Те обявиха Светите братя Кирил и Методий за „византийски шпиони” или в най-добрия случай – за „византийски чиновници”. *
Убеждаваха ни, че двете най-големи и фатални грешки в българската история са кирилицата и православието; че най-фаталните личности в нашата история са тъкмо Св. Константин Кирил Философ, Св. Методий и Св. Княз Борис покръстител, защото „ни откъснали от цивилизования свят и погубили нашето европейско бъдеще”.
Лакействаха пред Ото Кронщайнер, оня австрийски професор, дето ни поучаваше, че за „просветена (!) Европа кирилицата не е никаква азбука”, а „руски комунистически шрифт”; „нещо чуждо, нещо руско, неразривно свързано с представите за соцлагера, руския комунизъм и източния жизнен стандарт”, “нещо като граница, която разделя Европа на цивилизована и варварска”; че кирилицата е „шрифт на некултурните хора” и „синоним на боклука”; че „между кирилската Европа и образованата на латиница Европа зеят цивилизационни пропасти”, че „това, което за образованата на латиница Европа се разбира от само себе си, за кирилската Европа е недостижимо”; че „ползвателите на кирилицата” са „екзотични фигури”; че „българите всъщност са руснаци”, че „православните славяни са духовно нищи роби”; че „кирилицата е комунистическа ерес, която още живее по учебниците” и най-сетне – че „кирилицата е виновна за разделението на Европа”, поради което България трябва да се декирилизира, “дерусифицира” и латинизира по спешност, та да се цивилизова и тя най-подир.
Водеха титанична битка „с примитивни и брутални типове”, за да изтръгнат България от „ръцете на източните варвари”, спасяваха „демократичния дебат от националистическите кирилски и славянски митове” и от „техните служители”, за да гарантират „цивилизоването на държавата” чрез „изоставянето на кирилската азбука в полза на латинската”. А за тия, дето не щат „да се цивилизоват”, отсъждаха –„Да мрат! Дори им е малко. Защото си го заслужават”, заслужават си да останат извън цивилизацията и „така малко по малко ще пукнат”.
Тези спасители на демокрацията, тези бодри цивилизатори, няма да празнуват днес. Защото се имат за „друго поколение човешки същества”, по-висши някак, и защото „светът е такъв, какъвто го измислиш”...
Те, висшите същества, не разумяват, че „светът не е такъв, какъвто го измислиш”, а какъвто го направиш.
Те не разумяват, че преди Св. Св. Кирил и Методий България беше силна, могъща и велика. Но не беше безсмъртна. Че буквите, кирилицата, писмената, словото, духовността, културата, знанието дариха на България място във времето, безсмъртие и вечност.
Те не разбират и никога няма да разберат величието и завета на последните думи, изречени от Св. Кирил – „Не бях, бидох и съм во веки!”. Во веки!
Те не разбират и никога няма да разберат защо Левски в своето тефтерче си е преписал възхвалата на Светите братя: „Като единоравни на апостолите и учители на славянските страни, богомъдри Кириле и Методие, молете Владиката на Всички да утвърди славянските народи в православие и единомислиe, да умири света и да спаси нашите души” (тропар, глас 4).
Те се срамят от кирилицата, отричат я и подритват. А ние, българите, българската нация, българската държава, ние сме родени от кирилицата, от буквите. Ние сме деца на буквите, на Словото.
Нашата азбука е нашата национална идентичност, нашата независимост, нашата същност. Тази азбука, а не някоя друга, ни е създала като нация, като дух, като интелект, като памет. Нашите светци и първоучители са бащите на българския народ. Защото без буквите нас ни няма, ние не съществуваме. Нито като история, нито като бъдеще.
Те презират от душа и сърце „позорния” факт, че преди 1156 години свещените 30 букви родиха цяла една цивилизация – кирилската. Те и самата кирилска цивилизация презират. А литературните славянски езици (вкл. руския, за неудоволствие на „просветена” Европа) са родени през XVII-XVIII в. от черковнославянския, който е старобългарският, който в X в. е общият културен, литературен, книжовен език на славяните и е най-старият славянски език с писменост, която писменост е създадена от Св.св. Кирил и Методий в IX в. на базата на българския говор в Солун. А по това време в цивилизована Европа управлявали интелектуални светила като Карл Плешивия, Шарл Дебелия, Луи Пелтека и неговия син Шарл Простака – все мъдри и просветени люде, което си личи от пръв прочит.
Те не знаят и не искат да знаят, че Св. Кирил и Св. Методий превеждат Светото писание през IХ век. А на английски Библията е преведена през ХIV век, на френски – през ХIII век, на немски – през ХVI век, на полски – през ХIV век, на унгарски – през ХVI век, на испански – през ХVI век, на италиански – през ХVII век.
Те, дръзновените цивилизатори, оспорват неоспоримото – че кирилицата е най-величественото достижение на самата европейска цивилизация, а именно – равноправието на всички народи. Което започва от правото на всеки народ да чете Словото Божие на своя език и да разговаря с Бога на своя език. Защото, казва св. Кирил, когато в храма проповядват на чужд език, „душата е празна, а разумът спи”. И това право, правото на будния разум, е извоювано не с меч, а с букви, със слово. Със слово сразиха Светите братя триезичната догма. И утвърдиха (след старогръцкия и латинския) старобългарския език като трети класически свещен, благословен, богослужебен език.
Те не могат да понесат тежестта на това величие, тежестта на нашите 30 букви. Те искат душата българска да е празна, а разумът, знанието, интелектът, паметта, достойнството, достолепието да спят под камък като най-страшното зло. Те знаят, че „народността не пада там, дето знаньето живей” и затова знанието трябва да бъде умъртвено.
Те няма да празнуват днес.
Защото нарекоха Вазов „скучен, досаден и неразбираем”, стихотворението „Аз съм българче” – „националистически идиом”, и най-цинично настояваха “Под игото” да не се изучава, защото „предизвиква антагонистични националистически настроения”.
И ни поучаваха, че турското робство е мило „османско присъствие”, а поробената ни държава – „контактна зона между две цивилизации”.
И назидаваха българските учители „да не наблягат на Левски, Ботев и Раковски, защото се ползвали с лошо име в тогавашното общество”, понеже „Левски е конекрадец”, „Ботев е терорист”, а двамата заедно – „момчета с девиантно поведение, които при други условия щяха да станат престъпници”.
И внушаваха, че публицистиката на Ботев „предизвиква ужас и отвращение”, защото „няма ангажимент към красивото и към доброто като универсална категория”.
И упорстваха да вдигнем паметник на Сюлейман паша току на Шипка с лицемерния повик “да преосмислим историята”.
И ни съветваха да тачим и славим хаджи Иванчо Пенчович ефенди, щото Митхад паша го въздигнал до най-високи постове в Османската империя, и да забравим, че същият хаджи Иванчо качи Васил Левски на бесилото.
И ръкоплещеха възторгнато на Брунбауер и Балева, дето нарекоха Априлското въстание „селска свада”, апостолите – „мними”, погиналите – „мними жертви” на „мними злодеи”, а Баташкото клане – „дълбоко закостенял антагонизиращ националистически мит”, който трябва да бъде „ревизиран и деконструиран”.
И рекоха, че и Възраждането подлежи на деконструкция, понеже ние сме си го изобретили, нафантазирали сме си го като „учредителен мит”. А Светата Българска Православна и Мъченическа Църква обявиха за „последната крепост на комунизма”...
И за да е картината пълна, нарекоха българските учени „тълпа” и „блато”, „феодални старци” и „бюджетни вампири от сталинско-брежневски тип”, “престъпници”, що „пият нашата бюджетна кръв”, поради което трябва „да се хванат за гушите”, а Българската академия на науките обявиха за „съветска измишльотина” и я осъдиха на бавна смърт и разпродажба, на разпарчетосване и разграбване.
Цялата тази „елитна” орда самовлюбени деканонизатори, демитологизатори, дегероизатори и деконструктори, тези мними експерти, мними реформатори и още по-мними политици, 20 години насърчават незнанието, толерират невежеството, овластяват бездарието, въздигат посредствеността, възнаграждават пошлотията, унижават хората на духа, гаврят се с историята, презират и мърсят нашите светци и първоучители, нашите апостоли и революционери, грабят душата народна, мишкуват в олтара на народната памет, хвърлят на поругание и присмех всеки, който знае и може, и го наричат „профан и варварин, тъмен балкански субект, низше създание, брутален и примитивен тип”.
Цялата тази глутница слуги, самопровъзгасили се за пророци, в продължение на 20 години, съзнателно, умишлено и целенасочено превърна просвещението и духовността в просяк, а обществото – в безмозъчно, чалгаризирано, опростачено, обезграмотено, безкнижно, безисторично, безпаметно, идиототърпимо същество, което се лесно води и кара като добитък някакъв, понеже „безкнижната душа в человеците е мъртво нещо”, казва Константин Преславски.
Тази глутница няма да празнува днес.
Защото 24 май е нейното отрицание. Не само като дата. Като същност.
* Текстът на Велислава Дърева е взет назаем от сайта на argumenti-bg.com/4959/24-may
Поради дълбоката истинност на словата й, може да се каже, че той остава безсмъртен... поне до идването на едни нови български времена
