Както изтъкнах, в Чикаго пред българската общност президентът Росен Плевнелиев говори за състоял се пленум на ЦК на БКП от 70-те години, но всъщност заседанието на ЦК на БКП протича на 4 декември 1963 г. На този пленум наистина става въпрос за процеси на интегриране между България и СССР, но което е не по-малко важно: решение по обсъжданата тема не се взема. А тази тема в доклада е озаглавена: “Въпросът за по-нататъшно най-тясно сближение и в перспектива за сливане на Народна република България със Съветския съюз”.
В началото и аз останах с впечатление, че Тодор Живков говори пред пленума за „сливане”, макар и в бъдеще, на България със Съветския съюз. Но след като се запознах специално със стенограмата на пленума от 4 декември 1963 г., разбрах, че под „сливане” Т. Живков подразбира федерация или конфедерация първо между България и СССР, после между всички социалистически държави в Европа. За старт на „сливането” той приема съвместното икономическо сътрудничество в границите на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ). Наред с това българският лидер отлага уреждането на дискутирания въпрос „в перспектива”. Нито за момент Тодор Живков в своя доклад не споменава за „сливане” между България и СССР. Докладчикът няма никакво намерение да „подарява” национална независимост и национален суверенитет. И това той достатъчно ясно го аргументира.
Що се отнася до използвания термин “сливане”, според мен той попада в обращение заради буквалния превод на чуждицата “интеграция”, а тя на български има различни нюансирания - свързване, сближаване, коопериране, обединяване, съюзяване, сливане. В Речника на чуждите думи (София, “Наука и изкуство”, 1964 г.) се представят две значения на “интеграция”: 1. Обединяване в едно цяло на определени части или елементи. 2. Сливане на съставни части на една дума така, че тя да прави впечатление, че е непроизводна”.
Още тук ще уточня: на въпросния пленум се дискутира почти изключително икономическият аспект на интеграцията, и то в интерес на България. Във връзка с политическия аспект ударение се поставя (“в перспектива”), както казах, върху категориите “федерация” и “конфедерация”. Тодор Живков въобще не предлага реализиране на “съюз”, в каквато форма съществува тогава СССР, а държи на междудържавно коопериране, при което се запазват в голяма степен основните качества на националния суверенитет. Ще поясня отново. В доклада „сливане” се възприема от Живков като синоним на бъдещо формиране на федерация или конфедерация, в началото между България и СССР, а след това между всички страни на социалистическата общност в Европа.
В същия Речник “федерация” се определя с две значения: “1. Държава, образувана от обединяването на отделни самостоятелни държави, като всяка запазва в известно отношение своята самостоятелност. 2. Съюз, който се състои от отделни общества или организации.” В нашата ситуация би трябвало да се приеме като актуална формулировката № 1. Но Т. Живков допуска и формиране на “конфедерация” като междудържавно обединяване, което регламентира по-значимо съхраняване на националния суверенитет. Второто значение на термина “конфедерация” в Речника потвърждава, че става дума за този вид интерпретиране: “2. Обединение на няколко държави, които запазват независимостта си, но имат някои учреждения, общи (външна политика, войска, финанси и др.)”. Няма да откриете и ред в доклада на Тодор Живков, където да се отбелязва, че Народна република България ще се “присъедини” към СССР, че ще стане негова шестнайста република. Но кой знае защо, и “академичната среда”, и красноречивите антикомунисти, и президентът Плевнелиев не искат да прочетат непредубедено стенограмата на пленума.
Ако решим да направим паралел със съвременното положение на България, ще трябва да признаем, че не тогава, а сега тя за първи път след Освобождението от турско робство е “съюзна държава”, член на общоевропейско обединение - Европейски съюз. Понастоящем ЕС все още остава верен на концепцията на генерал Де Гол за общоевропейски съюз като най-тясно сътрудничество на независими държави. Лисабонският договор обаче, при неговото осъществяване, предвижда страните членки да се откажат по-определено от специфики на своя национален суверенитет, в сравнение с днешния профил и функциониране на ЕС.
Смисълът и логиката на пленума от 4 декември, 1963 г. би трябвало да бъдат оценени и в контекста на тогавашната вътрешна и международна обстановка, на ситуацията в Европа след Втората световна война, на развенчаването на Сталин и сталинизма, на социалистическото строителство и опитите за демократизиране на обществения и културен живот. Реално Тодор Живков през онзи период още води битки за своето утвърждаване в държавната власт и в партията. Симптомите на изграждане на култ към личността му ще бъдат регистрирани по-сетне, през втората половина на 60-те години, като през следващото десетилетие се открояват по-ясни знаци и на едноличното му управление. Неслучайно в началото на 60-те години у нас се реализира процес на относително демократизиране на културния живот, на повишен интерес към националните ценности и суверенния свят на художника. Тогава се раждат велики творби на българското изкуство и литература, засилват се критицизмът и социалното диагнозиране в художествената област, дава се приоритет на социалната тематика и правдивото вглеждане в проблемите на отделната личност, поставена пред нравствен избор, между “вяра” и “виновност”.
И така
истината за този пленум може да се установи
след прочита на обширния доклад на Тодор Живков. Доклад, в чийто фокус се поставят икономически проблеми, които отразяват трудностите и успехите в строителството на социализма. Тодор Живков не крие от участниците в пленума, че България се намира в тежка икономическа ситуация. Според него страната ни е постигнала определен етап от развитието си, след което изпада в своеобразна криза откъм финанси, стопански ресурси, суровини за промишлеността. Според Живков България няма да успее да се придвижи напред без икономическата помощ на СССР, но и без такова преструктуриране на Съвета за икономическа взаимопомощ, което да позволи на държавата ни да постигне по-справедлив баланс на търговията си със социалистическите страни, нова, изгодна за нас промяна в международните цени, предоставяне на перспективни отрасли, в съгласие в международното разпределение на труда в социалистическия лагер.
Тодор Живков недвусмислено декларира, че ако СССР се откаже да ни помага, България ще бъде осъдена да тъпче на едно място; да остане без заеми за развитие на промишлеността и земеделието. Че са ни нужни като “слънцето и въздуха” суровини, получавани от Съветския съюз, че „привилегировано” положение на България в СИВ не може да се постигне без благосклонно отношение на съветското ръководство.
В телевизионно предаване на Маргарита Димитрова – Михнева по Канал 3 журналистът Христо Христов, един от най-крайните критици на Живков, ни информира, че на прага на 60-те години Живков е бил изправен пред истинска криза в страната. Поради това той заложил и златния резерв в съветски банки, което журналистът квалифицира като “предателство”. Заинтересувах се и доколкото ми е възможно, получих данни, които подкрепят констатацията на Хр. Христов за задълбочаваща се икономическа и финансова криза през онова време. Колкото до златния резерв, той действително е бил заложен в съветски банки, тъй като българската държава преди това е теглила заеми от СССР, за да покрива задължения по репарации, изплащани на Югославия и Гърция. Те са ни били наложени като на държава, присъединила се към оста Берлин-Рим-Токио през Втората световна война.
Според официални сведения България през следващите години изплаща своя дълг към СССР и успява да върне златния си запас. Хр. Христов спестява един детайл. След Втората световна война новата отечественофронтовска власт намира държавната хазна празна, златото от Държавния резерв е откраднато от германците. Така че заложеното злато в началото на 60-те е придобито след 1944 г. от външна търговия и местен добив. Съществува версия, че златният резерв въобще не е излизал от Народната банка, като се е водила само кореспонденция между банкерите на двете страни.
Така или иначе, оказва се, че Тодор Живков, притиснат от кризата, е бил принуден да търси спасителен изход. Такъв му се предоставя не толкова чрез демонстриране на най-предани чувства към Москва, чрез замисъла на партийния пленум да се представи като най-верен съюзник на СССР в социалистическия европейски лагер. Дори и от графиката на доклада се вижда, че на “сливането” в “перспектива” Т. Живков отделя скромно място, докато разработката на икономическата проблематика е алфа и омега на споделеното от него. Да, той набляга върху “обединяването” и “най-тясното сближаване” още в първите пасажи на доклада, но закономерно ги пречупва през необходимостта от “най-тясно свързване на нашата икономика с икономиката на Съветския съюз”. Същевременно твърди, че “най-тясното сближение и сливане” е процес, който “ще се осъществява на етапи”, че “не стои като наша непосредствена задача”.
При набелязването най-важната непосредствена задача, Тодор Живков разкрива целите, които си е поставил като политик прагматик. Той отново настоява: “Първата и най-важна непосредствена задача е да се постигне най-тясно свързване на нашата икономика с икономиката на съветската страна”.
Понеже критиците на Т. Живков пишат най-вече за наличието на икономическа криза в началото на 60-те, а това създава впечатление за застой и стагнация в държавата, налага се да използвам посочените в доклада примери за успехи в социалистическото строителство, за да се проумее върху каква база лидерът на държавата и партията очертава прехода на България към следващия етап на нейното развитие. Известно е, че след 1944 г. държавното ръководство поставя ударение върху развитието на тежката промишленост в ущърб на леката, което впоследствие се заплаща с дисбаланси върху кооперирането на селото, и то белязано от позитиви и негативи. Редица от промените през това време се извършват за сметка на жизненото равнище, което започва да се подобрява в края на 60-те и 70-те години. Това обаче не разколебава основното твърдение в доклада, че новият етап ще представлява качествени натрупвания върху реални икономически постижения.
Може би ще злоупотребя с търпението на читателя, но няма как да се очертае диалектиката на доклада без запознаване с отчета на Живков за икономическия растеж.
Какви икономически факти сочи Т. Живков?
В сравнение с 1939 г. съотношението между промишлената продукция и земеделието от 1 към 3, през 1962 г. се променя на 3 към 1. Промишлената продукция през 1962 г. надвишава предвоенното производство 15 пъти. “В резултат на провеждания курс на преимуществено развитие на тежката промишленост – казва докладчикът – съотношението между производството на средства за производство и на предмети за потребление се измени от 22.6 към 77.4 в полза на група “Б” през 1939 г., на 50.7 към 49.3 в полза на група “А” и то при едновременното увеличение на производството на група “Б” повече от 10 пъти.”
Живков изброява най-мощните промишлени предприятия, построени след 1944 г. На първо място металургичният завод “Ленин”, Химкомбинатът в Димитровград, содовият завод “Карл Маркс”, заводи за цимент и др. Сочи “стълбовете на материално-техническата база не само на социалистическото общество” – енергийния комплекс “Марица-изток”, металургичният комбинат “Кремиковци”, Нефтопреработвателният завод край Бургас, Химкомбинатът в Стара Загора и др. Докладчикът съобщава и други данни за подем в икономиката. Предвидено е производството на електроенергия и топлоенергия да стане 27 пъти по-голямо от 1939 г. На каменни въглища – да надвиши 22 милиона тона в сравнение с 2 милиона тона през 1939 г. Едва след 9 септември 1944 г., изрича Живков, у нас се развиват черната и цветната металургия, машиностроенето. България вече удовлетворява потребностите си от цветни метали, произвежда нужни й черни метали, което открива възможност за развитие на машиностроенето, произвеждането на акумулатори за автомобили и пр.
В селското стопанство също се забелязват сериозни промени, които “издигат подуктивността и рентабилността на земеделието”: “през 1962 г., изтъква Живков, са произведени над 520 хиляди тона месо (живо тегло), срещу по-малко от 320 хил. т през 1939 г.; близо 1 милиард и 100 милиона литра мляко срещу около 670 милиона литра през 1939 г. Производството на царевица от 922 хиляди тона през 1939 г. нарасна на 1 милион и 600 хиляди тона; производството на пшеница нарасна от 1 милион и 800 хиляди тона на близо 2 милиона и 100 хиляди тона.”
“По-благоприятната конюнктура и общият подем на нашата икономика” стимулират положителното развитие на външната търговия. Освен това националният доход нараства до внушителни размери – увеличава се три пъти в сравнение с 1939 г., като фонд потребление за десет години – между 1952 и 1962 г., нараства два пъти, реалните доходи на трудовите хора се удвояват.
Така че кризата, за която споменавам, не бива да се трактува като традиционно изоставане на икономическите показатели. Тя се изявява всъщност като невъзможност България да направи скок от екстензивна към интензивна икономика, да реши други важни проблеми на стопанското си развитие поради липса на суровини и средства, да постигне ново равнище на връзките със СССР. Все още, отбелязва докладчикът, страната изпитва трудности в областта на електроенергията, на производството на зърнени култури, на животински продукти, трудности има в снабдяването на населението.
България след създаването на мощната индустриална база, главно по линия на тежката промишленост, през следващите две десетилетия е нужно да извърши прелом: тя трябва да стъпи на ново технологично ниво, да усъвършенства производствените мощности, да въведе серийното производство, да се насочи към нови отрасли на икономиката, които са много по-производителни. Накратко – нашата страна трябва да се модернизира!
“През следващите две десетилетия – изтъква Живков – (България трябва да се реализира – б.м.) като високоразвита индустриална и селскостопанска страна, за да навлезем в ерата на комунистическото строителство”.
Използваната фраза “комунистическо строителство” струва ми се е отклик на казаното от Н. Хрушчов, че СССР в 80-те години ще живее в комунизма. Още тогава на зрелите представители на комунистическото движение е ясно, че думите на съветския лидер са пожелание, бомбастично обещание, а не реална, научно мотивирана прогноза. Сигурно и Живков със здравото си селско чувство не се е лъгал относно бъдещето на СССР след 20 години. Но той се възползва от новите “идеи” на Никита Хрушчов, за да представи пред пленума на ЦК на БКП сериозна програма за ускорено икономическо развитие на България. Според приети тогава директиви, през 1980 г. българската промишлена продукция се предвижда да бъде увеличена 6 и половина – 7 пъти в сравнение с 1960 г.; общият обем на селскостопанската продукция да нарасне два и половина пъти; машиностроенето, според предвижданията в директивата - 16-17 пъти; химическата промишленост – 25 пъти; производството на електроенергия да бъде 50-55 милиарда киловатчаса; националният доход да порасне 4 и половина – 5 пъти.
Нямам данни доколко е изпълнена директивата. Възможно е редица показатели да са останали неизпълнени, защото животът налага собствените си закони. Но не след много ще приведа факти за равнището на икономическото развитие на страната в края на 80-те години. А те показват, че в течение на последните три десетилетия след 1963 г., в България се реализира проектираната модернизация, която повлиява и върху жизнения статус на българина.
Мисълта, която Живков иска най-вече да внуши пред участниците в пленума, е, че както прогресът на България в икономиката от 1944 г. до 1963 г. е постиган благодарение на помощта, получавана от СССР, така и след това този напредък ще бъде активно подпомаган и стимулиран от съветската държава. Като част от социалистическия лагер и член на СИВ, България – подчертава Живков - не може да реши целите и задачите на националното си развитие без най-тясна обвързаност със Съветския съюз, без помощта, която получава оттам. Подръжката на руснаците е нужна и за отвоюване на по-благоприятни позиции на нашата страна в СИВ.
На новия етап интеграцията на
родната икономика
с икономиката на СССР е предусловие за растежа и модернизацията на промишлеността и земеделието, за приближаване на отечеството ни до най-развитите социалистически държави (няма как Живков да не е имал предвид и индустриалното равнище на някои от европейските капиталистически страни). Така че СССР за Живков означава осигуряване на суровини, модернизация на промишлеността и селското стопанство, гарантиране на необятен пазар за българските стоки, постигане на изгодни за нас цени в търговията с руснаците. Ето защо той определя този комплекс от предначертани цели за “задача номер едно”:
“Сега, когато започваме работа за практическото изпълнение на задачите, поставени в директивите, ние непосредствено опираме до решаването на проблемите за взаимното сътрудничество между социалистическите страни, особено на тези от СИВ, за специализацията и кооперирането на тяхното производство, за единното планиране и пр. Абсурдно е да се мисли за бързо развитие на нашето машиностроене, енергетика, химия, селско стопанство, ако предварително не решим въпросите на пазара на тази продукция, за суровинните й източници, за тяхната рентабилност в рамките на социалистическата общност и т.н.”
Политбюро, според заявлението на Живков, трябва да съдейства “за по-нататъшното коопериране и сближаване на социалистическите страни в СИВ, за разгръщане на всестранно сътрудничество с тях.” Тук се подразбира, че Живков пледира за “всестранно сътрудничество” както със Съветския съюз, така и с всички социалистически страни. Макар акцентът да се поставя върху интеграционните процеси между икономиките на България и СССР.
Тодор Живков пледира да се засили ролята на СИВ, понеже “само в рамките на по-голяма икономическа общност може да се осигури крупно серийно производство, което да стои на сегашното световно научно-техническо равнище; да се създадат най-благоприятни условия за социалистическата индустриализация на всяка страна и в последна сметка да се спечели икономическото съревнование с капиталистическата система.”
При съвременните обстоятелства на разгром на социалистическата система в Европа на не малко хора може да се сторят нереалистични очакванията на Живков, че социализмът може да спечели икономическото съревнование с капитализма. Но през 60-те години социализмът, въпреки грешките и догматичните постановки, все още е с шансове за пълноценно участие в икономическите процеси на модерния свят. Шансове, които бяха пропуснати и пропилени от политиката на стагнацията и застоя, от номенклатурния слой, който оформяше с бързи темпове новите си социални интереси.
Безпокойството на Живков за СИВ е, че не успява да осъществи коопериране на социалистическите икономики и тяхното модернизиране, че не реализира развити структури, съгласно тогавашния начин на диалогизиране, представлява критика към социалистическата общност, че изостава от “сегашното научно-техническо равнище” (а то няма как да не се съпоставя с икономиките на развитите капиталистически държави).
Това авторът на доклада го казва и в прав текст. “Както е известно, по силата на взаимната договореност нашата страна – доказва тезата си Живков, - се специализира в производството на някои видове промишлени изделия като подемно-транспортни машини, машини за хранително-вкусовата промишленост, някои видове трактори и селскостопански машини, металообработващи машини, кораби, изделия на слаботоковата и силнотоковата промишленост и др. В резултат на това производството на електрокари и мотокари ще се увеличи от 3100 броя през 1960 г. на 120 000 броя през 1980 г., като 114 000 от тях ще бъдат предназначени за износ; на електротелфери – съответно от 4300 на 400 000 бройки, от които 300 000 бройки за износ. Такова е положението и с производството на трактори, електродвигатели, акумулатори и пр.” В областта на земеделието, където България се специализира в лозарството, овощарството и зеленчукопроизводството, също се очакват положителни промени.
Но въпреки постиженията, продължава Живков, “България (не се превръща – б.м.) във високоразвита индустриална и преди всичко машиностроителна държава”, не са създадени „необходимите предпоставки”: „Независимо че по пътя на международното социалистическо разделение на труда, на кооперирането и специализацията на производство са постигнати сериозни успехи, направеното е все още крайно недостатъчно. В това отношение нашата социалистическа общност сериозно изостава от нуждите на живота. Това особено неблагоприятно се отразява върху развитието на България, която все още значително изостава от равнището на другите по-напреднали социалистически страни.”
следва
