ПРОДЪЛЖЕНИЕ от бр. 19
В средата на 19 век Портата вижда, че концепцията за османизма не дава очакваните резултати. Затова управниците в Цариград я доразработват и създават дългосрочна асимилационна стратегия, съобразена с променените социално-икономически условия. Целта си остава - запазване на Османската империя. В основата й стои налагането на турския език в изграждането на новото интегрирано османско общество, в което според Фуад паша, един от реформаторите, ще има четири неизменни устои: “мюсюлманска нация, турска държава, султан и Истанбул като столица”(13).
От своя страна, духовните лица като цяло съвсем не са враждебно настроени към нововъведенията, особено когато те биват представяни като реставрация на някогашните ценности. При тези условия не трябва да се учудваме, че те масово се присъединяват към дейците на реформите (14). Така да се каже държавната и религиозната власт вървят ръка за ръка в изграждане на „мюсюлманска нация”. Основната идея и цел на тази концепция е изграждане на “мюсюлманската нация”, чрез която да се постигне пълна и окончателна асимилация на нетурските народи. Тази идея и тази цел на Високата порта за „изграждане” на „мюсюлманска нация” се превръща в трайна и устойчива тенденция в политиката на Високата порта. Тази тенденция работи и днес в началото на 21 в.
След Освобождението, с настъпилите промени, тактиката за прилагане на тази концепция се изменя. Българските мюсюлмани са подложени на системна и последователна протурска обработка. За тази цел се създават редица организации в България за влияние сред това население. За това съдейства и недоразвитият български капитализъм и ограничеността на българската буржоазия, която многократно, преследвайки свой класов и икономически интерес, е жертвала вътрешно националните цели и идеали на българския народ. Но това го виждаме и днес, в годините на несвършващия проход, да се извършва от продажната и корумпирана „новоизлюпена” българска капиталистическа, икономическа и политическа класа.
Но да вървим поред през годините. За да се вникне в генезиса на турската национал-шовинистична политическа инвазия към Балканите под формата на неоосманизъм и главно срещу България, е необходимо да се отчете нейното формулиране. През юли 1908 г. пред опасността от въвеждане на автономно управление в Македония от великите сили, младотурският комитет “Обединение и напредък” осъществява безкръвна революция, насочена срещу султанския абсолютизъм. Младотурците възстановяват Конституцията от 1876 г. и прокламират равенство на всички народи. По този начин младотурците парират необходимостта от чужда намеса във вътрешните работи на Османската империя и е сложен край на реформаторската акция от Мюрцщет (15).
Политиката на младотурците, стигаща до цинизъм, под прокламираната от тях свобода, равенство и братство, мотивира извършените невиждани дотогава зверства в Османската империя. Те залагат основите на политика на краен турски национал-шовинизъм с ислямско-фундаменталистки заряд.
Българите в Тракия и Македония много скоро, още през есента на 1908 г., разбират двуличието и коварството в политика на младотурците, които започват да разпалват религиозна нетърпимост, като въоръжават мюсюлманското население и го насочват към терористични акции над християнските жители.
През 1909 г. младотурските власти все повече прилагат т. нар. мухаджирска политика. Започват да заселват в Тракия и Македония мюсюлмани - ислямизирано население, което е предимно от Босна и Херцеговина (16). В доклад до София, Тодор Недков, български търговски агент в гр. Битоля, посочва, че на практика “турската безогледна държавна власт, от фалшивите конституционни свободи прави щит за нов политически гнет и национално поробване на подвластния ней български народ” (17).
Тази турска политика взема насока за физическо унищожаване на християнското население в европейските владения на Османската империя съобразно целите на крайния турски национализъм на младотурците. През юли 1913 г. при реокупацията на Източна Тракия, Турция извършва разорение на българския народ. “То дойде внезапно с голяма сила и като мълния от корен помете всичко що засегна” (18).
Всичко това е прелюдия към първия планиран геноцид на нашата епоха - унищожението на 1,5 милиона арменци по време на Първата световна война от османското правителство. Но арменците през войната не представляват заплаха за тила на Османската империя, за да се предприеме такава широкомащабна унищожителна операция срещу тях. То е логична последица от политиката на младотурците.
Колкото и да е логично това явление за политиката на младотурците, наложително е да се осветли неговото иницииране и движещите му сили. Тяхното разкриване ще спомогне първо за осмисляне на историческите процеси от началото на 20 в. Второ, вероятно е да постави пред изследователите нови въпроси, свързани с проявлението на тези тенденции през следващите десетилетия. Това е задължение преди всичко на днешните турски и арменски историци.
Но да се върнем към „нишката” на нашия разказ. Тя пронизва съжителството на отделните етнически и религиозни общности на Балканите. Затова е необходимо да се стремим да вникваме в политиката на държавите от района и към какво се стреми всяка една от тях. В случая ни интересува турската политика. Тази политика следва да се разглежда и оценява не само от гледна точка на миналото, но и от гледна точка на бъдещето. На цивилизованото бъдеще на българо-турските отношения може да се разчита само ако са отчетени уроците на историята и се преодолеят нейните рецидиви.
От 3 май до 15 септември 1919 г. в Цариград заседава в пет състава извънреден военен трибунал, назначен под натиска на великите сили и световната демократична общественост, и има за задача да установи истината за арменския геноцид. Интересни са признанията на идеолога на младотурците Зия Гьокалб, отразени в няколко съдебни протокола. “Именно наследството на османските турци е Турана, който ще наследят всички тюрки, а от това ще се облагодетелства османската държава, защото основите на тюркизма са в нашата страна, която по този начин ще се превърне в единна тюрска държава. Така тя ще стане силна, а от това следва, че всички тюрки ще приемат за свой език турския, което впрочем вече става в Азербайджан. Това са целите на Турана. Други народи ние не можем да приемем, защото за нас има само един етнически елемент и това е османският с цялото свое наследство. Туранизмът идва, за да обедини всички елементи и да ги превърне в една-единствена нация – турска нация...” (19).
Целите на Турана в турската политика не са изоставени и през следващите години. Те се преследват много по-гъвкаво при една все по-прецизна вътрешна и външна политика.
С Лозанския договор (24 юли 1923 г.) се слага край на войната между Турция и Гърция. Турция съумява не само да завладее отново чужди за Турция етнически територии в Тракия и Мала Азия, но и да заобиколи клаузите на Севърския договор (10 август 1920 г.) по отношение правото на автономия на кюрдите в Турция.
Идеята за автономия на кюрдите не е нито нова, нито тяхна. В Севърското споразумение е предвидено, че ”една година след спогодбата, ако кюрдското население се обърне към Съвета на Обществото на народите, ако докаже, че мнозинството от кюрдите иска да бъде самостоятелно от Турция, и ако Съветът приеме това, Турция ще бъде лишена от всякакво право в този район” (20). Създадена е дори комисия за определяне границите на бъдещия автономен Кюрдистан.
Турската дипломация, в усилията си да елиминира правото на автономия на кюрдите, прецизира дипломатическите си ходове съобразно политическите цели на турската политика. Те далеч надхвърлят въпроса за кюрдите.
През януари 1923 г., два месеца след ликвидиране на султаната и десет месеца преди обявяване на Турция за република, Гази Мустафа Кемал паша провежда в Измит среща с главните редактори на най-влиятелните истанбулски вестници. При откриване на срещата Кемал паша подчертава, че “разговорите ще останат засега поверителни”. По въпроса за кюрдите той подчертава - “категорично и дума не може да става за него от гледна точка на нашите на турците интереси. Защото както ви е известно, кюрдските елементи са разположени така в рамките на националните ни граници, че по много места са компактно групирани. Но загубвайки постепенно компактността си и враствайки се сред турското население, се е образувала една такава среда, че ако искаме да я очертаем в името на кюрдското национално общество, трябва да унищожим турското такова в Турция” (21).
СЛЕДВА
БЕЛЕЖКИ
13. Пак там, с. 54.
14. История на Османската империя, под редакцията на Робер Матран…, с.485.
15. По-подробно за Младотурската революция и политиката на младотурците вж. Влахов, Т. България и младотурската революция, - Годишник на Софийския университет /ГСУ/, т. LІХ, кн.3, 1966; Шпилькова, В. Младотурецкая революция 1908 – 1909 г. М. 1977; Петров, Т. Въоръжената борба на ВМРО в Македония и Одринско /1904-1912/ С., 1991.
16.Петров, Т. цит. съч. с.57.
17.Петров, Т. цит. съч. с. 53.
18. По-подробно вж. Милетич, Люб. Разорението на тракийските българи през 1913 година. С. 1918, преиздадена през 1991 г.
19. Йорданов, Й. В. Дума брой 96 от 25 април 1995 г.
20. Севърски договор /10 август 1920 г./ чл. 64.
21. Гочева, П. Мирът в Турция зависи единствено от турските власти, В: Международна конференция за Кюрдистан “Мирът е единствената алтернатива “ С. септември 1994 г.
