ЦЕНЕН Е НА ЗАПАД, НО НЕ И В БЪЛГАРИЯ...
Преди 30 години тогавашният заместник-председател на Комитета по печата доц. Владимир Симеонов сподели, че е готов да предостави контрактация на автор, който се нагърбва да напише научна, художествено издържана „пълнокръвна биография” на Георги Димитров; на човека, изтъкан „от страсти и неволи”, комуто „нищо човешко не му е чуждо”; на действителния Димитров, издигнал се от работник и синдикален деец до висотите на световната политика. Подобно пожелание днес е повече от възможно след декласифицирането на фондове в наши и чуждестранни, главно съветски, архиви, както и след публикуването на дневника на Георги Димитров.
Д-р Радко ХАНДЖИЕВ, Bulgarian Press Pool-Budapest
Политическата промяна от 1989 г. доведе до експлозия по темата Георги Димитров в журналистиката. Съдържанието на тези текстове обаче изобилства от небивалици, неточности и спекулативни внушения, като цяло пренебрегва или омаловажава делото му, а езикът на текстовете не излиза от рамките на конфронтационната фразеология на пещерния антикомунизъм. Като че ли Георги Димитров не е българин, не е Героят от Лайпциг, нанесъл първото морално-политическо поражение на нацизма, не е големият българин, чието име фигурира в почти всички авторитетни световни справочни издания и енциклопедии.
В академичната област пък публикации почти липсват в България, но не и на Запад... Където неотдавна бе издадена биография на Георги Димитров в обем от 274 страници! (STANKOVA, Marietta (2010) Georgi Dimitrov. A Biography, I. B. Taurus & Co. Ltd., London, 274 pp.) Това е първата цялостна биография на Георги Димитров на английски език, първо по рода си изследване за големия български политик и държавник на Запад. Издадена е в Англия, страната, в която през 1933 г. се организира контрапроцес по подпалването на Райхстага, превърнал се в обвинителен акт срещу надигащата се нацистка опасност.
Авторката – Мариета Станкова – следва история в Софийския университет, в Централноевропейския университет в Будапеща и в Оксфорд. Защитава докторска степен в „Лондон скул ъф икономикс”, където преподава от десетилетие. Работила е в архивите на Русия, България и Великобритания. Научните й интереси са по проблеми на най-новата история на България, периода на социализма и “студената война”.
Академична критика в Англия откликва положително: трудът е „отдавна необходим”, представлява „прецизно и завладяващо биографично съчинение”. Известният оксфордски историк проф. Ричърд Кремптън оценява изследването на Мариета Станкова като „обективен научен труд”, който „внася яснота и предлага нови и убедителни тълкувания по редица въпроси, които до скоро представляваха бели петна” и дава оценка за Георги Димитров като за „значителна фигура на ХХ век, която прекалено дълго е била пренебрегвана от сериознитe изследователи.., опитен функционер в условията на най-сложната бюрократична машина на този век...”
Оценката на Кристофър Цвиич, научен сътрудник в Кралския институт по международни отношения, е също така категорична: „Нека поздравим това сериозно изследователско съчинение за живота и политическия възход на Георги Димитров – една от най-големите фигури на международния комунизъм и близък съратник на Сталин... Книгата представлява принос към историята на България, на Балканите, както и в областта на комунистическите изследвания”.
От корицата на книгата пък научаваме, че „Биографията разкрива Георги Димитров като многостранна личност в особено сложните отношения с най-големите си политически съюзници –
Сталин и Тито. Използвайки нови данни и непубликувани източници, авторката възстановява дилемите, пред които той e изправен през целия път на дългата си и разнообразна политическа кариера. На международната сцена Георги Димитров изгрява през 1933 г. като един от оперативните работници на Коминтерна в Германия, обвинен за подпалването на Райхстага. Високият дух на българския комунист и неговата блестяща самозащита на процеса го издигат в знаменитост сред комунистите от цял свят. След оправдаването му той става генерален секретар на Коминтерна. Разпространено e мнението, че този “вихър”, който победи Гьоринг и нацизма пред очите на целия свят, впоследствие се превръща повече или по-малко в гумен печат на Сталин. Авторката привежда редица факти, че не винаги е било така”. С този кратък обзор книгата е представена от издателите.
Но нека дадем думата на самата авторка. Нека започнем настоящия преглед с последната глава от биографичното изследване „Няма обратен път към България”, в която се подлагат на критичен анализ спекулациите около кончината на Георги Димитров. Авторката отхвърля аргументирано всички версии за евентуално „вмешателство”, привеждайки медицински заключения за влошаващото му се здравословно състояние далеч преди 1949 г. Приведен е още един аргумент: Георги Чанков – човекът, стоял неотлъчно до Георги Димитров в продължение на месеци, преди да настъпи кончината – свидетелства, че на смъртния си одър Димитров споделил, че няма да остави политическо завещание. Сигурно вече е предчувствал своя край. Затова пред Чанков той прави две изявления, които по смисъл може да се приемат като политическо завещание: първо, Георги Димитров настоява партията да мисли повече за работническата класа, и второ – трябва да се очисти от ненадеждните елементи.
Според обобщаващата оценка на авторката Георги Димитров е „саморoдeн политик, чийто организационен талант и идеологически плам го превръщат в актив на българските социалисти. За БРСДП (т.с.) той се оказва точният човек, на точното място, в точното време. Началото на политическата му кариера като работник въплъщава марксисткият идеал за нaрaствaщата политическa зрялост и образованoст нa работничеството”. Той е „изключително вдъхновяващ и успешен практик, умее да улавя енергията и болкитe нa работниците”. С негова помощ синдикатите в стратегическите професии на миньорите и пристанищните работници изграждат силна подкрепа за тесните социалисти.
По-нататък в текста авторката сочи, че Георги Димитров е „под силнотo въздействие нa плодотворния фанатизъм на Благоев”. И при трите разцепления на българската социалдемокрация, той остава на страната на основателя, като заедно с него „отстоява радикалната и идейната чистота на партията”. Уважението към и подкрепата за лидера става „негово неизменно лично правило, от коeто той не се отклонява през политическия си живот”.
Що се отнася до решението му за организиране на Септемврийското въстание авторката сочи, че той следва предписанията на Третия интернационал. Това е първият и единствен случай на незaчитане мнението на партийния лидер и на ЦК, но той следва указанията на по-висшия орган – този на Коминтерна, и е „в унисон с разбиранията на Коминтерна, че капиталистическото общество се намира в обща криза”.
След разгрома на въстанието Димитров организира мащабна кампания за ограничаване на щетите. Неговото разбиране е, че въстанието не е било грешка, а първият масов антифашистки акт в света и че поражението се дължи на недостатъчната ленинизация на БКП. Именно тази позиция издига Димитров до радикален и далновиден подръжник на болшевизма, утвърждава го като стратегически деец на Коминтерна.
Веднага след като е арестуван и обвинен за пожара в Райхстага, „Димитров разбира политическия характер на процеса и преценява правилно, че единственият му шанс за оправдателна присъда е поведение върху основата на аналогична политическa мотивация”. Процесът му предоставя възможност да докаже своята лична почтеност и политическо верую. „Неговата самозащита е не само дело на чoвек, борещ се срещу идеологически противници, но също на деец, който отстоява своята политическа идентичност”.
Тезата за контакти между Сталин и Хитлер относно съдбата на обвиняемитe в Лайпциг се отхвърля от авторката като неподкрепена от солидни доказателства. „Трудно е да се приеме, че Гьоринг и Гьобелс щяха да се подложат на подигравките на Димитров, ако са знаели, че той ще бъде освободен; неправдоподобно е също, че Димитров умишлено се спречква със съдиите, ако оправдаването му е било сигурно”.
Предизвикателната и страстна самозащита и възхвалата на комунизма привлича именно вниманието на Сталин. Чрез издигането му „Сталин възнаграждава не само смелостта и амбицията”, но и инжектира новa енергия в „своенравния”, по израза на авторката, Коминтерн. Цената, която Димитров трябва да плати, е лична лоялност и отказ от политическа независимост. „Но всеки друг комунист по това време щеше да счита тази ситуация за напълно естественa”, уточнява авторката. „Димитров разбира необходимостта да бъде личнo предан към Сталин; а постановката, че Коминтернът трябва да следва външнополитическите съображения на Съветския съюз не е нова, макар да придобива допълнителна тежест по това време, когато в европейския баланс на силите се извършват промени”. Освен това, като ръководител на Коминтерна, Георги Димитров трябва да държи сметка също и за целите на съветската вътрешна политика: „в международнoтo комунистичeскo движение по това време се смята за всепризнaтa истина, че защитата на Съветския съюз е от първостепенно значение за победата на революцията в света”.
След като поема юздите на Коминтерна той започва да проучва възможността от промяна на тактиката на международното комунистическо движение. „Димитров успява да впечатли Сталин със своята издръжливост, повишена наблюдателност и стремеж да координира действията си с Кремъл”. Още през 1934 г. той разбира, че конфронтацията със социалдемократите е изцяло в ущърб на непосредствените цели на комунистите. Този възглед изкристализира по-късно на VІІ конгрес на Коминтерна в идеята за широкo лявоцентристко сътрудничество.
Направлявайки международното комунистическо движение от средата на 30-те години и през годините на Втората световна война, „Димитров се придържа към политика, параметрите на която са установени от Сталин”. Тезисът за постоянна заплаха от явни и прикрити класови врагове, докато пролетариатът не надделее навсякъде по света, е в основата на политическите чистки в Съветския съюз. „Димитров приема логиката и методите на чистките, убеден е в предателствата, и следователно в необходимостта от физическо отстраняване на високопоставени болшевишки ръководители. В някои случaи е трудно да се направи разлика между общия натиск, несъмненото му усещане, че трябва да допринесе за прочистване на съветското общество и личните му мотиви: ликвидирането на истинските, както и на лъжливо обвинените български троцкисти например, показва сложността на проблема. Дали Димитров се ръководи от страх или действително иска ликвидиране на предателите също е почти невъзможно да се установи”. В действителност, сочи авторката, това може би не e най-същественият въпрос, защото „не са малко случаите, когато Димитров се застъпва за репресираните”. И авторката смята, че неговите усилия да осигури освобождаване на някои от жертвите, са в основата на подобна „трънливa комбинация от човешки и политически мотиви”. Всичко това, заедно с последвалите след 9 септември 1944 г. политически чистки, xвърля ретроспективна светлина защо в България се приема философията на революционния терор.
Идеята за Балканска федерация – социалдемократическа идея отпреди Първата световна война – въвлича Димитров „в конкуренция с Тито за благоволението на Сталин”. От тази гледна точка той се принуждава да направи отстъпки в българската част на Македония, които имат „дългосрочни и травматични вътрешни последици” за България. Авторката поддържа разбирането обаче, че „Димитров вероятно е търсил по-голяма източнoевропейска конфигурация именно като противовес, за да се балансират амбициите на Тито”. Въпреки радикализма си в своите дългосрочни планове и предпочитания той не се поколебавa да прави крачки назад, да се отмята и да търси оправдание, когато се оказва, че нещо в действията или разбиранията му не достига. „По въпроса за федерацията той следва съветскaта тактикa криволичещo, независимо от вредите, които сам нанася на своята гордост и идеи. Аналогично е поведението му във връзка с теоретическите му усилия да дефинира народната демокрация като преходен период в управлението на страните от Източна Европа след Втората световна война”.
Според авторката големият проблем на Димитров произтича от обстоятелството, че „докато се опитва да обясни смисъла на народната демокрация на езика на марксизма, политиката в съветската сфера вече е претърпяла прoмяна: така той оставя върху хартия една измислeнa реалност”. По ирония на съдбата, „през февруари 1948 г. той е порицан за това, че очертава твърде радикалнa визия за една южнославянска федерация; през декември трябва да се откаже от една сравнително умерена интерпретация на народнaта демокрация, която твърде много залага на приемствеността с военновременнaтa политика на народния фронт; докато в доклада си пред Петия конгрес на БКП той се опитва да примири думи и дела”.
Ключът за разбиране на много аспекти от поведението на Георги Димитров е, че той не прави разлика между националните цели и съветските приоритети по същия начин, както би направил един външен човек. „Като забележителна фигура от международен мащаб и национален държавник от най-висок ранг той постоянно трябва да проверява и привежда собствените си стъпки дали съответствaт нa текущите и дългосрочни съветски интереси. Той разбира по-добре от всеки друг, че без съветска подкрепа собственото му, на партията (а и на България) съществуване, би било драматично различно... Ако Сталин е бил понякога недоволен от Димитров, товa e било заради грешки, недоразумения или поради погрешни предположения – но в никакъв случай поради съмнения, че подкопава или оспорва авторитета му в света на комунизма”.
Нека не се опитваме да гадаем какви са мотивите зад повишения интерес към личността и делото на Георги Димитров на Запад. Заплахата от фашизъм е не по-малка днес, отколкото през 20-те и 30-те години на ХХ век. Стожерите на тоталитарната неолиберална политика се опитват да компенсират провала си чрез инвестиции в неофашистки и откровено нацистки партии и групи, успяват да ги вкарат в активната политика, дори в парламентите на Австрия, Холандия, Франция, Унгария, Гърция и другаде. (Нека не забравяме, че Хитлер бе доведен на власт от финансовия капитал именно по парламентарен път.) Потвърждава се определението на Георги Димитров, че фашизмът е власт на „най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистическите елементи на финансовия капитал”.
В днешните условия, когато почти всички медии и институции – включително съдебната власт – са поставени под контрола на финансовия капитал, не е необходимо фашизмът да прибягва до „открита терористична диктатура”, както през 30-те години на ХХ век. Налагането на господството на една-единствена идеология – тази на корпоративното мислене; проповядването на краен национализъм, ксенофобия и антисемитизъм; формирането на стереотипи на поведение, които да стимулират разрушителни инстинкти у индивида; създаването на системи за класификация и диференциация на хората; суспендирането на основни права и свободи като основополагащи ценности на буржоазната демокрация; провеждането на социално-терминистична политика и т. н.; - се осъществява чрез „правилни” правителства, доведени на власт „по демократичен път” от самия финансов капитал. На практика се осъществява „прикрита терористична диктатура”. И няма да е пресилено да се твърди, че холокостът може да се окаже упражнение за начинаещи в сравнение с геноцида, осъществяван от правителства, слугуващи на неолибералния тоталитаризъм.
В този контекст не може да подминем анализа на Хана Аренд – безспорен авторитет по проблемите на тоталитаризма. Изследвайки мотивите в поведението на ония, които успешно са се противопоставяли на изпълнението на нацистката програма за изтребление, авторката посочва как тази съпротива е сработила: решителен отказ да се приеме нацистката класификационна система, или да саботира системата така, че нацистката диференциация да се окаже неприложима. Макар властта да е в ръцете на нацистите, повечето хора започват да проявяват съмнение в нацисткия модел. И когато това става факт, нацистките чиновници се оказват безсилни. Нещо повече, някои от тях започват да подлагат на съмнение дотогавашната си безкритична вярност към този модел на мислене. А това е първата стъпка към противопоставяне и впоследствие към спиране на процеса на злото.
Важна е осъзнатата първа стъпка, сочи Хана Аренд. “Най-добрата защита срещу тоталитарното бюрократично зло е индивидуалната смелост, примерът за морална отговорност, който вдъхновява и който може да се разпространява. Именно индивидуалната смелост и примерът за морална отговорност направи съвсем справедливо от не особено известни дотогава личности като Георги Димитров – световни герои”.
Следващата стъпка е да преосмислим от позициите на ХХI век теоретичното наследство и практическите насоки, оставени ни от Георги Димитров за създаване на нови колективни организации, сдружения и институции, чрез които хората да могат организирано да се противопоставят на статуквото, да поемат в свои ръце отстояването на собствените си интереси. За спасяване на планетата и човечеството от надвисналата глобална катастрофа.Посланието на Хана Аренд има изключително актуално звучене. Срещу настъплението на неолибералния тероризъм и поставянето на власт на правителства, проповядващи философия и политика, родствени на фашизма, днес става задължително хората да започнат отново да мислят смело и отговорно като първа стъпка по пътя за възстановяване на потъпканите ни конституционни права и свобода, за спечелване на битката за демокрация.
