Сеячът на гафове, в какъвто се превърна от първия ден на своето президентстване Росен Плевнелиев, взе, че при посещението си в Америка, съзнателно или не, изпусна „духа от бутилката”. И то не кой да е, а напъханият на тясно и на тъмно с усилията на поколения родни „политици” дух на националния ни суверенитет. При това го направи с онази си глуповата усмивчица, с която винаги сякаш предварително проси извинение за безумията, които усърдно твори.
Отговаряйки на 19 май т.г. на въпрос на наш сънародник в Чикаго дали премиерът Борисов не ходи твърде често в руското посолство в София (?!), новоизлюпеният ни държавен глава взе, че се изтърва (така да се каже, политически). В стремежа си да защити своя патрон от каквито и да било съмнения за колаборация с Москва, той се върна четири десетилетия назад. И с патоса си на девствен политик заклейми Тодор Живков и още 167 членове на ЦК на БКП, че през 1973 г. са взели решение да превърнат България в 16-а република на СССР! Тази ария на клеветата веднага бе подета от чакащи в готовност баш „експерти по темата”.
Едва ли обаче президентът Плевенлиев, който даде сигналния изстрел, и другите, които се включиха в кампанията, си даваха сметка какъв бумеранг хвърлят в пространството. Защото те, волю или неволю, сториха точно това! С истеричния си вой как Тодор Живков и компания са искали да предадат държавната независимост на страната ни на „Съветите”, те всъщност подновиха един важен дебат, който така и не се състоя при влизането ни в Европейския съюз. А именно, защо и в името на какво България се лишава от значителна част от своя суверенитет?!
За съжаление, този така нужен ни разговор не се проведе и преди ратификацията на Лисабонския договор от Народното събрание, който отне още от държавната ни независимост.
Днес обаче, писъците на тези, които издигат фалцет до небесата за опитите за „национално предателство” през 1963 и 1973 г., поставят отново въпроса за задкулисния отказ от държавен суверенитет през 2007 и 2009 г. И тъй като влизането ни в ЕС е вече история, а договорът, по силата на който станахме членове, вече не действа, бих желал да се спра на клаузите на Лисабонския договор. Те, както сами ще се убедите, съдържат реални, а не мними доказателства за извършено предателство! Защото едно е да заиграваш с намерение за „сливане в перспектива” със Съветския съюз, а съвсем друго е да продаваш на части независимостта си на ЕС.
Но да дадем думата на фактите!
Към 1 декември 2009 г., когато влиза в сила, всички страни-членки на “Клуба на 27-те” са ратифицирали Лисабонския договор. България одобрява шеста по ред документа на 21 март 2008 г. чрез парламентарна процедура - Народното събрание гласува Закон за ратифициране на Лисабонския договор. Ратификацията на Лисабонския договор става без каквото и да е широко обсъждане у нас на ползите за България. Отхвърлено е и предложението на част от опозицията за провеждането на референдум, въпреки опасността с новите регламенти на Лисабонския договор и въвеждането на “по-широка европейска идентичност” да се загуби националната ни идентичност.
Нито при ратификацията, нито при подписването на Лисабонския договор страната ни поставя условия. Въпреки че с него се цели разширяването на механизмите за вътрешен контрол и (особено след източното разширение на съюза през 2004 и 2007 г.) намаляването на възможностите за право на вето на отделните държави-членки, за да може съюзът “да остане работоспособен”, а от друга страна, се цели и засилване на правата на Европейския парламент. Тоест, с Лисабонския договор са направени нови стъпки към ограничаването на суверенитета на страните-членки.
България губи едно от основните си права като пълноправна държава-членка на ЕС – да има равен глас с всяка една от другите членки при гласуване. След 1 декември 2009 г. изключително важна става ролята на институциите и новата легитимация при взимане на решения. За да се вземе дадено решение, то трябва да има подкрепата на 55 % от страните-членки на ЕС и 65 % от населението на ЕС. Вече има двойна легитимация на решенията! Което на практика води до това, че големите страни в съюза като Германия, Франция, Великобритания и други получават решаващ глас при определяне на политиката му. Но търсеният с Лисабонския договор краен резултат е да се създаде свръхдържава, в която отделните страни да загубят суверенитета си! И това не се крие от значителен брой от евродепутатите (в т.ч. и български).
Освен с отнемането на суверенитета на държавите-членки на ЕС изграждането на новата свръхдържава се извършва и със създаването на поста председател на Европейския съвет (известен като “Съвета”). За първи председател на “Съвета” с мандат от две години и половина е избран Херман ван Ромпой. Целта на създаването на този пост е както да се придаде “лице” на ЕС, така и да се елиминира възможността да се вкарват в европейския дневен ред “национални интереси”, въпреки че формално шестмесечното председателство на съюза на ротационен принцип от държава-членка се запазва. Така е отнета поредната реална възможност всяка една от 27-те страни, в т.ч. и България, да влияе при формиране на “висшата” европейска политика.
С влизането в сила на Лисабонския договор се въвежда и поста „външен министър на ЕС“ (постът се нарича Върховен представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност), който се назначава от “Съвета” и е същевременно председател на Съвета на министрите на външните работи и зам.-председател на Европейската комисия (ЕК). Към него се създава Европейска дипломатическа служба, с което започва откритото изземване на един от най-важните атрибути на суверенитета на държавите-членки – правото им на самостоятелна външна политика. Оттук нататък все повече за това каква ще бъде политиката например на София, Будапеща или Варшава ще имат думата евробюрократите или по-точно – тези, дърпащи конците им! Чудно ли е тогава, че Николайчо Младенов ни нарежда във все по-предните редици, когато трябва да се свали от власт някой „диктатор”? Последно се заканваме люто на Башар ел Асад...
Разбира се, за да бъде новата свръхдържава съвсем истинска, с Лисабонския договор бе предоставена и юридическа правосубектност на Европейския съюз (преди Лисабон само Европейската общност разполагаше с такава). И ако все пак някой от европериферията случайно не е разбрал какви са правомощията на Европейския съюз, формулиран е каталог, който дефинира компетенциите му. Дори (о, чудеса!) има и регулиране на “доброволното” напускане на съюза от държава-членка на ЕС. Сякаш някой ерудит, създател на договора, е предвидил какво ще стане в Гърция!
И понеже и Лисабонският договор като всяко човешко творение не е съвършен, се наложи и той неотдавна да бъде доизкусурен с “Фискалния пакт”. Пряката последица от този ремонт е, че утре-вдруги ден Германия ще има огромен глас за това как държавите да си водят данъчната политика и как да си разпределят бюджета. Въпреки съпротивата на Франция и Великобритания. Но за отнемането на финансовия ни суверенитет, на правото ни на вето при взимане на решения, самостоятелността на външната ни политика и т.н. властниците ни си мълчат. За да прикрият обаче срамния си отказ от суверенитета ни, те търсят нелепи “извинения” в историята, неосъзнавайки, че на клеймото за продажност е написано не “Москва”, а “Лисабон”.