миналия 20 век бяха обект на завист. Днес точно те, т. е. значителната част от тях, са в социален стрес. Българското общество болезнено се нуждае от прилив на социална солидарност, съпричастност към болките на другия. Иначе просто няма да оцелее.
Въпреки изборния успех на Росен Плевнелиев, поне една трета от избирателите на ГЕРБ от лятото на 2009 г. никак не са убедени в правилността на избора си. През следващата година техният дял може да се увеличи съществено.
Лявата коалиция може да анонсира нова социалноикономическа политика, която не гледа на човека като на досаден / нахален „получател на заплати и социални плащания” т.е. „клиент”, както го приемат неолибералите. Преди всичко следва да се възстановява социалният и правният статут на трудовия човек.
Представата за „излишните хора” на пазара на труда трябва да бъде заклеймена. Лявата стратегия се опира на разбирането за необходимата реиндустриализация на България на най-нова технологична основа. Неравенството в днешна България е чудовищно и най-малкото, което може да се направи, е всекидневно да се пита дали институциите осигуряват на всички граждани „равен достъп до образование, услуги, здравна грижа, култура и спорт”...
Въпросът на 48-мия конгрес е може ли и как БСП и Лявата коалиция да докажат, че са готови да поемат национална отговорност, след изборите от 2013 г.? Твърдя, че изборите могат да бъдат спечелени, ако се докаже не само антисоциалния, но и “антиикономическия” характер на основните императиви на прехода.
Може би е настанало време за една нова „интегрална левица” - абсорбираща в себе си букет от просоциални партии и граждански общности. Нейната база за сплотяване няма да са скучни “коалиционни споразумения”, делящи мандати и постове. Мисля, че грешат хората, които представят проблема на конгреса като „кадрови”. Изобщо „кадроващината” нанесе тежки поражения на българската левица и на българското общество. Естествено е всеки да има политически любимец или поне политически предпочитания, но за изминалите две десетилетия едни от най-тежките удари, които БСП е инкасирала, са били именно в хода на водачески битки.
Днес е нужно друго. Нужно е широко съгласие за обединяване на база алтернативна социално-икономическа концепция, безусловно пазарна, но не “фундаменталистка”. Концепция, която помъдряло показва, че изводите от неолибералния експеримент са осъзнати, генезисът на българския провал - също, а алтернативната социално-икономическа платформа е почти завършена.
