През периода на Втората световна война България е съюзник на Германия, с чието разрешение се установява българското присъствие в Беломорието. По това време отношението на турското правителство и на висшите военни среди към българската политика в Западна Тракия е сложно и противоречиво.
Западна Тракия заедно с българските територии до Пловдив са заложени в плановете на турската политика за присъединяване към Турция.
И през онези години Турция е особено коварно активна в експанзията си на Балканите. В резултат на сложни дипломатически ходове, при отчитане на политическата обстановка на Балканите, Турция съумява чрез Румъния да прокара свои териториални аспирации спрямо България. Изработена е карта с меморандум как трябва да изглежда Югоизточна Европа след войната, а политическата секция на румънския Генерален щаб в началото на 1942 г. ги връчва на хитлеристкото главно командване. Съгласно този документ цялото Българско Черноморие трябва да се раздели между Румъния и Турция с обща граница нос Емине. Нещо повече, някъде при гр. Котел, на Стара планина, тази граница допира до една нова турска граница, която тръгвайки от този пункт, следва течението на р. Тунджа до сегашната турско-българска граница. Мотивировката е Румъния да бъде силен опорен пункт в Югоизточна Европа, като България не трябва да има обща граница с Русия през Черно море. Затова Румъния трябва да има обща граница с Турция.
Този проект е разкрит от българските разузнавателни органи и довежда до дипломатически скандал.
„Турско-румънският” проект не е случаен. Това събитие има своето логическо историческо обяснение. Само ако се разглеждат във взаимовръзка събитията, може да се разкрие и осмисли историческата истина, да се проследят тенденциите и развитието на историческите процеси и явления.
За противобългарската политика на Румъния през 19 в. и за коварната й роля по време на балканските войни и в годините след тях е изписано не малко. През 19 в., по думите на Христо Ботев: „Тя гони и преследва българската народност в Бесарабия, препятствува на нашата емиграция да помогне на своето потъпкано и поробено отечество и систематически прелива сичко, щото е чуждо (освен немско), в гърнето на своята дако-ромейска цивилизация. /.../ да търси Траянови потомци даже в и в габровските колиби”.
Много по-перфидна и коварна е турската политика по отношение на българите и България. Затова проблемите не трябва да се замазват и прикриват, а следва да се показват ясно и да се разобличават лъжливите исторически концепции. На ислямизационните процеси сред българите в Османската империя са посветени редица изследвания. Те разглеждат както насилственото помохамеданчване, така също и икономическите предпоставки за доброволно приемане на исляма. Пред историческата наука, според моето скромно мнение, стои открит въпросът за по-пълно осветляване на това “доброволно” приемане на исляма, особено в началния период на падането на България под османско робство.
За доброволно приемане на исляма са съществували обективни предпоставки. През последните години бяха публикувани и редица изследвания, от които се вижда, че ислямът е бил познат на българите още преди създаването на българската държава на Балканите. Според достоверни източници ислямът е приет в Булгар през 663 г., под влияние на тримата сподвижници на Мохамед, дошли в Булгар. Известно е също така, че по време на втория правоверен халиф Умар (Омар) ибн ал-Хаттаб, с когото започват арабските завоевателни походи, арабите завладяват град Дербент, на западния бряг на Каспийско море, което създава не само предпоставки, но става причина и за засилване на процеса за приемане на исляма от българите във Волжка България (1).
Важно е да се проследи политиката на Турция към българите и България и оформянето на тенденциите, като се проследи тяхното развитие по време на игото. Османските европейски владения в началото на 17 в. образуват три кръга - по степен на контролируемост от централната власт. Най-външният кръг първоначално включвал Молдова и Влашко, които не са били в пълния смисъл на думата интегрирани в империята.
Подобно е и положението в унгарските територии, като унгарското кралство било в режим на двойна васална зависимост. В действителност положението на Унгария е особен случай вътре в тази империя (2).
Другият, втори междинен кръг от европейските владения на султана, е ограничен на север от реките Дунав и Сава, на изток от Северна България и долината на р. Вардар. Този кръг включва Босна и Херцеговина, Черна Гора, Сърбия, Албания и Гърция. Тук е била в сила обичайната провинциална организация на империята, но също с много изключения и компромиси (3).
Първият кръг, според авторите на цитираната “История на Османската империя” под редакцията на Робер Матран, включва днешните територии на “България, Тракия, Македония и Добруджа, където провинциалното управление се е извършвало най-стриктно и действията на централната власт са били най-преки и най-строги. Те са били завладени най-рано... Здраво прикрепени в нейната гръд, те много преди съседните провинции били прекъснали връзките си с останалата част на Европа. Мюсюлманският елемент е бил много по-разпространен... Тази мюсюлманска рая се състояла от ислямизирани християни, като например помаците-помохамеданчени българи, но също така и от татари и от изселници от турски произход” (4).
Независимо, че в “История на Османската империя” авторите силно са притъпили ислямизационните процеси, те не могат да ги отрекат, като ги свеждат до това, че “някои султани се изкушавали да налагат масово помюсюлманчване, въпреки шериата, те бързо са се отказвали от това. При тези условия практикуването на девширмето в Анадола и на Балканите е било единственото значително нарушение на ислямския закон, тъй като младите християни били задължително обрязвани и ислямизирани” (5).
В края на 18 в. империята, изградена с ”огън и меч”, с короната и ятагана, се оказва в положение на дърво без корени. Поробителите се виждат в чуждо обкръжение, като дошлите на Балканите османци остават докрай чужди окупатори. Това вече застрашава самото бъдеще на империята (6).
От самото си стъпване на Балканите, и особено след падането на Цариград, ислямизацията става трайна тенденция в държавната политика на Османската империя. Тази политическа тенденция трайно се оформя около 1480 г. и след нея, като по времето на Баязид Втори (1481-1512) придобива широки размери. До завоеванията на Селим Първи (1512-1520) повечето османски поданици не са мюсюлмани. Някои от тях, предимно в Анадола, проявяват желание да приемат исляма. Налагането на “правата” вяра по принцип е висша цел на добрата мюсюлманска държава. При онези исторически условия, приложена масово, тя би довела до икономически хаос и разруха. След завоеванията на Селим Първи, когато мюсюлманите в империята стават мнозинство, османците вече далеч не са толкова великодушни към зимиите. (7) При него и особено при Сюлейман Законодателят (1520-1566), който продължава завоевателната политика на баща си и пренася центъра на своите усилия в Европа, “великодушието” изчезва. През тези години процесът на ислямизация достига своята връхна точка.
По думите на турския проф. М.Т. Гьокбилгин “в завладените от османците земи се извършваше асимилация на местните раси... Не можеше да се помисли и за упражняване на насилие върху тях. Това бе против принципите на исляма. На насилие се подлагаха само тези, които се противопоставяха”. Нещо повече, проф. Гьокбилгин подчертава, че “трябваше в завладените земи да се осигури ред, сигурност и спокойствие”. За тази цел “не беше възможно да се преселват тук голям брой турски колонисти” (8). В това е прав. Османската империя, стъпила на Балканите, не разполага с компактни маси турско население, с което да ги колонизира. За да се осигури този “ред, сигурност и спокойствие”, поробителите виждат възможност в увеличаване на ислямското население. Основният подход за неговото увеличаване са военнопленниците, които да бъдат обръщани в исляма, или да бъдат продавани като роби на ниска цена. Единственият начин да избегнат робската си участ е било да приемат исляма, и то доброволно. Според Гьокбилгин, в резултат на този широко прилаган подход за налагане на исляма сред местното население, ислямската маса нараства значително (9).
Това е основният подход на поробителите за закрепване в завоюваните територии и обезпечаване на своя тил в похода си на Запад. По този начин “мюсюлманският елемент бил много по-разпространен, като не се ограничавал в няколко стратегически градове като Никопол, Кюстендил, Трикала, Скопие, Силистра, а се разпростирал и в провинцията, където изникнали мюсюлмански села. Тази мюсюлманска рая се състояла от ислямизирани християни, като например помаците-помохамеданчени българи, но също така и от татари и от изселници от турски произход, дошли от Анадола” (10).
Без да се спирам на някои противоречия в посочената “История на Османската империя” относно турската колонизация на Балканите, като авторите се стремят да я засилят и да дадат по-големи размери, те признават, че “впоследствие, откъснат от турския етнически резервоар в Централна Азия поради “сефевидската ключалка”, Анадола престанал да захранва емигрантския поток към Европа” (11). Относно татарите авторите не изясняват какъв е техният произход. От изложението им е видно, че не идват от Анадола, а остава впечатлението, че по-скоро са заварени на Балканите.
Сюлейман Законодателят, преди да насочи военните си действия за завладяването на Белград и овладяването на Унгария, осигурява както тила на армията си, настъпваща на запад, така и обезпечаването на подстъпите към Цариград. Тази политика, за която говорят многобройни османски документи, води до значителна промяна в религиозната структура на балканските народи и главно в българското етническо и културно пространство.
Политиката на масова ислямизация по българските земи в различни мащаби продължава и през 18 и 19 в. В резултат на това в редица села и градове се изменя съществено съотношението в религиозната структура (12).
Първата половина на 19 в. се характеризира както с бурния подем в националноосвободителното движение на поробените народи в Османската империя, така също и със зараждане на османизма. Османизмът е идеология, теоретична обосновка на необходимостта не само от съхранение на многонационалната (или многоетническа) Османска империя, в която се наброяват около 60 различни етнически национални общности, но и първата концептуална система от обмислени дългосрочни политически мероприятия в различни сфери на държавното устройство, насочени към турцизиране на цялото население на империята.
Но в средата на 19 в. Портата вижда, че концепцията за османизма не дава очакваните резултати. Затова управниците в Цариград я доразработват и създават дългосрочна асимилационна стратегия, съобразена с променените социално-икономически условия. Целта си остава - запазване на Османската империя.
1. Ахмеров, Г. История на Волжка България. Булгар Тарихъ(1909), С., 2002, с.43.
2. По-подробно виж: История на Османската империя, под редакцията на Робер Матран, Девета глава .
3. Пак там, с.307-308.
4. Пак там, с.310-311.
5. Пак там, с. 314.
6. Загоров Критика на пантюркизма....с.54.
7. Шугър, П. Югоизточна Европа... с.70.
8. Цит. по Загоров, О. Критика на ...с. 158-159.
9. Загоров,О. Критика на пантюркизма....с.159
10. История на Османската империя, под редакцията на Робер Матран, С.,1999. с.311.
11. Пак там.
12. Загоров, О. Критика на пантюркизма.... с.157. По-подробно за ислямизационните процеси в Османската империя вж. с.145-167.
СЛЕДВА
