Продължение от бр. 17
„Мистър Перестройка” тръгва в атака
Както винаги в моменти на върховни конспирологични и идеологически напрежения, веднага след ареста на членовете на ГКЧП, станали явни определени аспекти на заговора, каквито обикновено остават в сянка.
Най-откровеният момент бил изплуването на „мистър Перестройка” (Ал. Яковлев) на повърхността в руския парламент. Разбира се, мисията му не е да предупреди „наивните” депутати за „мошеническата сган, която отново може да наобиколи Горбачов”.
Тази глуповата реч е произнесена от „мистър Перестройка” за отклоняване на вниманието. Яковлев идва в руския парламент с искането за арест на Лукиянов. Руският парламент в страхливия си ажиотаж и след шока от московската инсценировка можел да изпорти цялата завера - тук пребивавали съвършено некомпетентни и случайни хора, без ясна геополитическа орентация и разчитащи на случайни, хаотични и анархистични емоции. Елцин или не получил навреме цялата информация, или просто забравил за най-главното, обърнал съкрушителнтата си полемика срещу осморката и забравил за главната цел (психическото състояние на руския президент ни задължава да предположим, че той бил подложен на парапсихологично въздействие, което отбелязват не само европейските конспиролози, но и мнозина западни журналисти, първоначално обясняващи пълната неадекватност на Елцин с принадлежността му към „крайно десните”, но после трябвало да прибегнат към версията за окултно или психотропно въздействие върху него). Яковлев дошъл в „белия дом” (в този момент напомнял повече за „жълтия дом”), за да изиска ареста на Лукиянов. Елцин послушно повторил след „мистър Перестройка” знаменитата фраза – „в основата на заговора на осмината е Лукиянов – той е главният идеолог на заговора”.
Лукиянов и ритуалното жертвоприношение на гроба на маршал Ахромеев
Лукиянов – това е тайното обяснение за августовския пуч. Лукиянов трябвало да се отстрани на всяка цена. Именно в неговите ръце били съсредоточени нишките на евразийската окултна структура. Още от 1987 г. именно Анатолий Лукиянов бил протектор на Ордена на „Полярните”, на Евразийския орден, на надеждата за Вечния имперски Рим. Пучът бил прицелен именно в това. И именно Лукиянов – единственият сред евразийците, така или иначе свързан с делото за ГКЧП, не се поддал на провокациите на Крючков и останал съвършено непричастен юридически към пуча. Не могли да го въвлекат въобще. Това бил неочакван и досаден пропуск на атлантистите и затова Яковлев, прекрачвайки всички морални норми, побързал „по революционному” да обвини Лукиянов, влагайки в устата на Елцин обвинението, че именно той е идеологът на заговора (Лукиянов наистина бил идеолог на заговор, но на друг заговор, заговора на „Полярните”, заговора на спасителите на великата континентална държава, заговора на Евразия срещу Западните острови).
Въпреки арестуването му, не могли да изобличат Лукиянов като организатор на заговора и да унищожат цялата мрежа на агентите на Евразия, цялата тайна структура на ГРУ. Победителите атлантисти успели да свалят само най-горния слой „партийни” и военни консерватори, които и без това не били заплаха.
Освен убийството на Пуго1, най-силният удар срещу лобито на Евразия била загадъчната смърт на маршал Ахромеев и последвалите я странни събития на още пресния му гроб.
Тук трябва да направим малък екскурс в историята на Ордена на Атлантика, и особено в историята на средновековния Орден на „менестрела Морван”, чиято емблема е „Танцуващата смърт”, Dance Macabre. Според Грасе д’Орсе, който изучавал този орден, неговите адепти използвали като парола йероглифския символ за „Възкръсналия мъртвец” или „Покойника, напуснал своя гроб”. В някои разклонения на този орден съществувал ритуалът на ексхумация на труповете със символична и окултна цел. Тези разклонения на ордена се занимавали не толкова с окултна политика и геополитика, колкото с „магия” и „некромантия”2. Цялата история на смъртта и последващата ексхумация на трупа на Ахромеев сочи Атлантическия орден като причастен в смъртта му и може би това били неговите най-мрачни, магьоснически разклонения. Западните конспиролози обаче асоциират еднозначно оскверняването на тялото на маршала именно с „ритуалната ексхумация”, практикувана и досега на Запад от членовете на най-мрачните секти. Може би агентите на Атлантика са очаквали да открият някакви тайни документи, погребани заедно с Ахромеев, или пък специални знаци по трупа му. Всичко това изглежда повече от възможно, ако се отчете важната роля на Ахромеев в армейския Орден на „Полярните” и тясната му връзка с Огарков, един от главните персонажи на Евразийския орден.
И така след пуча атлантистите предприели няколко решителни стъпки за обезглавяване на евразийците. Но след месец станало ясно, че атаката им „зациклила”, истеричните им опити спешно да приключат с развала на държавата прикривали страха и паниката им. Орденът на Евразия не бил унищожен окончателно и сега идвал неговият ред да нанесе ответен удар. Има някои признаци, които сочат, че този удар трябвало да стане Последният удар.
Метафизика на окултната война
Противостоянието между Ордена на Атлантика и Ордена на Евразия през вековете и хилядолетията приема различни форми. В някакъв смисъл то е и главното конспирологично съдържание на историята, на историята на великите планетарни страсти, историята на народи и религии, раси, традиции, на дух и плът, на война и мир. В това противостояние не бива да виждаме опростения моралистичен образ на борбата между Добро и Зло, Истина и Лъжа, Ангели и Демони и т.н. Това е борба на два противоположни типа светоглед, две метафизични картини на Битието, два пътя в Космоса и през Космоса, две велики Начала, не само противопоставени едно на друго, но и необходими едно на друго, защото на тази двоица се базира целият космогоничен и космологичен процес, целият цикличен ход на човешката история.
Орденът на Евразия, Орденът на Мъжкото начало, на Слънцето, на Йерархията – това е проекцията на Планината, на Аполон, на Ормузд, на Слънчевия Христос в Слава3, на Христос Вседържител. Евразия като земя на Изтока е Свята земя, Земя на империята, Земя на надеждата. Земя на полюса.
Орденът на Атлантика, Орденът на женското начало, на Луната, на Оргиастичното равенство е проекция на египетския Сет, на Питон, на Ариман4, на Христос Страдащия, Човека, потопен в дълбоко метафизично отчаяние, самотен в Гетсиманската си молитва. Атлантика, Атлантида като Земя на Запада е Земя на нощта, Земя на „кладенците на изгнаните” (както казват ислямските суфи), център на Планетарния скепсис, Земя на Великата метафизична тъга.
И двата ордена имат дълбоки онтологични и сакрални корени, имат метафизични причини да са именно такива, каквито са. Да смятаме единия от двата Ордена за историческа случайност, значи да отричаме тайната логика на човешките и космическите цикли. Изборът на геополитически път отразява избора на метафизичния път, пътя на езотеричното, пътя на Духа през мирозданието. Затова никакви гаранции няма, и не бива да се твърди, че Евразия – това е хубаво, а Атлантика – лошо, че Рим е благо, а Картаген – зло, или обратното. Всеки, призван от своя Орден, трябва да направи решителната крачка и да служи именно на своя Орден. Законите на нашия свят са такива, че изходът от великата битка не е предопределен, изходът от драмата „Евразия против Атлантика” зависи от съвкупността на планетарната солидарност на всички, призвани за служене, на всички войници на геополитиката, на всички тайни агенти на Сушата и тайните агенти на Морето. Изходът от космологичната война на Аполон със змея Питон зависи от всеки от нас, все едно дали го съзнава, или не.
Краят на времето
Традиционните религиозни и метафизични учения описват Края на времето, края на цикъла като Последна битка, като Финална битка. Различните традиции тълкуват различно този конфликт и тутакси „партията на Злото” в една традиция става „партия на Доброто” в друга, и обратно. За ортодоксалните християни в Края на Времето юдаизмът се разглежда като религия на Антихриста, а за самите юдеи „гоите-християни от северната страна на цар Гог”5 са концентрация на есхатологичното Зло. Според индуистите Десетият Аватар, който трябва да дойде в края на цикъла, ще унищожи „будистите”, а самите будисти предполагат, че Буда на грядущите времена, Спасителят на Майтрея6, ще се появи от будистките общини и т.н. Всичко това показва не относителното разпределение на ролите в Последната битка, а невъзможността да избереш отрано Доброто, да се опазиш и да участваш в есхатологичното сражение на „правилната” страна.
Що се отнася до Последното време, казват, че „дори избраните ще се съблазнят”. Изборът на една от двете есхатологични „партии” не може да е друг освен формален. Това е избор на Духа, това е Височайши риск, това Велика метафизична драма. Точно затова в реалността на есхатологичната епоха нищо не може да бъде абсолютен негатив или абсолютен позитив (но много традиционни и религиозни авторитети твърдят, че ние живеем тъкмо в такава епоха). И е още по-глупаво да се абсолютизира някаква политическа форма, да се приравнява към „абсолютното Зло” или към „абсолютното Добро”. Дори началото на истинския избор е далеч отвъд пределите на външните политически идеологии, отвъд условното деление на демократи, фашисти, комунисти. Истинският избор започва на ниво геополитика и отива далеч по „спиралата на пророчеството” (според израза на Жан Парвулеску) към бездните на мистиката, гносиса, към бездните на Непостижимата божествена тайна.
Орденът на Евразия и Орденът на Атлантика са последната тайна на външната, човешка, обществена история. На практика вътре в тези ордени има много други тайнствени и затворени сфери, свързани с чистата Метафизика. Но истинската, пълноценна и съзнателна есхатологична борба започва именно с Ордена на Евразия или Ордена на Атлантика. Дори и да не се задълбочаваме върху последните тайни, достатъчно е да работим за ордена. Достатъчно е, за да сме активни, призвани и избрани участници във Великата драма.
Endkampf
Немската дума „Endkampf” („Финалната битка”, „Битката накрая”) прекрасно изразява същността на съвременната планетарна ситуация. Есхатологичните мотиви, мотивите за Края на времената, пронизват не само религиозните и мистичните движения, но и непосредствената политика, икономика и ежедневие. В Израел още от 1962 г. правоверните юдеи живеят в едно особено „крайно Време”, във „времето на Месията”. САЩ се стремят да установят на планетата особен нов световен ред. Европейският мондиалист Жак Атали проповядва настъпване на последната фаза на специфичния Търговски строй. Ислямските народи (особено шиитите) очакват в скоро време прихода на Махди, тайния Имам. Индуистите са убедени в скорошния край на Кали-юга, Тъмния век. Възражда се расисткият есхатологизъм на световното национал-социалистическо движение. В християнските общини се появяват все повече пророчества за Последния Папа (Flos Florum) на католиците и за Последния Патриарх на православните. Ламаистите са сигурни, че съвременният Далай лама е последният. Китай е застинал в мистично очакване. Съветският комунизъм падна внезапно и неочаквано.
Всички тези знаци сочат за началото на Endkampf, началото на Последната битка. И в есхатологичен контекст дори думите на болшевишката песен „Это есть наш последний и решительний бой” звучат като тревожно откровение, като намек за планетарен Endkampf.
Орденът и „нашите”
Терминът „наши” се използва рядко в глобалния геополитически контекст. Изявеният немски геополитик и юрист Карл Шмид настояваше да се въведе понятието „наши” с цел изясняване на геополитическото самоопределение на нацията, държавата или етническия блок. Знаменитият телевизионен журналист Александър Невзоров пък го реализира на практика в серия от предавания. Днес в руската империя „наши” се превърна в еднозначно на евразийски концепт, който включва не само руснаци или славяни, но и татари, тюрки, фино-угри и т.н., осъзнаващи своята генетична връзка с имперското пространство и имперската идея. Всъщност невзоровските „наши” е обобщено определение за коренните евразийци, имперските автохтони, стопаните - по право, по култура и рождение - на великите земи. Атлантистите в Русия не използват тази дума (и е логично, тук те са сред „не-наши”, чужди; за тях „наши” са отвъд пределите на континента, на далечния и зловещ „Остров”). Обаче за Жан Парвулеску, който направи от този термин фундаментален геополитически и конспирологичен концепт, понятието „наши” е още по-всеобемащо (въпреки че той причислява самия себе си и към невзоровските „наши”). Жан Парвулеску отъждествява понятието „наши” с цялата мрежа на привърженици на Великия континентален блок – от Япония до Белгия, от Китай до Франция, от Индия до Испания, от Иран до Германия, от Русия до Италия.
„Наши” за Парвулеску е синоним на самия Евразийски орден с всичките му разклонения и групи, които съзнателно или не, явно или тайно, са в зоната на неговото геополитическо, мистично и метафизично влияние. „Наши” – това единният невидим есхатологичен Фронт на Континента, Фронт на Сушата, Фронт на Абсолютния изток, чиято западна провинция е самата Европа, „нашата” Европа, Европа, противопоставяща се на „Запада”, Европа на Традицията, на Почвата, на Духа. „Нашите” това са и католиците, и православните, и мюсюлманите, и индуистите, и даоистите, и ламаистите, и езичниците, и агностиците, и мистиците... Но само тези от тях, които са предани на Континента Изток, на неговата тайнствена и неизповедима Съдба.
Парвулеску говори за „паралелна Франция”, „паралелна Румъния”, „паралелна Германия”, „паралелна Русия”, „паралелен Китай” и т.н. като за духовна есенция, като за невидимо духовно измерение на реалните държави, съединени в тайнствената инстанция на единна „паралелна Евразия”, „Евразия на Чистия дух”.
„Нашите” – това са воините на „паралелна Евразия”, героите на Абсолютния изток, и те всички служат според окултната логика на „пророческата спирала” на Единната идея, Единната цел, на Единния скрит принцип. Веднъж немският консервативен революционер националист, русофил и евразиец Артур Мюлер ван ден Брук перифразира Хомяков („Церковь Едина”): „Има само един райх (едно царство), също както има една църква”. Това е Райхът на „нашите”, това е „нашето” Царство и „нашата” Църква.
Часът на Евразия
Докато сме в Евразия, докато говорим от нейно име, докато оставаме свързани с нейната тайнствена, мистична плът – Евразия ни принадлежи, на „нашите” е. Въпреки всички гонения от страна на атлантистите, въпреки ефикасните им подривни действия, въпреки тежкия и дълбок ”сън” на цели области и цели народи, които я населяват, въпреки подавляващото влияние на агентите на Атлантическия орден в континенталната политика, в континенталната култура, в континенталната промишленост – процесът на „деколонизация” е неизбежен. Но не бива да изпадаме в архаизъм и да защитаваме някакви отживели културни, социални и политически форми, не бива да сме елементарни консерватори, по инерция.
Орденът на Евразия е тотална Консервативна революция, той е Великото пробуждане на геополитическото съзнание, това е път на Вертикалата, а не гъвкави колебания вляво-вдясно или опит да се изхлузиш заднешком.
Орденът на Евразия е категоричен и открит единак със силен и умен противник - Ордена на Сет, на Червеното магаре, на „Танцуващата смърт”. Ние сме длъжни да изхвърлим служителите на Океана в Океана, ние трябва да отпратим агентите на „Острова” обратно на техния „Остров”. Ние сме длъжни да изтръгнем от политическата, културната, националната плът на Континента онези, които предадоха „нашите”, които предадоха нашите идеали, нашите интереси. Да, нашите врагове си имат своята истина. Да, ние сме длъжни да уважаваме техния дълбок метафизичен избор, ние трябва внимателно да се вгледаме в тяхната тайна, в тайната на „Кладенеца на Запада”. Но нашата решителност не бива да страда от това, нито нашата ярост, нашата хладна и страстна Жестокост. Ние ще сме снизходителни само тогава, когато нашият Континент ще е свободен, когато последният атлантист ще бъде хвърлен в Солените води, в стихията, която символично принадлежи на египетския бог с лице на Крокодил.
Ако се съди по определени знаци, „Времето наближи”. Endkampf, Последната битка трябва да започне всеки миг. Готови ли сте, вие, госопода, от Полярния орден? Готови ли сте вие, войници на Евразия? Готови ли сте вие, мъдри стратези на ГРУ? Готови ли сте вие, великите народи, които заложихте на това още с факта на раждането си?
Вече бие решаващият час – Часът на Евразия...
Вече е близо до последната точка Великата война на континентите.
Москва, февруари 1991 – януари 1992 г.
1. ген.полк. Борис Карлович Пуго, от 1980 г. председател на КГБ на Латвийската ССР, б. пр.
2. некромантия - гадаене чрез викане на духовете на мъртвите, б. пр.
3. “Христос в слава”, мозайка от купола на баптистерия “Сан Джовани Батиста”. Фигурата на благославящия Христос (“Христос в слава”) е дело на Копо ди Маркавальодо, б.пр.
4. Ариман - „всеунищожаващ дух”, бог на злото в персийската митология, б.пр.
5. Цар Гог - Библията / 1 Летописи 5:4, Синове Иоилеви: Шемая, негов син; негов син Гог; негов син Шимей..., б.пр.
6. Майтрея (от санскрит), Метея (Пали) или Джампа (Тибетски) - предсказван като бъдещият Буда на този свят в будистката есхатология, б.пр.
